Тереза Медейрос - Отмъстителят

Марлис простена и се отпусна в леглото си. Бледото утринно слънце не беше в състояние да стопли стаичката й. Помисли да вземе завивката от края на леглото и да се покрие, но само мисълта за свързаното с това движение, след като най-после беше изпънала болезнено пулсиращите си крайници, изтръгна от гърлото й нов стон. Зарови лице в мекия дюшек и затвори очи.

— Марлис!

Тя чу грозния рев само секунди преди по вратата й да затропат юмруци. Изправи се с последните остатъци от силите си, посегна към края на леглото и се зави презглава. Когато вратата се отвори с трясък, тя се сви на кълбо, макар да знаеше, че брат й нямаше да допусне да бъде заблуден от безформеното хълмче под завивката. И се оказа права. Плоската страна на меча я цапна по задника, острието изсъска заплашително. Марлис изръмжа и се надигна.

— Ами ако беше улучил главата ми? Знаеш ли колко щеше да навредиш на мозъка ми?

— Онова, което съм наблюдавал досега, ми позволява да заключа, че и в долната, и в горната част на тялото ти има еднакво количество разум — отговори заплашително Гарет и се изправи над нея като великан. Марлис никога не го беше виждала такъв: косата му беше ужасно разрошена и висеше в безредие по лицето, кръвясалите очи шареха диво по стаята. — Къде е тя?

— За кого говориш? — Марлис седна на пети и се уви в одеялото като в шал.

— Знаеш за кого. Къде са Фордис и проклетите му кученца?

— Откъде да знам? Снощи си легнах веднага след като Дунла ми приготви баня с мляко и изчетка къдриците ми.

Марлис отвори очи и го погледна втренчено. Гарет измъкна няколко сухи листа от сплъстената й коса.

— Това ли е най-новата мода? — Погледът му се устреми към стъпалото, което се подаваше изпод завивката. Петата беше черна като мръсния жакет, който не беше свалила от гърба си за през нощта. Марлис бързо скри крака си, но той я хвана за големия пръст и безмилостно го извъртя. Марлис изрева разярено.

— Къде са? — повтори настойчиво Гарет.

Тя го заудря по раменете, докато пусна крака й.

— Какво те интересува дали Фордис си е отишъл? Снощи трябваше да го затвориш в подземието, разбира се, след като чуеш публичното му признание. Ти беше този, който реши да измъчва Ровена, а не баща й.

Гарет притежаваше достатъчно приличие, за да се изчерви.

— Безсрамието на Ровена беше по-важно, Фордис изпи достатъчно ейл, за да поспи няколко часа. Когато се качих в спалнята си, беше мъртво пиян.

— И ти беше мъртвопиян!

Гарет се направи, че не е чул забележката й.

— Без твоята дяволска намеса оня тип щеше да спи, докато бъда в състояние да уредя окончателно отношенията ни.

— Но той няма отношения с тебе. Нали го чу? Не може да си спомни дали е служил при баща ни.

— И двамата знаем, че лъже. — Той се наведе над нея и заплашително понижи глас. — Ако не ми кажеш къде са, ще те омъжа за Блейн, преди да си разбрала какво става. Ще го направя, кълна ти се. Знам, че свещеникът няма да дойде доброволно в Карлеон, но имам средства да го принудя. Дълбоко в себе си Блейн е садист и ще се радва, че най-сетне е получил шанса да те укроти.

Марлис се нацупи обидено, но Гарет я познаваше достатъчно добре и бързо се наведе, за да избегне юмрука й, насочен към брадичката му. Сграбчи китката й и продължи безмилостно:

— Искаш ли да разпространя радостната вест за предстоящата ти венчавка в селото? Или все пак предпочиташ да ми кажеш какво си направила с Фордис?

Марлис го изгледа унищожително.

— Нещастникът побягна към къщи и трябва да ти кажа, че кривите му крака го носеха с учудваща бързина.

Гарет я пусна и се запъти към вратата. Марлис притисна уста към коленете си и следващите й думи прозвучаха неразбираемо:

— Пусни малката да си иде.

Гарет се обърна като ужилен.

— Какво каза?

Марлис вдигна глава. На езика й беше залепнало влакънце. Гарет извърна внезапно побледнялото си лице. Марлис изведнъж проумя, че бе допуснала ужасна грешка, но вече беше твърде късно да си вземе думите назад. Болезнено учудване разкриви чертите на Гарет.

— Ти си му позволила да вземе Ровена?

Ранимостта на брат й беше повече, отколкото Марлис можеше да понесе. Опита се да изпише на лицето си нахална усмивка — той не биваше да знае колко я заболя.

— Тя ме помоли да ти предам нещо. „Облекчете удара“ — каза и се засмя с трепкащия си смях. — „Кажете му, че никога не съм му принадлежала истински.“

В стаята се възцари гробна тишина. Гарет дишаше накъсано. Със смесица от облекчение и съжаление Марлис проследи как на лицето му падна маска от студен гняв. Гарет стисна ръце в юмруци.

— Ако ми падне в ръчичките, ще се погрижа да я убедя, че няма ни най-малко съмнение на кого принадлежи.

Марлис се протегна, после положи глава върху сплетените си ръце.

— Трябваше да го направиш, преди да ти избяга. Едно красиво тъмнооко копеле в корема й щеше да се погрижи да не те забрави толкова бързо. — Докато говореше, тя го наблюдаваше крадешком, очаквайки ругатня или дори плесница. Нетипичното замислено изражение в очите му предизвика страх. Тя се претърколи настрана, прозя се преднамерено равнодушно и вдигна ръка към устата. — Кажи на Дунла, че ако дойде да ми вика, преди да е настъпила вечерта, ще й откъсна главата.

— О, сега ще заспиш със съня на невинността. Без да се измъчваш от угризения на съвестта.

— Вече съм ти казвала, че нямам съвест.

— За първи път съм съгласен с теб — отвърна тихо Гарет.

Вратата се затвори тихо. Гарет изчезна. Марлис скочи от леглото, изтича до прозореца и погледна навън. Само след минута брат й се появи в двора, като водеше Фолио за юздата. Без да се огледа, той преметна крак през гърба на коня и го подкара право към портата.

— Побързай, малката — промърмори Марлис. — Препускай, сякаш самият дявол те гони по петите. — Коленичи пред прозореца, сякаш се молеше, и остана така, докато коленете й изтръпнаха. Гневно изтри сълзите, които бяха нахлули в очите й.

Линдзи Фордис изруга беззвучно, когато за трети път се хлъзна от гърба на жалката кранта. Куцият му крак пулсираше от болка. Лежеше върху замръзналата кал като дебел херувим, увит в шалове от главата до петите. Илюзията се разпръсна, когато отвори уста и изригна нов поток от проклятия. Синовете му слязоха от конете и се втурнаха да му помогнат. Изправиха го на крака и грубо отупаха праха от дрехите му. Две от момчетата увиха шала около лицето му и скриха огромния яркочервен нос. Линдзи гневно задърпа дебелата вълна.

— Проклятие! Защо просто не ме хвърлите на земята и не ме задушите? Толкова ли сте жадни да получите наследството си?

Момчетата се спогледаха безизразно, после изведнъж избухнаха в смях. Фордис поклати глава.

— Аз ви ругая, а вие се хилите. Ако ви набия, сигурно ще ми се надсмеете, нали? — Той заплаши момчетата с вдигнат юмрук, но бързо се успокои. Обърна се към крантата, която яздеше, и сърдито я изрита. Животното извъртя очи, но това беше единствената му реакция. — Просто не мога да проумея откъде се взе това нещастно същество. Та то не заслужава дори да бъде изядено от лешоядите! Повече мърша, отколкото кон, бих казал. Но и момичето беше повече мъж, отколкото жена, ако питате мен. Не бих се учудил, ако крие под черната грива някой гъст мустак. Помня я още като грозно малко момиче, когато непрестанно тичаше след големия си брат. Ей ти, Уилям! Не, Филип! По дяволите, който и да си, ела и ми помогни да възседна тази кранта!

Едрият момък, когото беше посочил с пръст, се отпусна пред него на колене и длани. Фордис се покачи на гърба му, без да го е грижа, че сигурно причиняваше болка на сина си с острите токове на обувките. Изохка мъчително и се метна на седлото. Огромният му корем се намести удобно във вдлъбнатината на гърба на коня. Четирите друга момчета го нагласиха в правилната стойка, докато на земята братът им се мъчеше да си поеме дъх.

Пътят се виеше между голи дървета, които зимата беше лишила от украсата им. Въпреки загубата на листата обаче старата гора не беше загубила нищо от заплашителността си. Над клоните се носеше лъх на гнило и се издигаше към тъмносивите облаци, които се гонеха по небето, Фордис избърса носа си с края на шала и се замисли с копнеж за топлата зала в Карлеон, която беше принуден да напусне тази сутрин на разсъмване.

И сега можеше да си почива край огъня, ако онова космато същество не беше тикнало в ръцете му жакета и не бе обяснило многословно, че той и синовете му са в опасност и трябва да бягат. Въздухът ставаше все по-студен и това увеличаваше съжалението му. Беше се надявал да задълбочи познанството с дебелата вдовица, с която бе танцувал миналата нощ. Пред очите му минаваха картини от миналото, когато ядеше храната и пиеше бирата на Дьо Креси и се наслаждаваше на гостоприемството му — а сега беше отново на път към бедняшката зала на Ревълууд. За миг си помисли, че би могъл да изпрати момчетата да си вървят, а самият той да се върне в Карлеон. Тялото му незабавно последва посоката на мислите и се обърна обратно, към стария римски път, който извеждаше от Карлеон.

Ровена имаше голям късмет. Живееше си като принцеса, седеше на трон от кожи. Защо баща й трябваше да носи отговорност, че е изпаднала в пристъп на ярост и е избягала, за да се цупи обидено? Сър Гарет беше разумен мъж и сигурно нямаше да му търси сметка за капризите на момичето? Ровена сигурно се бе върнала още на разсъмване и вече лежеше в обятията на рицаря, след като го бе помолила за извинение.