Отровният поглед на жената се впи в лицето й.

— А вие коя сте, та го защитавате? Всички знаем къде нощувате. Връзва ви с вериги за леглото си и сте принудена да задоволявате тъмните му, противоестествени желания. Би трябвало да желаете смъртта му. — Докато говореше, тя милваше с отсъстващ вид косите на плачещото момиче в скута й.

Ровена едва се пребори с абсурдното желание да се изсмее. В следващия миг осъзна какви бяха истинските й чувства и жестоките думи на жената я улучиха като мълния. Желанието да се смее се изпари. Даже за собствените й уши гласът й прозвуча слабо и някъде много отдалеч.

— Когато сър Гарет се върне у дома, ще го помолите за извинение.

— Ако се върне — поправи я горчиво Марлис.

Думите й бяха последвани от тих шум — като далечен рев на морски вълни. Ровена се намръщи и вдигна глава. Лейди Алис скочи. Гласове. Мъжки гласове пееха песен, гръмко, живо. Всеки куплет завършваше със звън, сякаш някой удряше гонг под водата.

Момичето с луничките също скочи.

— Света майко божия, защити ни! Те са мъртви! Чувам ангелския хор…

Мортимър хвърли лютнята си и стана.

— Ангели, които пеят такава песен, не са на небето.

Призрачната песен се чу съвсем ясно:

Моята Джени е похотлива девица.

Любовта й никога не угасва.

С прекрасни бедра, които дават опора на меча ми.

С тази жена никога няма да остарея.

Устните на Ровена се опънаха в усмивка. Масивната врата затрепери в дебелата рамка, когато няколко копия пробиха леда и се забиха в дървото.

— Защо благородните дами не ни пускат да влезем? — извика отвън неподражаемият глас на сър Блейн. Мортимър изтича да отвори тежката врата.

— Дамите може би, но аз никога!

Дамите се втурнаха да поздравят съпрузите и любимите си, облени в радостни сълзи, и едва не стъпкаха бедния музикант. Мъжете се изсипаха в залата като снежен облак. Целите бяха в сняг и лед, по косите им висяха ледени висулки и приличаха на снежни планини. Носеха на прътове десетина глигана, кръвта беше замръзнала по безжизнените им тела. Посрещачките нададоха ликуващи викове.

Ровена остана сама на стълбата. Без да крие сълзите си, Марлис се хвърли в прегръдките на белия великан, който влезе последен. Той се освободи внимателно, сложи я на пода и отърси снега от косите си. Зъбите му блеснаха ослепително в замръзналата брада и устните му се опънаха в усмивка, в която нямаше и следа от горчивина. Той прие с очевидно удоволствие прегръдките и поздравленията на дамите, а когато дойде ред на лейди Алис, очите му засвяткаха възбудено.

Ровена усети как в стомаха й заседна ледена буца. Току-що осъзнала истинската природа на чувствата си към Гарет, сега те я връхлетяха като снежна буря. Като смяташе, че никой няма да я забележи във веселата бъркотия, тя се изкачи по стълбата, влачейки след себе си кожата от леглото на Гарет.



Дунла дойде два пъти, за да почука на вратата й, след час се появи отново. Ровена всеки път й отговаряше с едни и същи думи:

— Оставете ме. Не ми е добре.

Как така Дунла беше забелязала отсъствието й от празничния пир? От залата се чуваха ликуващи викове, примесени с музика. Ровена се зави презглава с кожите и се взря с невиждащ поглед в мрака. Снегът беше престанал, но вятърът продължаваше да блъска с рев затворените капаци.

Наистина й беше зле. Изпитваше презрение към самата себе си и то се бе свило в сърцето й като юмрук. Защо беше такава глупачка? Защо бе допуснала да попадне под властта на две тъмни очи и едно силно, мускулесто тяло? С нищо не беше по-добра от лейди Алис. Няколко пъти задряма и всеки път се будеше трепереща като болна от треска. Бузите й бяха мокри от сълзи. Трябваше й много време, докато уязвената й гордост се възстанови. Гарет без съмнение щеше да празнува до късна нощ, първо в залата, после в спалнята на лейди Алис.

Когато вратата се отвори със скърцане, тя не се обърна.

— Моля те, Дунла, върви си. — В гласа й звучеше гняв. — Не ми е добре и не съм гладна.

— Не е чудно да се разболееш, ако продължаваш да стоиш тук без огън в камината. От устата ми излизат бели облачета.

Ровена се претърколи настрана и седна. Косите й се разпиляха по кожата, която бе вдигнала до брадичката си. Гарет затвори вратата зад гърба си и се облегна на рамката. Подаде й нещо, увито в бяла кърпа.

— Донесох ти няколко горещи пастетчета. С ябълки. Знам, че ги обичаш.

Ровена смръщи носле.

— Не. Не ги искам. — Обърна му гръб и отново се сгуши в кожите.

За момент в стаята се възцари учудено мълчание. След това се чу трополене: Гарет нахвърля цепеници и съчки в камината и запали огън. Веселото пращене на пламъците звучеше многообещаващо, но щеше да мине доста време, докато прогони студа от стаята. Ровена нетърпеливо чакаше да чуе затварянето на вратата, но нищо такова не се случи.

Когато й омръзна да се крие, подаде лице изпод кожите. Гарет седеше пред огъня и разтриваше ръцете си.

— Имам чувството, че никога няма да се стопля.

Тя проследи изненадано как той свали дебелия си жакет. Смеховете и песните в залата не преставаха.

— Не е ли признак на лоши маниери, когато домакинът напуска рано-рано собствения си празник?

Гарет вдигна рамене.

— Омръзна ми да слушам наздравиците им. Жалка сбирщина, нали? Щом им напълних шкембетата с прясно глиганско печено, забравиха подозрителните погледи и започнаха да пият за мое здраве. Качих се в спалнята си с надеждата да намеря топло легло, но явно не съм попаднал на правилното място.

Думите му бяха избрани много лошо. Ровена ядно стисна устни и отново се зави презглава. Гарет сложи още две цепеници в огъня, изяде едно от пастетчетата, които беше донесъл за Ровена, легна си и се зави с няколко кожи.

Огънят гореше буйно, но в стаята беше все така студено. Навън вятърът свиреше, зарадван от падащите температури. Капаците на прозорците скърцаха жално под непрестанния напор, през тесните процепи проникваше леден въздух. Ровена много скоро усети студенината на камъните под дебелите кожи. Разтрепери се неудържимо и макар че обгърна с ръце тялото си, не намери утеха в собствената си телесна топлина. Купчината кожи не можеше да се сравни с девет топли тела под една-единствена скъсана завивка. Къде беше малкият Фреди да се сгуши в нея?

Тя пропълзя към огъня, влачейки кожите, направи си постеля пред камината и си легна, треперейки. Сенките, които танцуваха по стените, създаваха впечатление за уют и топлина, но то беше лъжливо. Скоро Ровена замръзна до кости и зъбите й затракаха. Уви се по-плътно в кожите, седна на пейката пред камината и опря буза в топлите камъни.

Силен порив на вятъра отвори един капак и Ровена се стресна. В стаята нахлу леден вятър, завъртя снега в ослепителна вихрушка. Гарет скочи, ругаейки, и затвори капака. Когато се обърна към камината и започна, да изтупва снега от дрехата си, откри Ровена на пейката. Единствено очите и буйната руса грива се виждаха над тъмната кожа.

Без да каже дума, Гарет си легна отново.

— Как искаш да заспя, като зъбите ти не престават да тракат? — попита почти грубо той след малко.

— Най-смирено моля за извинение, милорд — отговори Ровена през здраво стиснати зъби. — Ако толкова ви преча, изгонете ме в стаята на Марлис. Не съм свикнала да спя сама през зимата.

— Аз пък съм. Но не с половината от завивките си. Това е смешно. И за двама ни няма полза да замръзнем на разстояние само няколко стъпки един от друг. — Той отметна кожите и й махна. Това беше недвусмислена покана.

Ровена отвори широко очи. Зачервеното връхче на нослето й се подаде над кожите, но тя само се уви по-плътно в тях. Гарет сърдито извъртя очи.

— Колебанието ти е ласкателно, но аз мога да те уверя, че онази част от мен, която е склонна да ти досажда, в момента е абсолютно замръзнала.

Ровена го огледа крадешком, все още несигурна. Той издиша шумно, тя стисна за миг очи, скочи, изтича до леглото и се хвърли до него на дюшека. Леглото се залюля и тя се сгуши под завивката, обърната с гръб към него.

Гарет се вгледа в съвършената извивка на гърба й под простата риза и се запита дали не беше дал обещание, което не можеше да изпълни. Нахвърля отгоре й кожите, обърна се на другата страна и затвори очи. Скоро се чу шумолене и леглото се залюля. Гарет отвори очи и се обърна. Стройното тяло на Ровена се разтърсваше от силни тръпки.

— Велики боже, жено! Явно не зъбите ти вдигат този адски шум, а кокалите!

Ровена скочи от леглото и светкавично се уви в една пухкава кожа.

— Моля за прошка, милорд. — Талантът за подигравателни забележки и този път й помогна да намери точните думи. — Може би все пак ще предпочетете да ме вържете с верига за леглото и да ме принудите да удовлетворя най-тъмните и противоестествени желания на тялото ви.

Гарет зарови пръсти в разбърканата си коса. Думите, които Ровена хвърли в лицето му, бяха неговите собствени: беше ги казал на един похотлив стар граф от Лондон и на една дама, за която можеше да бъде сигурен, че ще ги разпространи до най-далечното кътче на Англия.

Разумът се опита да го предупреди, но ръцете не го послушаха: сграбчи Ровена за раменете и я дръпна към себе си. Тя опря ръце на гърдите му, за да запази известно разстояние между телата им.

— Това е много изкусителна покана, милейди, но и двамата знаем, че не са нужни вериги.

Ровена сведе глава, смутена от дяволските искри в тъмните очи, и трескаво се запита какво я бе изкушило да го подразни. Извън леглото той беше много по-висок от нея, а в леглото все още беше неин господар и повелител. Омразната Илейн го беше обучила добре. Ровена сведе поглед. Ръцете й върху гърдите му изглеждаха тромави, без никаква елегантност.

Пръстите на Гарет упражняваха доста по-силен натиск. Смиреното й отдаване го ядоса много повече от откритата съпротива. За него то беше още едно доказателство, че тя цял живот беше приемала на доверие недостоверните обяснения на баща си. Дощя му се да я раздруса. Да й заповяда да се защитава, да му каже открито мнението си или дори да го нападне. Искаше да събуди духа й за нов живот. Знаеше, че тя притежава този дух, беше го видял преди малко в уж безучастния й поглед. Ръцете го засърбяха да я притисне върху кожите и бавно и търпеливо да разпали новата искра в нея, докато лумне буен огън. Притисна устни в меката й коса и се опита да потисне могъщото желание, което го изпепеляваше.

Без да вдига глава, изрече високо и ясно — и с най-голямата възможна рязкост:

— Единственото, което желая в този момент, е спокоен сън. Нима това ти се струва противоестествено? Трябва ли да те окова във вериги, за да спя спокойно?

— Не, милорд.

— Тогава се обърни.

Ровена се подчини, очаквайки да получи плесник по дупето за непокорството си. Ала Гарет само простена тихо и уви ръце около талията й. Без да протестира, тя се сгуши в топлата му прегръдка.

Дълго след като престана да трепери, Ровена лежа будна, наслаждавайки се на близостта му. Не смееше да заспи, защото се боеше, че ще се издаде с някоя прошепната забележка или неволна милувка. Най-сетне изтощението надделя и тя задиша равномерно.

Гарет се взираше мрачно в трепкащите сенки, които огънят хвърляше по стената. Главата му почиваше в меките й коси и той не смееше да се помръдне, защото не искаше тя да забележи, че съвсем не е толкова замръзнал, колкото твърдеше. Ако Линдзи Фордис не дойдеше по-скоро, той щеше да бъде човекът, който трябваше да бъде спасен от копринения капан на прегръдката и.

9

Някъде дълбоко в студеното си сърце зимата откри следа от милосърдие и даде кратка почивка на обитателите на Карлеон. Под топящия се сняг земята чакаше, тиха и спяща. Голи черни клони се издигаха умолително към сивото небе. Зимата без сняг беше грозно нещо, но поне се живееше по-лесно. Много от гостите на Карлеон се сбогуваха учтиво, между тях и жената, която беше нарекла замъка прокълнат. Други споделиха упорството на Блейн и останаха, като запълваха дните си с шах и шумни разговори, а нощите — с неизчерпаемите запаси на Гарет от ейл.

Още първия ден, когато външният двор поизсъхна и вече не приличаше на море от кал, Ровена и Марлис излязоха да се упражняват с копията си. Този път се целеха в една стара мишена. Марлис първа скочи на гърба на петнистата си кобила и препусна в див галоп към целта.

Копието й улучи дървения щит и той се завъртя с жално скърцане. Ровена подскачаше развълнувано и ръкопляскаше въодушевено. Марлис обиколи щита с коня си и сръчно се отдръпна, когато той се завъртя и щеше да я удари. От мястото си край портата Блейн изръкопляска уморено, но очите му следяха не Марлис, а Ровена.

Русата коса на девойката се изливаше като водопад върху старите черни одежди, някога принадлежали на Марлис, а още по-отдавна — на Гарет. Жакетът висеше до коленете й, целият в кръпки. Щеше да изглежда смешна, но стройната фигура се движеше грациозно. Блейн неволно я оприличи на кралски шут, който иска да изглежда колкото смешен, толкова и затрогващ. Всеки път, когато подскачаше, Блейн успяваше да види млечнобелите колене под скъсания панталон. В слабините му пламна буен огън и това го принуди да промени позата си и да кръстоса крака.