Ако се върнеше в Карлеон, двамата с Гарет щяха да си налеят по чаша топъл ейл пред камината и да пият за женския инат. Линдзи се засмя доволно. Не за първи път щяха да имат случай да поговорят за неверните сърца на жените.

Беше толкова увлечен в приятните си спомени, че твърде късно забеляза черното чудовище, което изникна иззад завоя на пътя и препусна като вихър право към него.

Пренебрегвайки виковете на слисаните си синове, Фордис заби пети в хълбоците на жалката кранта. Конят изобщо не се помръдна. Отчаяният поглед през рамо му показа, че черната фигура се приближава с дяволска бързина и сякаш се беше сраснала с белия кон, чиито копита изобщо не докосваха земята.

Фордис заподскача насам-натам, надявайки се конят му все пак да се раздвижи. Нещастното животно потрепери и се олюля. В продължение на един дълъг миг Линдзи се уплаши, че ще седне на задните си крака и ще го хвърли от седлото за четвърти път този ден. Слава богу, конят се олюля, но не падна. Фордис извади от колана си ръждива кама и заби острието в гривата на коня. Нещастното животно изцвили от божа, направи огромен скок напред и препусна в неравен галоп, какъвто ездачът му само до преди секунди смяташе за невъзможен.

Като чу виковете на синовете си, Фордис рискува да хвърли един поглед назад и видя, че го следваха с вдигнати ръце. Черната сянка почти ги беше настигнала. Като се кискаше злобно, той се наведе над шията на коня си и отново заби пети в хълбоците му. Следващият поглед назад му показа синовете му: те бяха спрели и зяпаха подире му с отворени уста. Фордис отново се обърна напред и се хвана за гривата на коня, за да не загуби опора. Пътят между тях беше празен. Рицарят беше изчезнал.

В ъгълчето на окото му блесна черна светкавица. Това беше предупреждение. Преследвачът вече не беше зад него. Фордис нададе задавен вик и се обърна. В същия миг една мускулеста ръка се стрелна и го стисна за шията. Конят продължи напред без него. Освободен от товара си, той галопираше почти елегантно. Слънцето пред очите на Фордис бавно се оцвети във виолетово. За момент си представи, че ще виси така в хватката на безмилостната ръка, докато изпусне последния си дъх. Без бесилка, примка и благородни прощални речи. Ала когато сър Гарет скочи от коня, без да разхлаби хватката си, той разбра, че съвсем не може да разчита на толкова щастлива и бърза смърт.

Двамата се удариха в земята и ударът със сигурност беше толкова болезнен за Гарет, колкото и за него. Тази мисъл му достави известно задоволство, макар че в дробовете му почти не бе останал въздух. Претърколиха се в широкия ров край пътя, обрасъл с ниски храсти, един стърчащ клон одра ръката му и болката беше приятно разнообразие в сравнение със задуха в гърдите.

Гарет го обърна по гръб и го възседна. Фордис жадно напълни дробовете си с въздух, когато ръката на гърлото му бе заменена от остра кама.

— Какво направихте с нея? — процеди през зъби Гарет. От ъгълчето на устата му покапа кръв.

Фордис щеше да попита „С кого?“, но имаше достатъчно ум да си замълчи. Задоволи се да примигне като сова, докато събере достатъчно въздух да отговори. Взе решение да каже истината, което му се случваше много рядко.

— Колко момчета виждате?

Гарет го изгледа накриво. Очевидно очакваше да чуе поредната лъжа. Вдигна глава, но острието на камата остана на гърлото на противника.

— Пет. И изобщо не са момчета, а грамадни мъже.

Фордис кимна, сякаш въпросът беше решен.

— Пет. Това означава, че трябва да тръгнете след другите трима и да ги попитате какво са направили с нея.

Петимата окъсани млади мъже се приближиха към тях, скрили ръце дълбоко в изтънелите си ръкави. Гарет се намръщи учудено. Фордис едва не се изсмя с глас.

Гарет седна на петите си. Черната линия, която минаваше през бузата му, го правеше още по-мрачен, отколкото и без това беше. Сякаш бе излязъл от ада и носеше след себе си диря от искри и пепел.

— Не виждам среброкосото момче. И Ъруин — онзи, дето разказва истории. Те са двамата, които са я отвели. Накъде ли са тръгнали?

Фордис вдигна рамене.

— Откъде мога да знам? Дойдоха при мен посред нощ, обясниха ми нещо за някакъв абсурден план. Искали да спасят Ровена. — С вродения си усет към драматизъм той започна да украсява историята. — Ъруин каза, че тя дошла при него, хвърлила се в краката му и се разплакала сърцераздирателно. Обяснила му, че е дошла да помоли законния си годеник да я освободи от страшното пленничество при вас.

Гарет отвори уста, но бързо я затвори. Ръката, с която стискаше камата, се отпусна.

— Значи вие сте отказали да им помогнете?

Фордис възмутено изду бузи.

— Аз загубих Ровена в честна игра. Тя беше залог. Аз съм човек на честта. — Той бутна острието на камата с един пръст, седна и се зае да чисти влажните листа от шала си.

Погледът на Гарет се плъзна към пътя. Между веждите му се появи дълбока бръчка. Предстоеше му да вземе трудно решение. Думите му бяха насочени колкото към Фордис, толкова и към самия него.

— Не може да се каже къде ще я отведат онези безумци.

Той се надигна и се наведе заплашително над Фордис. Баронът също се надигна, но гневният му поглед не можа да достигне лицето на Гарет. Кога момчето беше станало толкова голямо? Фордис се уви отново в шала и се закатери по склона на рова.

— Как само ме нападнахте! В Англия има закони, които защитават невинните пътници. Англия е цивилизована страна. Божичко, ако кралят научи…

Думите му заглъхнаха в задавено хъркане, когато Гарет улови краищата на шала и ги нави на ръката си. Фордис бе повлечен назад, удари се в ризницата му и изохка от болка. Горещият дъх на Гарет опари ухото му.

— Все още не знаете на какво съм способен, Фордис. Ще дойда у вас и ако я намеря — ако разбера, че сте ме излъгали, — нито законът, нито Едуард, нито господ ще ме спрат да ви убия. Разбрахте ли ме?

Фордис едва успя да се закашля в знак на съгласие. Най-сетне рицарят го пусна. Изкатери се навън, без да се интересува от листата и буците кал, които падаха в краката на Гарет. Конят му не се виждаше никъде и Фордис изгледа с копнеж жребеца на Гарет. Фолио извъртя очи и започна да рие с копита, Фордис събра остатъка от достойнството си и закуцука по тесния път, като се оглеждаше за коня си. Момчетата го последваха в мълчание.

Беше вече доста далеч и почти не се виждаше, когато му хрумна нещо. Обърна се и извика с добродушния глас на грижовен баща:

— Не се притеснявайте за момичето, сър Гарет! Ровена е в добри ръце. Малкият Роди съвестно изпълнява дълга си.

— Казва се малкият Фреди, идиот такъв! — В крясъка на Гарет имаше толкова потискан гняв, че Фордис ускори крачка и синовете му трябваше да тичат, за да го настигнат.



Ровена непрестанно си повтаряше, че е свикнала със студа. Ало когато вкочанените й пръсти вече не бяха в състояние да държат поводите, отново усети режещата болка. Огромните ръкавици, които трябваше да запазят ръцете й топли, висяха на парцали. Днес въздухът беше друг — някак по-лек и сякаш вибрираше, но хапещият студ беше още по-жесток. Зави й се свят и тя отново изпита чувството, че дробовете й са празни. Слънцето висеше на небето като плосък жълт диск и създаваше празна илюзия за топлина.

Над хоризонта се надигна върволица от сиви облаци, които изглеждаха безобидни. Ровена погледна към малкия Фреди. След като бяха прекарали една седмица в гората, хранейки се само със сухи плодчета и букови жълъди, колкото успяваха да намерят, бузите му отново бяха хлътнали. Тя не искаше това. Усетил загрижения й поглед, той се обърна на понито си и й се усмихна окуражително.

Четиримата стояха на ниско възвишение, от което се виждаше целият Ревълууд. Зад замъка се простираше безкрайна сивота, която приличаше повече на море, отколкото на мочурището, каквото беше в действителност.

Без да иска, Ровена си представи друг замък, издигнат върху жалките остатъци от Ревълууд. Тя примигна, за да прогони неканената представа, също толкова реална, колкото възможността да сключи измръзналите си ръце около голяма купа с овесена каша… или косата й отново да бъде сресана от две ръце, които й се подиграват с нежността си. Вятърът виеше в полето пред тях. Кафявият кон на Ъруин изпръхтя неспокойно.

— Нямаме причини да се бавим повече. — Ъруин потърка ръце. — Там е нашият дом и той ни чака.

Ала никой от тримата мъже не се помръдна. Най-сетне Ровена цъкна с език и кобилата й се раздвижи. Пред замъка слязоха тромаво от седлата, вкочанени от студ. Големият Фреди направи крачка напред, към замръзналия ров, който обикаляше замъка, но Ровена го спря.

— Почакай!

Всички погледнаха първо нея, после рова. Грубо скованите дъски, които им служеха като подвижен мост, бяха вдигнати. Между тях и обкованата с желязо врата се простираше ров, широк петнайсет и дълбок десет стъпки, пълен със замръзнала мръсна вода.

Големият Фреди се отпусна на колене, за да погледне към дъното, и за малко да падне. Малкият Фреди тръгна покрай рова, също устремил поглед към дъното. Челото му беше замислено смръщено.

Ъруин обгърна тялото си с ръце и затропа с крака.

— Ехо! — извика високо той.

Викът се върна към тях, а после заглъхна над мочурището. Надигналият се вятър извика сълзи в очите на Ровена. Безмилостните каменни стени се размиха пред погледа й. Разтърси я тръпка, която нямаше нищо общо със студа. Спомни си заплахата, произнесена от Гарет преди месеци. Може би труповете на баща й и братята й лежаха на пода в залата, очите широко отворени в неизразим ужас, с червена линия през гърлата. Ъруин дъхна в ръцете си, за да ги стопли.

— Не мога да си представя, че сме стигнали в Ревълууд преди тях. Имам чувството, че тази ужасна седмица продължи цяла вечност. Може би чичо е махнал дъските, когато тръгнахме? Не си спомням точно кога, но сигурно го е направил.

— Нищо не е направил. — Малкият Фреди се изправи и устните му се опънаха в тънка линия. — Видя ли някъде дъски? Когато тръгнахме, снегът се топеше и почвата беше размекната. Виждаш ли някъде следи от влачене, от които да личи, че дъските са били махнати?

Ъруин хвърли поглед към дъното на рова.

— Не, не предполагам…

— Естествено, че не — прекъсна го малкият Фреди. — Защото дъските не са махнати. Те са…

Ровена завърши изречението заедно с него.

— … изтеглени навътре.

Четиримата вдигнаха глави към брулените от вятъра зъбери и за първи път видяха дома си като непревземаема крепост. Празните черни бойници ги зяпаха нахално.

Големият Фреди се изправи и се почеса по главата.

— Ледът е достатъчно дебел. Ще мина по него.

— И как ще стигнеш до вратата? Ще разпериш ръце и ще полетиш? — Малкият Фреди поклати глава. — Не. Според мен не е нужно. — Изведнъж той закрещя и гласът му се пречупи: — Който и да ни е заключил отвън, той може да ни отвори вратата и да ни пусне да влезем, по дяволите!

Като видя как чертите на братчето й се разкривиха от гняв, нещо в Ровена се прекърши. Гласът й се присъедини към неговия в гневен вик. Ъруин изрева. Големият Фреди се наведе, взе шепа камъни и ги хвърли във вратата. Шумът, който вдигаха, можеше да събуди дори мъртвите, оставени от Гарет.

Крясъкът на Ровена се пречупи в лаеща кашлица, когато леденостуденият въздух скова израненото й гърло. Един подир друг замлъкнаха и останалите. Всички зачакаха какво ще се случи сега. Приглушено щракане откъм вратата отекна като камбанен звън. Ровена затаи дъх, когато нечии мръсни пръсти отвориха железен капак.

— Вървете си — прозвуча раздразнен глас. — Тук няма никой.

И капакът се затвори с трясък.

12

Ровена прегърна устремно малкия Фреди, обзета от безкрайно облекчение. Баща й и братята й бяха живи! Ъруин се овладя пръв.

— Чичо! — извика той. — Скъпи чичо, вашите деца и вашият племенник пристигнаха у дома. Пуснете ни да влезем, сър. — Обърна се към спътниците си и обясни тихо: — Сигурно не знае, че сме ние. — После продължи весело: — Ало! Аз съм Ъруин! Ние не сме просяци или разбойници, дошли да плячкосат замъка ви, сър. Ние сме семейството ви. Отворете вратата, за да се стоплим на огъня. Замръзваме!

Големият Фреди зяпна Ъруин с отворена уста.

— Може би татко не е забелязал… — проговори слабо Ровена.

— Естествено, че ни видя. — Очите на малкия Фреди святкаха студено. — Опитай ти, Ровена.

Първият вик на Ровена беше дрезгаво грачене. Тя преглътна и опита отново.

— Татко, аз съм Ровена, твоята дъщеря. Имаме нужда от твоята помощ. Цяла седмица се крихме в гората. Но сега сме си у дома и сме гладни. Измръзнахме, татко. Аз избягах от Карлеон, за да си дойда вкъщи, татко. В Ревълууд, при теб. Умолявам те…

Гласът й замря в унищожителната тишина. Малкият Фреди стисна ръката й. Гневът й придаде нови сили, тя изпъна рамене и изкрещя: