Сара Шепард

Опасни тайни

(книга 4 от "Игра на лъжи")

„Цени онзи, който търси истината,

но се пази от този, който я намери.“

Волтер

Благодарности

Благодаря много на Лейни Дейвис — без неуморните ти усилия тази книга нямаше да съществува! Ти наистина си невероятна. Благодаря много и на Сара Шандлър, Джош Банк, Лес Моргенщайн, Кристин Маранг, Кари Съдърланд и Фарин Джейкъбс — за това, че поддържат пикантността на историята! Огромни благодарности и на Кейти Сайс, която помогна за достигането на тази книга до света.

Изпращам цялата си любов и на моите родители, които са невероятни и силни, както и на Али, Карън, Колийн Макгери, Кристин и Джулия Мърди и Барб Лорънс. Много любов на Кристиян и една топла прегръдка на Саманта Кейрл. Всички вие сте страхотни! Целувки!

Пролог

Мъртви като мен

Винаги съм си мислела, че задгробният живот ще прилича на вечен престой в някой от курортите на Сейнт Бартс — сексапилни френски келнери ще ми носят плодови коктейли, лазурното Карибско небе ще бъде постоянно в залез, прохладният океански бриз ще гъделичка помургавялата ми кожа. Това ще бъде наградата за моя продължителен, пълноценен, великолепен живот.

Как може толкова да съм грешала.

Вместо това умрях няколко дни преди да навърша осемнайсет, през онази невероятна година, в която би трябвало да се дипломирам. И вместо да си пийвам мохито на някой плаж, аз се събудих в Лас Вегас, залепена за близначката, за което съществуване не подозирах. Гледах как Ема Пакстън беше принудена да заживее моя живот и да започне да се представя за мен. Гледах как седеше на мястото ми на масата с моето семейство и се кискаше с приятелките ми, преструвайки се, че цял живот ги е познавала. Гледах я как чете дневника ми, спи в леглото ми и се опитва да разбере кой ме е убил.

И очевидно щях да си остана така до второ нареждане. Където и да отидеше Ема, аз бях неотлъчно до нея. Всичко, което знаеше тя, знаех и аз — проблемът беше, че освен това не знаех почти нищо друго. Животът ми преди смъртта беше една голяма въпросителна. Спомнях си някои неща — като например това, че не съм била най-милото момиче в гимназията „Холиър“, че съм приемала всичко в живота си за даденост и че съм си създала доста врагове, като съм погаждала гадни номера на хора, които не са го заслужавали. Но всичко останало беше обвито в мъгла, включително как бях умряла и кой ме беше убил.

Онова, което знаех със сигурност беше, че убиецът ми сега наблюдаваше всяко движение на Ема заедно с мен, за да се убеди, че играе играта. Намирах се на един дъх разстояние от нея, когато Ема намери бележката, в която пишеше, че съм мъртва и я предупреждаваха, че ако не се престори на мен, и тя ще умре. Почувствах, как пред очите й заплуваха звезди, когато някой едва не я удуши в дома на най-добрата ми приятелка Шарлът, по време на едно гостуване с преспиване. Бях съвсем близко до нея и когато монтираният на тавана прожектор в училищната зала полетя към главата й. Всичко това бяха предупреждения. Убиецът ми се намираше съвсем наблизо. И въпреки това никой от нас не го беше виждал.

От близначката ми зависеше да хване убиеца и аз не можех да направя нищо, за да й помогна. И без това не можех да общувам с нея. Ема беше отхвърлила подозренията към най-близките ми приятелки Шарлът Чембърлейн, Мадлин Вега и Габи и Лили Фиорело — всички те имаха алибита за нощта на моята смърт. Но алибито, на което беше разчитала, за да оневини и малката ми сестра Лоръл, внезапно се беше оказало далеч не толкова неоспоримо.

И сега аз гледах как семейството ми беше насядало в креслата на местния кънтри клуб, засенчило очи от безмилостното тусонско слънце. Ема седеше до Лоръл, забила нос в едно списание, но аз знаех, че също като мен и тя изучава внимателно сестра ми.

Лоръл прегледа менюто с напитки през големите си слънчеви очила „Гучи“, после разтърка малко слънцезащитен крем по рамене си толкова спокойно, сякаш нищо не я притесняваше. Никога повече нямаше да почувствам топлината на слънцето върху кожата си и може би вината за това беше нейна. Все пак тя имаше мотив. И двете тайно си падахме по едно и също момче, но накрая аз бях спечелила Теър.

Майка ми извади своя блекбъри от плажната си чанта „Кейт Спейд“.

— Тед, няма да повярваш колко потвърждения получавам за събота — промърмори тя, гледайки екрана. — По всичко личи, че ще навършиш петдесет и пет с гръм и трясък.

— Аха — отвърна разсеяно татко. Нямаше как да съм сигурна дали изобщо я е чул. Той беше твърде зает да гледа към едно високо, мускулесто момче, което седеше край басейна и прокарваше ръка през тъмната си коса.

Като говорим за вълка… самият Теър Вега.

Когато Ема погледна към Теър, сърцето ми се разтуптя. Лоръл също се обърна натам. Колкото и да се опитваше да изглежда незаинтересована, сестра ми не можа да скрие проблясъка на надежда, който премина през лицето й. Няма да ти излезе късметът, помислих си гневно аз. Можеше и да съм мъртва, но Теър беше мой — и само мой. Докато бях жива, двамата имахме тайна връзка, за която успях да си спомня едва преди няколко дни. Известно време нещата изглеждаха така, сякаш Теър ме е убил — в нощта на смъртта ми двамата се бяхме срещнали тайно. Но, слава богу, Ема го беше оневинила — някой го беше блъснал с моето волво, докато може би се беше целил в мен. Лоръл го беше откарала бързо в болницата, където беше останал през цялата нощ. С облекчение разбрах, че не го е направил той… докато не осъзнах, че точно в този момент извършителят може би седи до Ема. Това, че Лоръл е закарала Теър в болницата не означаваше, че беше останала цялата нощ с него. Може би се беше върнала, за да ми каже какво мисли за мен… или да ме довърши веднъж завинаги.

Гледахме как Теър се изкачва по стълбичките към трамплина за скачане. Той застана на ръба и го тества с няколко подскока. Мускулите на корема му стегнаха, докато се засилваше. После вдигна загорелите си ръце над главата и скочи във водата, прорязвайки неподвижната й повърхност с перфектната си фигура. След това преплува басейна под вода, изпускайки малки мехурчета на повърхността. Докато го гледах как пори водата, аз почти усетих пърхането в несъществуващия ми стомах. Теър Вега продължаваше да ме кара да се чувствам жива и ми трябваше време, за да осъзная, че не съм.

Устните на Лоръл се свиха в тънка линия, когато Теър излезе на повърхността и се усмихна на Ема, а аз осъзнах нещо друго. Ако Ема не внимаваше, можеше да свърши точно като мен.

1.

Не хранете земляните

Ема Пакстън се наведе към огледалото с форма на Сатурн, което висеше на стената в Планетариума на Тусон, и сви устни, за да положи върху тях нов пласт гланц с вкус на череши. Цялата слабо осветена тоалетна беше декорирана с астрономически теми. По вратите на кабинките имаше светещи в тъмното стикери на звезди, кошчетата за отпадъци имаха формата на ракети. Над умивалника имаше табела с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ, ЗЕМЛЯНИ“. Две извънземни с поклащащи се глави стояха отстрани, вдигнали за поздрав ръцете си с къси и дебели пръсти.

Ема си пое дълбоко дъх и погледна към отражението си в огледалото.

— Това е първата ми официална среща с Итън — каза си тя. Повъртя последната дума в устата си, наслаждавайки се на вкуса й. Не можеше да си спомни кога за последен път се беше вълнувала толкова заради момче — и преди беше излизала на срещи, но се беше местила твърде често в различни приемни домове, за да има време наистина да си падне по някого. Но напоследък животът й се беше променил. Нов дом, ново семейство и ново готино момче, Итън Ландри.

И нова самоличност, искаше ми се да добавя, докато се носех из въздуха около нея и я наблюдавах в огледалото. Както обикновено отражението ми не се виждаше никъде. Така беше откакто се бях появила в живота на Ема още докато се намираше в Лас Вегас. Във всяко едно отношение тя вече не беше Ема. Беше се превърнала в мен, Сътън Мърсър. Освен моя убиец, Итън беше единственият човек, който познаваше истинската й самоличност. Дори й помагаше да разбере какво се беше случило с мен.

Телефонът на Ема изпиука, подсказвайки й, че е получила есемес. Беше от Итън.

Готово. Токущо взех билетите._

Идвам след минутка!, написа в отговор тя.

Ема изсуши ръцете си и излезе през люлеещите се врати, въртейки около пръста си медальона на Сътън. Щом забеляза Итън, който се беше облегнал на извитата стена в другия край на залата, сърцето й заби ускорено.

Харесваше й колко широки изглеждаха раменете му в сивата блуза и как косата скриваше тъмносините му очи. Връзките на морскосините му кецове „Конвърс“ бяха развързани, мускулестите му ръце изпълваха ръкавите на тъмнозелената тениска, а дънките му стояха перфектно. Тя се промъкна покрай опашката от хора, които чакаха да влязат в Планетариума, и го потупа по рамото.

Той се обърна.

— О, здрасти.

— Здрасти — отвърна Ема, която внезапно се смути. Последния път, когато се бяха видели, ситуацията беше доста неловка. Теър Вега се беше появил в къщата й, а Ема не беше представила Итън като свое гадже. Струваше й се доста жестоко да каже на момчето, което беше обичало толкова отчаяно Сътън, че просто е продължила напред. По-късно се беше обадила на Итън, за да му обясни и той като че ли я беше разбрал. Ами ако не беше?

Преди да успее да каже каквото и да било, Итън я придърпа към себе си и устните им се срещнаха в целувка. Ема въздъхна.

Късметлийка, помислих си аз. Какво ли не бих дала да можех отново да целуна някого, макар че Теър щеше да бъде първия ми избор. Радвах се за Ема, но се надявах цялата тази любовна химия да не я отвлече от първостепенната й задача: да разбере какво, по дяволите, ми се беше случило.

— Изглежда ми забавно — каза Ема и пъхна ръката си в неговата, след като се откъснаха един от друг. — Благодаря ти, че ме доведе тук.

— Благодаря ти, че дойде. — Итън измъкна два билета от задния си джоб. — Стори ми се подходящо за първата ни официална среща. Напомня ми за първия път, когато се срещнахме — рече той някак плахо.

Ема се изчерви. Това определено отиваше на трето или четвърто място в списъка с Десетте най-сладки мигове с Итън. Нощта, когато беше пристигнала в Тусон, преди той да разбере истинската й самоличност, те бяха гледали заедно небето и Ема му беше казала какви имена е дала на звездите. Вместо да й се подиграе, Итън го беше намерил за доста интересно.

Младежът се обърна към входа на Планетариума.

— Готова ли си? — попита той, когато тръгнаха по боядисания в кафяво под към тежката черна завеса.

Ема му се усмихна и двамата потънаха в мрака. Въздухът беше хладен и в залата беше тихо. През стъкления таван над главите им се виждаха мънички блещукащи звезди, които обсипваха нощното небе. За миг тя замръзна на мястото си, изгубена в сложната плетеница от съзвездия. Небето беше толкова обширно и всепоглъщащо, че поне за няколко секунди Ема успя да забрави колко сложен е собственият й живот. Нямаше значение, че тя играе ролята на някой друг. Нямаше значение, че близначката й беше убита и последният заподозрян за това беше по-малката сестра на Сътън, Лоръл, за която Ема си мислеше, че е била у Ниша Банерджи в нощта на престъплението, но която се беше измъкнала, за да откара Теър в болницата, след като някой го беше блъснал с колата на Сътън. В сравнение с мащабите на вселената, нищо на земята нямаше значение.

— Имаме още малко време до появата на кометата — каза Итън, натискайки едно копче на часовника си, за да освети дисплея. — Искаш ли да разгледаме изложбите в другите зали?

Под звуците на ню ейдж музика, Итън и Ема се спряха пред една изложба, озаглавена „Мръсните снежни топки на нашата Слънчева система“. Тя показваше как се образуват кометите. Итън се изкашля, после се затътри до една снимка на въртяща се комета и заговори с писклив, зубърски глас:

— И така, кометите започват като късчета скала и лед, останали от формирането на звезди и планети. След това скалните късчета се приближат до слънцето и топлината му стопява леда. Как ти се струва това, госпожичке?