Тя вдигна глава и изобщо не се опита да скрие бунтовните искри в сините си очи. Сър Гарет стоеше на прага, небрежно облегнал масивната си фигура на рамката на вратата. Огледа я хладно и остави у нея чувството, че може да чете мислите й. Току-що се беше върнал от полето. Носеше безупречно чистия жакет на рамо и беше само по риза и панталон, покрит със слама, изпотен като селянин. От цялото му същество се излъчваше приятно изтощение след дълъг ден на усилен труд. Очите му искряха в сиянието на огъня. Ровена сведе глава и се опита да приведе образа на рицаря, заплашил да изтреби цялото й семейство, в съзвучие с образа на мъжа, който миналата нощ й подхвърляше натопени в мед стафиди и се смееше весело, когато тя ги ловеше с устата си. Сигурно беше за него само едно домашно кученце, и то, ако се вярваше на Марлис, не особено умно.

Искаше да скочи, да го раздруса, да потърси отговор на въпросите, които не се осмеляваше да зададе, да смъкне маската, зад която се криеше истинската му същност.

Ала нещо й подсказваше, че отговорите щяха да бъдат по-страшни от въпросите, че истинският мъж щеше да бъде по-опасен от маската. Тя се изправи и мина безмълвно покрай него, като отговори на поздрава му със сковано кимване. Беше обещала на баща си да остане в Карлеон една година и щеше да удържи на думата си. Тъмните очи на Гарет се впиха в гърба й, докато слизаше с лека стъпка по извитата стълба.



С напредването на есента дните захладняха. Всеки час водеше Ровена към падането на нощта и тя имаше чувството, че прекарва все повече време в своята постеля от кожи до леглото на Гарет. Сега знаеше, че кожите не са били захвърлени небрежно там, а специално подредени, за да й предложат удобна постеля през първата нощ. Напразно чакаше рицарят да й предложи да се пренесе в стаята на Марлис или да нощува долу в залата. Случилото се първата нощ не се повтори повече. Когато Гарет си лягаше, тя вече спеше дълбоко и спокойно. Понякога той въобще не идваше. Веднъж мина цяла седмица, без да го види в Карлеон — или поне в спалнята му.

Едно нощ Ровена се събуди от дълбок сън. Сърцето й преливаше от безименен копнеж. Зарови лице в меките кожи, но не намери утехата, която търсеше.

Захвърли кожите и отиде боса до прозореца. Капакът се отвори и в стаята нахлу бледата светлина на луната. Вятърът беше студен и тя потрепери. Много скоро този вятър щеше да завее и в Ревълууд и братята й пак щяха да мръзнат. Сребърният диск на луната придаваше на настлания с плочи двор цвета на косата на малкия Фреди. Тя въздъхна и опря буза на рамката на прозореца.

Гласът на Гарет прозвуча от мрака топъл и нежен като милувка.

— Тъжна ли си, Ровена?

Девойката вдигна глава.

— Не знаех, че сте тук, милорд.

— Защо въздъхна? На топло си, не гладуваш, не си принудена да работиш от зори до мрак.

— Да, но го няма Ъруин да ми разказва истории, нито малкия Фреди да сплита косите ми. — Думите прозвучаха по-горчиво, отколкото беше възнамерявала. Гарет сигурно щеше да я нарече неблагодарница, но тази нощ й беше все едно.

Рицарят се надигна от леглото и навлече панталона си. Ровена обърна глава към нощта зад прозореца. Той протегна ръка към гребена, който чакаше на масичката, но изведнъж спря. Втренчи поглед в ръцете си, покрити с мазоли, в белезите по пръстите. Внезапно се почувства груб и непохватен — недостоен да среши златната й коса. Но въпреки това зарови ръце в копринения водопад, грабна гребена и внимателно започна да реши тънките кичури.

— През последните две седмици отслабна и побледня. Да не би да копнееш за годеника си? — Шеговитият тон трябваше да прикрие дрезгавия му глас. Той посегна и сложи ръка на бузата й. Фината кожа беше влажна.

Гарет се разтрепери. Преди да е успял да се сдържи, сложи ръце на кръста на Ровена и я привлече към себе си.

Тя стоеше в прегръдката му и не смееше да диша. Хладният вятър, който проникваше в стаята, изчезна, прогонен от горещината на тялото му в гърба й. Той сведе глава и устните му помилваха тила й.

— Не бива да си самотна, Ровена — пошепна той.

Тя се притисна до него, остави се на топлината му. Устните му се плъзнаха към ухото й. Тя потрепери, възприе ласките му като изкусително предложение.

„Виж само как я замайва с очарованието си.“

Думите дойдоха от нищото — коварен, обвинителен шепот. Ровена се взря в ръцете на кръста си, фините тъмни косъмчета, които ги покриваха, бяха в ярък контраст с бялата й риза.

В гърлото й заседна горчива буца. Споменът я скова. Тя не беше лейди Алис, за да прекарва по една нощ с всеки благородник, който я поиска.

Когато заговори, гласът й беше по-дълбок от обикновено.

— И каква е цената за вашата компания, милорд?

Гарет отпусна ръце. Когато направи крачка назад, в стаята отново стана студено. Ровена сведе глава.

— Не можете ли да ме върнете у дома?

— Да, бих могъл. Но няма да го направя.

Ровена се обърна като ужилена.

— Тогава поне изпратете вест на баща ми, че съм добре. Че не страдам от глад и… — тя сведе поглед към пода — … че не злоупотребяват с мен. Сигурно няма да ми откажете тази малка молба.

Гарет й обърна гръб. Не беше способен да устои на молбите й. Много по-лесно беше да й откаже, ако тя беше затропала сърдито с краче като разглезена хлапачка, каквато се надяваше да намери. Тя не можеше да знае, че целият му живот през тези дълги седмици беше съсредоточен върху изпращането на косвени вести до баща й. Злобни приказки по селата, небрежни забележки в разговор със съседите благородници, дръзки, многозначителни усмивки тук и там. Новината за пленничеството на Ровена и жестокото му отношение към нея се разпространяваше в Англия като огън. Сигурно щеше да си навлече гнева на крал Едуард, преди Линдзи Фордис да събере смелост да му поиска сметка. Една част от него се плашеше от историите, които разпространяваше, но друга, по-голяма част ги признаваше, каквито бяха — продукт на собствените му мрачни фантазии. Ровена докосна умолително голата му ръка.

— Милорд, умолявам ви…

Той се дръпна, сякаш го беше убола. Удари с юмрук по масата и гребенът падна на земята.

— Не! Ако баща ти иска да разбере как живееш, трябва да дойде при мен.

Гневните думи спряха в гърлото на Ровена — в очите на Гарет пламтеше адски огън. Тя не беше в състояние да отговори на погледа му и сведе глава. Вратата се затвори с трясък и отново я остави сама.



Гарет се удари в глезена и изрева ядно проклятие, което отекна в стените.

— Божичко — разнесе се от мрака подигравателният глас на Марлис. — Как смееш да ругаеш така в присъствието на дама!

Очите на Гарет постепенно свикнаха със слабата светлина на догарящия огън и той видя Марлис да лежи по корем на една от пейките до вратата. Опряла брадичка на ръцете си, тя размахваше крака във въздуха.

— Покажи ми къде е дамата и веднага ще я помоля за извинение — отвърна той и се запъти към нея, като дърпаше ръкавиците си. Очевидно смяташе да излезе навън. Марлис моментално скочи и седна на земята пред вратата, за да му препречи пътя. Облегна рамене на рамката и попита провлечено:

— Не ти ли харесва новото момиче?

Гарет спря пред нея и я удостои с мрачен поглед, който караше, повечето възрастни мъже да се разтреперват.

— Отвори вратата.

Марлис оглеждаше внимателно изпочупените си нокти.

— Убедена съм, че в действителност малката ти харесва. Само че не ти доставя удоволствие.

Гарет я сграбчи за яката и я вдигна, докато лицата им почти се докоснаха.

— Мисля, че не знаеш толкова, колкото си въобразяваш, сестричке. — Пусна я, като че беше чувал с картофи, и отвори вратата с крак.

— Може да си въобразявам, но ти не би излязъл посред нощ от замъка, ако апетитната хлапачка в спалнята топлеше леглото ти.

Гарет спря като закован.

В гласа на Марлис вече нямаше подигравка, думите отекваха глухо в залата.

— Защо, Гарет? Тя е само една малка пешка в твоята игра. Баща й със сигурност вече е чул за златокосия ангел, който е затворен в спалнята ти. Даже селяните навън си шепнат за момичето. Нали ти искаш точно това? Защо просто не сложиш край и не я изпратиш обратно вкъщи?

Гарет се обърна рязко и очите му засвяткаха като среднощното небе.

— Ако я изнасиля и я пратя обратно с дете в корема, какво ще съм постигнал?

— Отмъщение.

— Отмъщение ли? И на кого ще отмъстя? На нея? На мен самия? Не, Марлис. Аз не искам отмъщение, искам истината. И съм готов да чакам.

Марлис посегна към ръката му, но той беше вече навън, за да се опълчи срещу студения вятър.



Розовата светлина на утрото се промъкна колебливо през капаците на прозорците. Ровена се мяташе неспокойно върху меките кожи. Беше й горещо, чувстваше се зле. Тя полежа още малко, после се зави до брадичката, нададе тих стон и се претърколи настрана. Под леглото на Гарет имаше вълма прах. Когато се обърна отново по гръб, чу шум по коридора и бързо стисна очи. Вратата се отвори тихо.

Гарет стъпваше тежко, по едно време даже се спъна. Ровена чу как удари стъпалото си в крака на леглото и изруга задавено. Последва тишина. Тя не посмя да отвори очи. Усети миризмата му — пот, ейл и напълно неподходящ люляк, както и някакъв аромат на земя, който й беше непознат. Скоро стъпките му се отдалечиха и той падна на леглото, без да си направи труда да се съблече. Едва когато дишането му стана равномерно, Ровена отвори парещите си очи. Облече се безшумно й излезе от спалнята.

Марлис седеше на последното стъпало на витата стълба. Тъмните й очи святкаха под разрешената грива. Без да каже дума, тя взе шлема и копието и ги хвърли на Ровена, която сръчно ги улови. Двете излязоха в хладното утро и спряха само за малко на двора, за да си разделят топлия ечемичен хляб, който Марлис беше натъпкала в джоба си.

6

Марлис нахлу през отворената врата в стаята на Гарет и се разкрещя така силно, че Ровена едва не падна от стола.

— Той идва! Най-после идва! Видях флаговете му от северната кула! Моля те, Гарет, умолявам те! Искам да нанеса един малък удар на гордостта му!

За да покаже какъв удар имаше предвид, Марлис тресна бойния си боздуган на масата. Пергаментът, който Ровена се опитваше да прочете, се скъса по средата и двете половини се навиха на руло. Ровена посегна към парчетата, но скъпоценната хартия се издигна във въздуха и излетя от прозореца с внезапното течение, което Гарет бе предизвикал с отварянето на капаците.

Той изруга тихо. Марлис бързо отиде до него пред прозореца.

— О, небеса, той идва! Моля те, позволи ми да го издебна. Знам най-доброто дърво за целта.

— Остави ни на спокойствие по-дълго, отколкото си мислех — отбеляза Гарет. — Любопитството го е измъчило до смърт.

Ровена застана зад тях и се надигна на пръсти, но не видя нищо. Затова се промуши покрай Марлис и застана между брата и сестрата. Марлис се извърна рязко и залепи лицето й за стъклото.

— Само виж свитата му! Води със себе си половината Англия!

Гарет въздъхна тежко.

— Негодникът явно е решил да ни цивилизова. Още не ми е простил, че отпратих татковите рицари. Оттогава не крие презрението си към нашата провинциална въздържаност.

Ровена се отпусна на колене. Гарет я изгледа с въпросително вдигнати вежди как се промъкна между краката му и застана пред него. С отсъстващ вид тя облегна глава на ръката му и съсредоточи цялото си внимание върху шествието, което се точеше между хълмовете към Карлеон.

Празничното шествие идваше от Ардендон и насищаше местността с червени и сини цветни точки. Бойни коли и разкошни носилки придаваха на сивия ден пъстър оттенък. Коне, покрити със скъпи одеяла в яркожълто и смарагдовозелено, вървяха гордо начело на шествието. Ровена въздъхна страхопочтително и отвори още по-широко очи, за да поеме гледката в себе си. Чу плющенето на знамената, развявани от вятъра, чу дори звънкия смях на благородните дами, които седяха в носилките, и потръпна от пръхтенето на великолепните бойни коне, чиито ноздри изпускаха кълба дим в хладния въздух.

— Само един-единствен удар — продължи да се моли Марлис. — Това е всичко, което искам да му направя.

— Не. — Гарет остана непоколебим.

— След първия вик ще го пусна. Кълна ти се, ще го пусна!

— Не — повтори Гарет.

Упорито вирнатата брадичка на Марлис пролича дори под масата от коси и Гарет вдигна заплашително пръст.

— Забранявам ти. Блейн не е толкова привързан към теб, както съм аз. Ще се радва, ако му дадеш повод да прониже малкото ти черно сърце с копието си.

Марлис се намръщи грозно.

— Блейн открай време се опитва да забие копието си в мен — по един или друг начин. Още откакто отхвърлих предложението му.

— Убеден съм, че с времето щеше да ти прости отхвърлянето на предложението му. Но ти си навлече омразата му, когато го хвърли от коня пред очите на баща му. Сър Брайън най-сетне го бе посветил в рицарство и той беше много горд със себе си.