— Не ми се вярва да е пиян. Точно обратното — изглежда напълно трезвен.

Братята на Ровена си закимаха. Новината ги смая и им вдъхна страхопочитание. Само Ровена изпухтя недоверчиво.

— Глупости! Някога виждал ли си татко напълно трезвен, Ъруин?

Братовчед й се обърна към нея, неспособен да скрие възхищението, което блесна в кравешките му очи.

— Не. Но и никога не съм го виждал такъв, какъвто е днес.

Ровена го щипна по носа с обич и презрение.

— Щом ти казваш, че е трезвен, аз ще ти кажа, че сигурно си пийнал повечко ейл.

Ъруин се насили да се усмихне, докато братята й избухнаха в луд смях при представата как немощният им братовчед тайно излива канче бира в гърлото си.

— Татко сигурно е ужасно гладен — предположи Ровена, убедена в правотата си.

Погледът, с който я удостои малкият Фреди, беше абсолютно лишен от укор и тя се засрами ужасно от празните си ръце. Защо си бе позволила да се наслаждава на хубавия летен ден, вместо да хване нещо за ядене? При мисълта за храна всички присъстващи се огледаха гладно. Черните крайчета хляб, натопени в мас, които бяха получили за закуска, бяха хубав, но съвсем слаб спомен. Ровена решително се запъти към стената, където висяха лъкове и колчани със стрели, но гласът на брат й я спря.

— Ябълки, Ровена. Ще му опечем малко ябълки. Ще ги сложа в жаравата. Знаеш, че татко много ги обича.

Ровена пое с благодарна усмивка чувалчето, което й подаде Фреди. Малкият беше умен колкото всичките й братя, взети заедно. Тя нахлупи шапката над ушите си и избяга навън в падащата нощ.

Едва вратата се бе затворила зад нея, когато на стълбата се появи баща им и с препъване заслиза към залата.

Майчице, помисли си малкият Фреди, Ъруин е прав. Когато е пиян, татко никога не се препъва.

Изчезнала бе гордата походка, нямаше го замаяно доволния израз на лицето, стъпките бяха тромави, сякаш краката му стъпваха в разтопено олово, в погледа блещукаха неизплакани сълзи. Линдзи Фордис, барон Ревълууд, застана на последното стъпало и огледа смълчалите се младежи, сякаш ги виждаше за първи път.

— Велики боже, не знаех, че сте толкова много! — Той разтърка очи, сякаш се надяваше да намали броя им.

— Девет сме, чичо Линдзи, като смятаме и Ровена — отговори Ъруин, който както винаги се стараеше да се хареса.

Баронът се огледа отново.

— А къде е Ровена? Не я виждам.

Малкият Фреди излезе напред.

— Отиде да донесе ябълки, татко.

— Може би така е по-добре. — Докато вървеше към синовете си, Линдзи Фордис влачеше десния си крак — иначе лекото му накуцване днес беше болезнено видимо. Той се отпусна тежко на стария си стол и дървото изскърца под тежестта му.

— Вода, Фреди — изграчи той. Облегна се назад и затвори очи, без да обръща внимание на големия и малкия Фреди, които се скараха за стомната с вода и я разплискаха по босите си крака. С тихо проклятие големият Фреди изтръгна съда от ръцете на момчето и наля вода в ръждиво канче. След това предостави на братчето си честта да поднесе напитката на баща си с елегантен поклон.

Линдзи пое канчето с треперещи ръце и го изпразни на един дъх, сякаш съдържаше нещо много по-приятно от мръсна вода и един заблуден комар.

— Елате при мен, момчета. Имам добри новини — оповести той. Разпери ръце, сякаш искаше да ги притисне наведнъж до гърдите си, и се ухили. Младите мъже направиха няколко колебливи крачки към него, само Ъруин се отдръпна назад.

— Ела и ти, Ъруин. Никога не бих те изключил от едно прекрасно приключение само защото си имал нещастието да се пръкнеш от слабините на друг мъж.

Ъруин се изчерви и също пристъпи напред.

— За какво приключение говориш, чичо Линдзи?

Братята си размениха неразбиращи погледи, неспособни да си представят, че може да има и друг живот освен онзи, който познаваха. Нима не беше истинско приключение да садят зеле и цвекло по каменистите ниви, които упорито отказваха да дадат плод!

Баща им се наведе напред и намигна съзаклятнически.

— Вижте, синове мои, при това пътуване имах истински късмет. Тъкмо когато се бях запътил към дома, за да споделя новото си богатство с високо ценените си наследници… — Той се изсмя, но смехът не стигна до очите му — Кесията ми беше толкова натежала от златни монети, че старият жребец едва ме носеше.

Малкият Фреди скръсти ръце под гърдите и присви очи с ясно изразено недоверие.

— Тогава реших да отседна за една нощ в замъка на един приятел.

Ъруин се запита какво ли означаваше да имаш приятел. Досега не беше срещнал нито един човек, с когото не беше роднина.

— И в замъка се играеше на зарове, нали, татко? — прекъсна го остро малкият Фреди.

Създателят му разроши с обич сребърно-русите му къдрици.

— О, Роди, ти никога не пропускаш да ме учудиш.

— Фреди — поправи го механично момчето, мушна се под ръката на баща си и се върна до камината, където се зае отново с котела.

— И така — продължи невъзмутимо баронът, — след като се освободих от тежкия си товар, разбира се, само за да облекча живота на верния си жребец, продължих да играя на зарове с моя стар познат, син на ърл, чийто васал съм бил преди много години. Момчето винаги ме е обичало. Сега е могъщ и изискан рицар.

Нещо в начина, по който бащата подчерта последните думи, накара малкия Фреди да застане нащрек. Той се изправи, забравил за яденето, и се обърна към баща си.

— Първо залагах онова, което имах. После заложих и онова, каквото нямах. Може би бях пийнал малко повечко ейл. — Той вдигна ръка и в знак на обяснение раздалечи палеца и показалеца.

При този жест малкият Фреди разпери ръце, колкото можеше, за да поправи грешното заявление. Ъруин се изкиска и бързо вдигна ръка към устата си. Когато Линдзи се обърна към тях, Фреди се направи, че се протяга.

Баронът вдигна рамене.

— Така загубих цялото си богатство. Когато узна, че ме е лишил от всички средства, старият ми приятел загуби самообладание. Със злощастната си памет на победител той се досети, че се бях похвалил с прекрасните си синове, които се грижат достойно за замъка в мое отсъствие. Накратко, уговорихме се, че един от вас, щастливци, ще служи на моя приятел в продължение на година. — Той засия, сякаш очакваше изблик на въодушевление. Отговори му само мълчание.

— Ти си проиграл на зарове едно от децата си? — Малкият Фреди се мушна между братята си и се изстъпи пред баща си.

Усмивката на Линдзи Фордис угасна. Той потърка главата си, зарови пръсти в косата си и разкри голото теме, които иначе грижливо криеше.

— Не е точно така. Нямах друг избор. — Той измери синовете си с недоволен поглед и захвърли принудената си веселост. — Моят приятел каза, че лично ще дойде в Ревълууд, за да избере едно от момчетата ми. Ако не се съглася, щял да дойде да ви посети с главата ми, набучена на копието му.

— О, чичо… — пошепна Ъруин и лицето му позеленя.

— Имаш късмет, че не е твой враг. Този благороден рицар има ли си име? — попита Фреди и отново присви очи.

Фордис изтри потта от челото си с ръкав. Въпреки скромния огън му бе станало непоносимо горещо. В този миг на двора изгърмяха копита и той се вцепени. След кратка тишина вратата се отвори с трясък и се удари толкова силно в стената, че едва не се изтръгна от пантите.



Ровена нахлу в залата като слънчев лъч, който пробива застоялия пушек. Дивият, сладък аромат на мочурището беше полепнал по косите й, по кожата и по грубо изтъканата туника, бузите й бяха зачервени от свежия въздух, очите й светеха възбудено. Тя се насочи право към баща си и захвърли чувалчето с ябълки, което носеше. Думите се затъркаляха от устата й по-бързо от падналите ябълки.

— О, татко, толкова се радвам, че се върна вкъщи! Къде беше скрил белия жребец, та не го видях преди? Това е най-красивият кон, който съм виждала през живота си! Нима този път наистина си намерил късмета, който толкова пъти ти убягваше?

Тя падна на колене пред стола му и сложи в скута му букетче ерика, без да му даде време да отговори.

— Донесох ти любимите ти цветя, а малкият Фреди обеща да ти опече ябълки. Горещи, сладки и сочни, точно както ги обичаш. Те са сто пъти по-вкусни от някой стар заек, опечен на шиш. О, татко, колко е хубаво, че си отново вкъщи! Вече си мислехме, че никога няма да се върнеш.

Тя го прегърна устремно и при този бурен изблик на привързаност шапката падна от главата й. По гърба й се разпиля водопад от руси къдрици.

Фордис не вдигна ръце да я прегърне и остана скован в прегръдката, й. Ровена вдигна лице и изведнъж осъзна, че в залата цареше тишина, нарушавана само от пращенето на цепениците в камината. Баща й избегна въпросителния й поглед и в продължение на един дълъг, страшен миг тя повярва, че бе видяла долната му устна да трепери.

Проследи погледа му и замръзна. Братята й бяха подредени в толкова права редица, каквато никога не беше виждала. В средата стоеше сияещият Ъруин.

Тогава от трепкащите сенки на огъня излезе непознат мъж и Ровена потрепери. От мястото, където седеше, имаше усещането, че е погледнала от дъното на дълбок кладенец право в очите на истински великан. Неразгадаемият му поглед я уплаши, прикова я към мястото й и тя повярва, че е погледнала в лицето на смъртта. Мина доста време, преди да събере сили да отмести очи.

— Татко? — пошепна глухо тя и помилва хладната, трепереща ръка на Линдзи. Той зарови пръсти в косата й, устремил поглед в далечината.

— Ровена, смятам, че е редно да почакаш отвън, докато уредим случая по мъжки.

— Вие изобщо не споменахте, че имате дъщеря, Фордис. — Погледът на чужденеца се премести от бащата към дъщерята и обратно.

Линдзи обгърна раменете на девойката, сякаш трябваше да я защити. Подигравателният смях на непознатия изпълни залата. Само Ровена чу глухото проклятие на баща си, когато разбра, че сам беше издал отношението си към нея.

— Вие проявихте интерес към синовете ми — обясни задъхано баронът и на слепоочието му запулсира тънка вена.

— Но вашият интерес не е такъв. Всеки го вижда.

Мъжът се приближи и Ровена стана бързо — инстинктът й подсказа, че не бива да остава на колене пред този непознат. Без да трепне, тя впи поглед в тежката ризница на гърдите му. От широките рамене до обутите в ботуши крака облеклото му беше черно — черно като очите, които я измерваха с безсрамен поглед. Тя му отговори с леко кимване и скръсти ръцете си под гърдите.

Когато се вгледа по-внимателно в лицето му, Ровена откри, че очите му не бяха черни, а дълбоко, кадифено кафяви. Тъмният им цвят не й позволяваше да чете в зениците, но със сигурност бяха умни и будни. Извитите гъсти вежди придаваха на лицето му израз на лека подигравка и Ровена изпита чувството, че той тайно в себе си й се надсмиваше, макар че лицето му не помръдваше. Черната коса беше грижливо подрязана, но на няколко места стърчеше, което според нея беше знак за необузданост. Само едрият ръст и грубата мъжественост, която излъчваше, предпазваха добре оформените черти от определението „красиви“. През главата й мина мисълта, че ако лицето му не изразяваше такава безогледност, щеше да изглежда наистина красив.

Той протегна ръка и попипа косата й, сякаш беше възхитен от светлия й цвят. Меката къдрица се нави от само себе си около пръста му.

Ръката на Ровена се стрелна под туниката, но преди да вдигна ножа си за удар, мъжът сграбчи грубо китката й и оръжието падна със звън на каменния под. Тя прехапа устни, за да не извика. Мъжът разхлаби хватката си.

— Момичето има повече огън от всички останали, взети заедно — каза той и се оттегли към камината. — Ще взема него.

Братята се развикаха негодуващо. Баронът падна тежко на стола си и закри лицето си с ръце.

— Няма да ви дам сестра си! — Звънкият детски глас на малкия Фреди се издигна сред виковете на братята му.

Рицарят се облегна на камината и в погледа му блесна подигравка.

— Не го вземай толкова навътре, момче. Не е завинаги. Ще ми служи само една година.

Ровена се извърна към баща си. Устните му се движеха, но не издаваше нито звук. Братята й изричаха грозни заплахи, но не мръдваха от местата си, сякаш се бяха сраснали с пода. Ровена неволно се запита дали пък не си бяха загубили ума. Блещукащите очи на чужденеца не обещаваха утеха. Той следеше ставащото и очевидно се наслаждаваше на хаоса, който беше сътворил. Около очите му се образуваха фини бръчици, а когато й намигна, създадената от самия него интимност между двамата я уплаши до смърт. Стресната, Ровена забрави въпросите, които напираха на устата й.

Шепотът на баща й беше точно толкова висок, колкото непознатият да го разбере.

— Казахме син, нали?

— Не, Фордис. — Заплашителният отговор на рицаря накара всички да млъкнат. — Казахме деца. Позволихте ми да взема едно от вашите деца, за да ми служи в продължение на година.

Коленете на Ровена омекнаха. Трябваше да положи огромни усилия, за да се задържи изправена.