Ема бързо кимна. Сега, когато Лоръл вече не беше заподозряна, тя виждаше нещата в реалното им състояние: момиче, което си пада здраво по най-добрия й приятел. Лоръл искаше да прекарва колкото се може повече време с Теър, за да успее да го спечели — или за да го държи настрани от по-голямата си сестра.

Мадлин сви рамене, завъртя се на токчетата си и закрачи в обратната посока. Лили и Габи я последваха, без да спират да пишат на телефоните си. Шарлът хвана Ема за ръката и я поведе по коридора.

— Притеснява ли те нещо? — попита тихо тя.

Ема махна ластика от косата й и я остави да се разпилее по раменете й.

— Добре съм — отвърна тя. — Предполагам, че напоследък стресът ми идва в повече. — Макар че не можеше да разкаже на Шарлът какво точно става, тя се почувства добре, когато призна, че нещо не е наред.

— Мога ли да те питам нещо? — рече Шарлът, докато заобикаляха група момичета, които гледаха нещо на телефоните си. Ема дочу думите покана и таен бал. — На партито на баща ти не получи хранително отравяне, нали?

Ема рязко врътна глава. Отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

— Някой каза, че те е видял навън с Теър — промърмори Шарлът през стиснатите си устни.

Ема започна да се изкачва по стълбите с пламнали бузи.

— Казаха, че сте се държали за ръцете — продължи Шарлът. — И че си изглеждала много разстроена.

Ема я погледна през рамо.

— Кой ти го каза това?

Шарлът спря на площадката между етажите и пропусна няколко ученици да минат покрай нея. После сведе поглед.

— Всъщност бях аз — аз ви видях. Но се притеснявам. Наред ли е всичко? За какво разговаряхте?

Ема погледна към Шарлът. За части от секундата се зачуди дали да не й признае всичко. Но как? Всъщност, Шар, аз не съм Сътън, а нейната близначка. Мисля, че баща й я е убил, а мен ме принуждава да се представям за нея, докато не реши, че и аз съм излишна. А, и още нещо, мисля, че той е блъснал Теър с колата на Сътън. Не е кой знае какво.

— Просто разговаряхме за миналото — отвърна тя с равен глас.

— Мислите ли пак да се съберете? Ами Итън?

— С Итън всичко е наред — отвърна Ема. — Както вече казах, просто говорехме за нещо, което се случи преди много време. Не е кой знае какво, кълна се. Спри да се притесняваш, чу ли?

— Просто напоследък не се държиш като себе си — възрази Шарлът. — Все едно от космоса са се спуснали извънземни и са подменили оная Сътън, която познавам, с някой друг.

Ема впери поглед в нея. Невероятно колко близо бе Шарлът до истината. Но после си пое дълбоко дъх, прегърна приятелката си през раменете и силно я притисна към себе си.

— Гарантирам ти, че не съм отвлечена от извънземни — рече тя. — Хайде да вървим на тренировка и да забравим за всичко това.

— Щом така смяташ — каза Шарлът поуспокоена.

След това двете тръгнаха към вратата, поемайки напряко към съблекалните. Някъде по средата на пътя Шарлът се спря и каза, че е забравила учебника си по математика в гардеробчето — трябваше да се върне да го вземе.

— Ще те настигна — извика тя, докато тичаше назад.

Ема продължи към съблекалнята. Автобусите бяха обвити в газовете, изпускани от ауспусите им. Някой от улицата наду клаксон. За да стигне до съблекалнята, тя трябваше да мине през задния паркинг, но по това време на деня там беше спокойно, защото на него обикновено паркираха учителите и персоналът. Но днес нещо привлече вниманието й. Някой беше застанал до черния си джип и я гледаше втренчено. Когато осъзна кой стои там, тя се спря и кръвта й изстина.

Това беше баща ми. И той гледаше Ема така, както беше гледал мен в нощта, когато умрях.

22.

Играй играта

Престори се, че не го виждаш, помисли си веднага Ема. Тя наведе глава и повлече крака към съблекалнята; сърцето й биеше ускорено. Тогава тя чу металическия звук на ръка, която удря по вратата на кола.

— Сътън! — чу се гласът на господин Мърсър.

Ема спря и го погледна.

— О, здравей, татко! — рече тя мило, сякаш едва сега го забелязваше.

Господин Мърсър не изглеждаше доволен. Той заобиколи колата и отвори пасажерската врата.

— Влизай вътре.

Ръцете на Ема трепереха.

— Благодаря, но дойдох с колата — отвърна тя, стиснала ключовете в ръката си, опитвайки се да звучи нормално. — И сама мога да се прибера. Освен това сега имам тренировка.

— Влизай. В. Колата — рече мрачно господин Мърсър. После очевидно осъзна, че се намира на училищния паркинг и устните му се изкривиха в лека усмивка, очевидно за пред хората. — Трябва да поговорим — рече той с по-мил глас.

Сцената ми се струваше смразяващо позната. Не го прави, Ема, извиках аз.

Ема не помръдна от мястото си. Тя се огледа — надявайки се, молейки се някой да се появи иззад ъгъла и да ги види. За нещастие нямаше никой. Искаше й се да бръкне в джоба и да изпрати есемес на Шарлът за помощ, но господин Мърсър щеше да я види. А и какво щеше да каже Шарлът, когато се появеше тук?

— Сътън? — рече господин Мърсър с предупредителен тон.

Ема не знаеше какво друго да направи. Тя отиде до колата и влезе вътре. В джипа беше студено, климатикът беше надут до край. Студеният метал на предпазния колан опари бедрото й.

Бащата на Сътън затвори вратата и отпусна ръце върху волана. Забарабани с пръсти по кожения му калъф, като очевидно се опитваше да събере мислите си. Ема се сви в седалката и впери поглед в започналия да се лющи лак на ноктите й, като се опитваше да запази спокойствие. Всичко ще бъде наред, каза си тя. Намираме се на обществено място. Не може нищо да ми направи тук.

Да, докато не потеглите нанякъде, помислих си аз. И тогава какво?

Най-накрая господин Мърсър въздъхна и я погледна.

— Отдавна трябваше да поговорим. — Той говореше бавно, сякаш претегляше всяка дума. — Защо да не го направим тук.

Господин Мърсър си пое дълбоко дъх.

— Онази нощ в каньона промени живота ни. Не исках да се случва така… — Гласът му заглъхна. — Но го направих заради теб. — На лицето му се изписа умоляващо изражение. — Мислех си, че ще оправя нещата. Мислех си, че точно това искаш.

Въздухът в колата като че ли изстина с още десетина градуса. Ема едва се удържа да не зяпне изненадано. Дали той имаше предвид живота й в Невада? Дали намекваше, че е убил близначката й, за да я спаси от живота на хранениче?

Господи. Ужасът, който ме изпълваше досега, се увеличи десетократно. Нима баща ми наистина беше луд? Толкова много ли ме мразеше?

В гърдите на Ема пламна гняв.

— Как можа да си помислиш, че това ще оправи нещата? — извика тя с писклив глас. Пръстите й се свиха около дръжката на вратата.

Но господин Мърсър я сграбчи за ръката преди да успее да се измъкне. Когато Ема се обърна към него, очите му отново проблеснаха.

— Виж какво. Нещата вървят добре, не мислиш ли? Наистина ли искаш да съсипеш всичко? Своя живот и този на майка си?

Ема впери поглед в него, но не каза нищо.

— Не съм убеден в това — продължи той. Постави ръка на рамото й и я натисна обратно върху седалката. — Продължавай да играеш ролята. Всичко ще бъде наред.

Ема беше толкова уплашена, че й беше трудно дори да диша. Думите бяха съвсем същите като онези, които беше прочела в бележката на убиеца: Сътън е мъртва. Не казвай на никого. Продължавай да играеш играта ти ти си следващата.

Господин Мърсър беше потвърдил всичките й подозрения. Внезапно я изпълни огнена ярост. Той беше причинил всичко това на Сътън — и на нея. Той я беше довел тук, за да прикрие гнусното си престъпление. След това не беше спирал да я заплашва, за да си мълчи. И всичко това за… какво? Заради някаква си жена? За да запази имиджа на семейството?

Шокът, който изпитвах, тъгата и ужасът също преляха в гняв. Собственият ми баща ме беше убил. В това нямаше никакво съмнение, нямаше и добра причина. От родителите се очакваше да обичат, а не да убиват. Те трябваше да защитават децата си, а не да ги захвърлят като някакъв чифт миналогодишни износени дънки. Аз не бях заменима. Не бях нищо.

Ема рязко се извърна и отново сграбчи дръжката. За щастие вратата не беше заключена и този път момичето беше по-бързо от господин Мърсър. В следващия момент тя се озова на асфалта и хукна през паркинга.

— Сътън! — изрева господин Мърсър. Но Ема не се спря.

Никога не беше очаквала с такова нетърпение да се озове в съблекалнята; господин Мърсър не можеше да я последва тук. Тя отиде право в банята и заключи зад себе си вратата на кабинката.

— О, Господи — прошепна тя, притиснала длани към лицето си. Какво трябваше да направи сега? Как щеше да надхитри господин Мърсър, за да се сдобие с доказателството, от което се нуждаеше, без да се налага да го убива? Колко време й оставаше?

Аз също не знаех отговорите на тези въпроси. Не спирах да си мисля за онова, което беше казал баща ми. Думите му продължаваха да се въртят в съзнанието ми като повредена грамофонна плоча._Не спирай да играеш ролята._ Сякаш това беше някаква игра.

Свих пръстите си около ръката на Ема, както бях правила само веднъж досега — в нощта, когато двете с Лили бяха затворени в онази пещера и двете решихме, че това е краят. Тогава се опитах да я успокоя. Но този път всичко беше различно.

Този път аз имах нужда от сестра си.

23.

Гърмяща змия в двора

Във вторник, след тренировката, Ема спря на паркинга на Ла Енкантада, луксозния мол на Тусон. Тя дръпна ръчната спирачка точно когато телефонът, който лежеше в скута й, изжужа.

Намери ли нещо в Гугъл за господин Мърсър?, пишеше Итън.

Не, нищо, името се среща твърде често, отвърна му Ема.

Хм. И аз ще потърся, написа той.

Мерси. Ти си най-добрият, написа в отговор тя.

След разговора си с господин Мърсър тя се чувстваше съсипана, но за щастие той се прибра вкъщи от болницата малко след полунощ. Освен че беше потърсила в Гугъл някаква информация за него и госпожа Мърсър, Ема беше претърсила и кабинета му вкъщи, в опит да открие нещо за миналото им. Но освен няколкото стари данъчни формуляра, тя не намери нищо, което да беше свързано с живота им в Калифорния.

— Ехо? — на прозореца се появи лицето на Лоръл. Тя беше дошла със собствената си кола, но Ема я беше последвала на паркинга. — Какво правиш, зомби?

Ема подскочи и пъхна телефона на Сътън в чантата си, след което извади ключовете от стартера. Когато слезе от колата, Лоръл вече крачеше забързано към магазините.

— Минава шест — извика тя през рамо. — Искаш ли да се обзаложим, че Габи и Лили вече са намерили най-добрите рокли?

— Невъзможно е да носят всяка една невероятна рокля на партито — възрази Ема. Планът беше да овършеят „Антрополъджи“, „Би Си Би Джи“, „Джей Крю“ и една камара други бутици в мола.

Лоръл стъпи на ескалатора и се хвана здраво за парапета.

— Очевидно си адски развълнувана за партито — рече Ема.

— Аха — отвърна равнодушно Лоръл.

— Очакваш с нетърпение да си отмъстиш на Подлата четворка?

Лоръл изсумтя и отмести погледа си встрани.

Ема шумно въздъхна. Имаше си достатъчно проблеми и без да се налага да търпи променливите настроения на Лоръл.

— Добре, Лоръл. Какво направих този път?

Лоръл се обърна и продължи да се вози с гърба напред, отпуснала ръце върху парапетите.

— Хубаво — сопна й се тя. — Татко каза, че пак си душила в стаята ми.

Ема примигна; беше забравила за претърсването на стаята на Лоръл. Сега, когато сестра й вече не беше заподозряна, съзнанието й като че ли беше изтрило всичко, свързано с нея.