Гридмор се запъти право към Ровена с машата в ръка, тя се наведе и се дръпна колкото можеше по-назад. След като няколко пъти намушка въздуха, старецът най-после намери печката.

Марлис облиза дървената си купичка.

— Не мога да си представя какво правят в брачното легло. Сигурно Дунла всяка вечер го сгъва и го прибира в шкафа.

В този миг се появи Дунла и извика обвинително:

— Пак ли ядете, лейди Марлис? Както виждам, изяли сте овесената каша от вчера. Сър Гарет ми нареди да направя прясна за лейди Ровена.

С тези думи Дунла сложи пред Ровена голяма дървена купа, от която се издигаше пара. Видимото око на Марлис проследи мрачно как Ровена потопи лъжицата в топлата каша и започна да яде, без да я е грижа, че ще си изгори езика. След като хапна няколко лъжици, Ровена облиза устни и погледна с усмивка сестрата на Гарет. Марлис хвърли лъжицата на масата и стана.



През следващите дни Ровена имаше предостатъчно случаи да се разкайва за всяка лъжица овесена каша, която беше погълнала. Марлис имаше отлична памет.

Часовете по писане се състояха в това, че Марлис ходеше напред-назад по стаята, докато Ровена се мъчеше да напише буквите на името си на парче пергамент. Марлис често спираше, за да издърпа ухото й, или да я бодне с перото и да се развика, че Ровена била невероятна глупачка. След няколко дни Ровена беше абсолютно убедена в тъпотата си. Пръстите й бяха омазани с мастило, ушите я боляха непоносимо. Отново се опита да погледне под завесата от коси и Марлис я цапна болезнено по носа. Всеки път, когато Марлис изваждаше камата си, за да отреже ново парче пергамент, Ровена подскачаше ужасено. Ами ако капризната сестра на лорда сбърка перото с камата и я убоде със стоманеното острие?

Един следобед, когато Ровена за трети път написа името си като „Венрона“, Марлис й удари плесница и с един замах измете хартията от масата.

— Писна ми да се занимавам със слабоумно същество като теб. Ясно е, че никога няма да се научиш да пишеш. Дойде време да те науча на нещо полезно.

Изпълнена с тревога, защото не знаеше какво Марлис нарича полезно, Ровена я последва по стълбата към един страничен двор. Марлис вдигна капака на един огромен сандък, вкопан в крепостния зид, и се наведе да разгледа съдържанието му. Зарови с две ръце, като ругаеше тихо под носа си. След минута в посока към Ровена полетя ръждив шлем и тя едва успя да избегне удара. Вдигна го от пясъка и прокара пръсти по мръсния наличник.

Най-сетне Марлис се изправи с тържествуващ вид. Стискаше в ръцете си две дълги копия със затъпени краища, вероятно от някой отдавна забравен турнир.

— Вече не можем да ги използваме за почтен турнир, но за теб са достатъчни. Мисля, че е по-добре да отидем в гората. Ако Гарет ме хване, че те уча да се биеш, вместо да ти преподавам писане, и двете ще получим хубава порция бой. — Тя хвърли дързък поглед към Ровена, доколкото това беше възможно под завесата от коси.

— Много ми се иска да видя как ще те напляска.

Марлис я хвана за яката и приближи лицето й към косата си.

— Сигурно си мислиш, че ще ми се отрази много добре, нали?

Ровена се покашля многозначително.

— Според мен вече е доста късно Гарет да започне да ви възпитава. Трябвало е да го направи баща ви, докато сте били още дете.

— Баща ми нямаше време да ме бие, защото беше зает да се възхищава от прекрасния си син. — Марлис се обърна рязко към четириъгълната кула. — Тръгвай, неблагодарнице! Трябва да отблъснем армията на Саладин и да пролеем езическа кръв, преди денят да отиде към края си.

Заразена от въодушевлението на Марлис, Ровена забърза напред, като внимаваше да не се убоде в някой от подострените колове на палисадите, издигнати около замъка.

Дъждът, който бе завалял при пристигането им в Карлеон, носеше миризмата на отиващото си лято. Сега ясният въздух беше подправен с аромата на идващата есен. Ръбовете на листата се оцветяваха в червено и жълто и постепенно изсъхваха. Марлис я отведе до обрасла с папрати падина, където миришеше разкошно на прясна пръст.

Ровена вдигна полата си и я върза на талията си. Марлис наложи стария шлем на главата й. Миризмата на стара пот и метал беше отвратителна и Ровена едва не повърна. Ала преди да е вдигнала наличника, получи силен удар по главата и ушите й забучаха. Сякаш зазвъняха камбани. Тя се отпусна на земята и с треперещи ръце свали шлема от главата си.

Марлис стоеше на няколко крачки, насочила копието право към гърдите й. Смехът й беше дълбок и дрезгав.

— И аз ли изглеждах така глупаво, когато ме нападна изотзад? Ровена разтърка ушите си и я изгледа мрачно с присвити очи.

— Не. Изглеждаше много, много по-глупаво.

Марлис се ухили развеселено и нахлупи шлема си. Хвърли копието на Ровена, която го улови ловко. После удари няколко пъти шлема си в един камък, докато наличникът се разхлаби. Едва успя да го наложи на главата си и да вдигне копието, когато Марлис я нападна устремно и я свали на земята. Ровена се претърколи настрана и клекна, така че следващото нападение на Марлис мина покрай нея, без да я закачи. Копието й посрещна оръжието на противничката и умело отрази удара. Преди да е успяла да си поеме дъх, Марлис предприе нова атака.

Цял следобед Ровена отскачаше настрана или се търкаляше по тревата. Всеки път, когато успееше да отрази атаката на Марлис с копието, изпитваше сладък триумф. По заповед на Марлис смъкна наличника и погледна през тесните цепки за очите, които разделиха света на зелената гора от едната страна и тъмната фигура на Марлис от другата. Тъкмо когато се надигна мъчително, с треперещи колене, видя как Марлис трепна уплашено и се вгледа в гората зад нея.

— Добър ден, скъпи братко — поздрави учтиво Марлис и смъкна шлема от главата си. — Мислехме, че си отишъл да тормозиш селяните.

Ровена се обърна рязко и направи реверанс пред най-близкото дърво, което в уплахата си бе помислила за сър Гарет. Ала гласът му прозвуча някъде отляво.

— Бях принуден да потисна склонността си към грабежи и сбивания, защото чух за сблъсъка на два силни дракона в гората. Какви ги вършиш пак, Марлис? Не вярвам да си довела бедната Дунла.

С тези думи той смъкна шлема от главата на Ровена и златните коси нападаха по лицето й. Тя направи още един реверанс.

— Добър ден, сър Гарет. Надявам се, че не сме ви разсърдили.

— Бог да ни е на помощ — промърмори Марлис.

Гарет откри лицето на Ровена и тя можа да види блестящите му очи.

— Ранена ли си? — Ровена поклати глава. — Тогава не си ме разсърдила.

Марлис простена под шлема си.

Гарет мушна пръсти под ръкава на Ровена и напипа прясна синина. Смръщи чело и посочи с пръст Марлис.

— Ти, от другата страна, ме разсърди много.

Марлис се престори, че припада.

— Моля ви, милорд, простете ми. Дори само мисълта за недоволството ви ме разтреперва.

Ровена се изкиска, но когато Гарет се обърна към нея, се закашля смутено.

— И двете заслужавате да ви пратя в леглата без вечеря заради тази опасна игра.

Ровена помръкна. Марлис обаче се запъти небрежно към Гарет и застана съвсем близо до него.

— Не смяташ ли, че вече съм твърде голяма, за да ме пращаш в леглото без вечеря? Изпрати Ровена, тя поне ще си хапне нещо от теб. — Помилва брадичката му с мръсната си ръка и попита коварно: — Защо се изчерви, скъпи братко? Нима не ти харесва, че се опитвам да науча сладката ножница за твоя меч да те напада в гръб?

Гарет стисна тънката й китка в юмрука си. Пръстите й се протегнаха като нокти на хищна птица, но бързо се отпуснаха.

— Върви по дяволите, Гарет. — Тихият отговор на Марлис предизвика студени тръпки по гърба на Ровена. — Дяволът да ви вземе и двамата. — Тя се наведе, вдигна копието си, размаха го гневно и избяга в гората.

Ровена разтърси глава, за да се овладее.

— Боя се, че сестра ви не храни особено добри чувства към мен.

Гарет изпухтя пренебрежително.

— Марлис не обича никого освен мен. — Като срещна неразбиращия поглед на Ровена, той добави: — Нима още не си забелязала, че сестра ми храни към мен нежна привързаност?

И двамата избухнаха в смях и напрежението изчезна. Смехът на Гарет отстъпи място на разкаяна усмивка.

— Марлис ме обича и ме мрази с еднаква пламенност. На шестия си рожден ден си отряза цялата коса, за да прилича на мен. Баща ми изобщо не я забеляза. Помилва я по главата и й поръча нова рокличка. Тя беше толкова бясна, че я разряза на парчета, направи от тях хвърчило и го пусна от най-високата кула на замъка. — Споменът го накара да се потърси. — Ела, ще се върнем заедно в Карлеон. С този шлем под мишницата ще те сметнат за грабещ рицар и ще те довлекат пред господаря на замъка.

Ровена тръгна след него по тясната пътека, по която беше дошла, неспособна да крие радостта си от прекрасния есенен ден.

— А господарят на замъка… милостив ли е?

— Напротив, напротив! — извика Гарет. — Чувал съм, че е ужасен, вълк в човешки образ. Предпочитал да пече грабещите рицари на бавен огън, вместо да ги беси.

— Ами ако хване някоя грабеща рицарка?

Гласът на Гарет се понижи до дрезгаво ръмжене.

— Мисля, че просто ще я погълне.

— О, точно така каза Марлис… — Ровена се обърна към него и видя как той виновно вдигна поглед от крака й към лицето. Напълно бе забравила, че полата й все още беше вдигната и вързана на талията. Бузите й пламнаха. Трябваше да отвърже полата си незабелязано и да се моли сър Гарет да не я види.

— Стой мирно. — Той сложи ръка върху нейната и тя спря. Гарет се отпусна на едно коляно пред нея и сръчно развърза възела. — Крайно време е да заприличаш отново на добродетелна дама.

Ако откритата му усмивка беше опит да я успокои, той постигна точно обратното. Мускулите й се стегнаха, защото пръстите му случайно закачиха корема й. На бузите й затанцуваха пламъци. Тя погледна сведената му глава и откри два бели косъма в тъмните къдрици.

— На колко сте години? — попита тихо тя.

— А ти как мислиш, на колко съм? — Той се отдръпна и вдигна глава да я погледне.

— Според мен сте по-голям от големия Фреди.

Гарет се ухили и от външната страна на очите му се образуваха ветрила от ситни бръчици.

— А на колко години е големият Фреди?

Ровена се замисли дълбоко и веждите й се събраха над носа. Гарет остана търпеливо в краката й, докато тя броеше на пръсти. Накрая отговори:

— Той е по-стар от всички нас. Колко стар ви прави това?

Гарет най-сетне развърза възела и приглади полите й.

— Боя се, че ме прави прекалено стар. Трийсет и три годишен.

Ровена се засмя и продължи напред. Гарет сложи ръка под брадичката си и я проследи с поглед. През короната на един стар дъб проникваха слънчеви лъчи и превръщаха косите й в поток течно злато. Тя подскачаше като момиченце, по едно време протегна ръка и нежно помилва грапавата кора на един орех. Смачка между пръстите си един сух лист, после изведнъж се обърна към него и приглади полите си в пристъп на момински свян. Хладният бриз му донесе въпроса й.

— А много ли са тридесет и три години, сър Гарет?

Рицарят бързо сведе очи, защото те искаше тя да види изражението им.

— Понякога са твърде много, Ровена.

Тя го изчака да стане и продължи напред с танцуващи стъпки. Гарет я следваше и се наслаждаваше на последните слънчеви лъчи, които топлеха главата му и гонеха сенките на миналото.

* * *

През следващите дни, когато уроците по писане и турнирните битки се прекратиха, Гарет и Марлис престанаха да търсят компанията на Ровена и тя бе осъдена на безделие. Въпреки първоначалното си въодушевление, скоро й стана скучно. Един ден излезе сама на разходка в гората и се върна след няколко часа, цялата опръскана с кал и с щастлива усмивка на лицето. Със смутено изражение сложи на кухненската маса едър заек, вече одран и почистен. Дунла я погледна, но не каза нищо. На вечеря Гарет смаяно вдигна вежди, когато му поднесоха пресен дивеч, макар че не беше ходил на лов, и заяви, че горите му били пълни с бракониери. Дунла се усмихна, кимна и се направи, че е не само глуха, но и сляпа, докато момичетата, които прислужваха на масата, се закискаха развеселено. Ровена свикна да върви след Гридмор, който беше или твърде сляп, или твърде учтив, за да й се скара.

Тя не знаеше почти нищо за живота на изисканите хора. Баща й бе разпилял наследството на майка й доста преди нейното раждане. Въпреки това не можеше да не почувства неестествената изолация на Карлеон. Дворът трябваше да е пълен с рицари и пажове, със слуги, които се грижеха да удовлетворят потребностите на господарите. Вместо това Гарет се обличаше сам, въоръжаваше се сам и се задоволяваше с десетина слуги, макар че замъкът можеше да подслони стотици.

Когато самотата й стана непоносима, тя започна все по-често да мисли за Ревълууд. Една вечер седна пред огъня в стаята на Гарет, вдигна колене към лицето си и ги обгърна с ръце, готова да заплаче. Малкият Фреди със сигурност щеше да хареса горещия бадемов пудинг, който Дунла им беше поднесла за десерт. Само една малка част от яденето, което остана след вечерята им, щеше да й стигне да храни братчето си цяла седмица. Очите й се напълниха с гневни сълзи. В Карлеон тя беше само едно допълнително гладно гърло, което трябваше да получи храна. При толкова малко внимание от страна на обитателите му можеше спокойно да избяга. Сигурно нямаше да я потърсят дни наред.