— Отвори вратата, татко! Ние сме изтощени и измръзнали до кости. Колко още ще ни държиш навън? Колко още трябва да те молим да ни пуснеш в нашия дом? Трябва да отвориш вратата… Трябва…

Малкият Фреди отново стисна ръката й. Леденият вятър моментално изсушаваше сълзите по бузите й.

Капакът се отвори отново със зловещо щракване. Появи се лицето на баща им.

— Глупаво дете.

Думите бяха произнесени съвсем тихо, но я пронизаха като нож. Ровена веднага разбра, че ставаше въпрос за нея. Очите й се разшириха от ужас. Баща й никога не я беше укорявал за каквото и да било.

Ъруин направи крачка към дълбокия ров и на устните му се изписа мазна усмивка.

— Скъпи чичо, ние спасихме Ровена от жестока съдба и я върнахме у дома. Не се ли радвате?

— Махайте се! — Баща им буквално изплю думите и усмивката на Ъруин угасна. — Всички сте глупави деца, всички. Изчезвайте! Махнете се далече от Ревълууд, много далече. Ние не ви искаме тук. Никого от вас.

Лицето на малкия Фреди се вкамени.

— Кажи ни, татко, да не би да си получил пълна кесия със злато, та си толкова добре настроен към черния рицар? Или ти даде само трийсет сребърника?

Баща им вирна нос.

— Ти ме обиждаш, сине. Няма ли да си промениш мнението за мен?

Фреди му отговори с подигравателен смях.

— Не си получил нито злато, нито сребро, нали, татко? — Ровена се опита да надвика вятъра, който духаше косата в лицето й. Образът на баща й ставаше все по-неясен.

— Да, Ровена, не получих нито злато, нито сребро. Затова пък видях смъртта си. Видях я в неговите очи, когато ме нападна като побеснял. Закле се, че ако намери дори един от вас в дома ми, ще изтреби всички ни, без изключение. — Тонът му стана обвинителен: — Като избяга от него, ти опетни доброто ми име.

Малкият Фреди изруга с толкова грозни думи, че Ровена се стресна. Даже Марлис не ругаеше така. Гласът на баща й премина в хленч.

— Умолявам те, дете, спаси себе си, спаси и семейството си. Върни се при сър Гарет и падни на колене пред него. Умолявай го да ти прости и да се смили над нас. Сигурен съм, че можеш да приложиш женските си прелести и да намериш пътя към леглото и към сърцето му. Твоят татко не може да ти позволи да се върнеш опозорена в Ревълууд.

Ровена вдигна глава.

— Разбирам. Ако се махна оттук, ще отвориш ли вратата на момчетата.

Ъруин и малкият Фреди се развикаха, но големият Фреди ги надвика без усилие.

— Глупости. Няма да ти позволя да си отидеш сама. Да не чувам повече такива приказки.

Ровена го зяпна смаяно. Той сведе глава и плахата му усмивка разкри редица изпочупени зъби.

Когато отново се обърна към портата, капакът беше затворен. Баща им бе изчезнал.

Ровена се опита да изключи молбата от гласа си:

— Татко, ние умираме от глад. Няма ли да ни дадеш поне малко храна за из път?

Капакът се отвори отново. Ровена се наведе, защото през рова полетяха четири тъмни глави цвекло. Едната се изтърколи покрай краката й и падна в рова. Ъруин се хвърли по лице на земята, за да спаси другите от същата съдба. Капакът отново се затвори.

Ровена седна на земята, скръсти крака и опря брадичка на ръцете си. Под бледата светлина на слънцето заваляха ситни снежинки, които бодяха като ками. Тя вдигна лице към небето и облиза една от горната си устна.

— Прекрасно. Татко ни прогони, могат да ни обесят за кражба на коне, един луд ме преследва, а сега господ ни изпраща и сняг, за да увенчае приключението.

Малкият Фреди коленичи пред нея.

— Татко отдавна ни е хвърлил на произвола на съдбата — още в мига, когато семето му е пръснало от слабините.

Тя се вгледа с обич в лицето му. Устните му бяха напукани. Сивите очи изглеждаха призрачно големи над тъмните сенки върху бялата кожа.

— Може би татко е прав — промълви тя. — Може би трябва да се върна при него и да го моля за милост.

— След всичко, което чух за него, той не знае що е милост. Или ти не си на това мнение?

Очите на Ровена потъмняха. Отново усети пръстите на Гарет да милват нежно бузата й. Беше готова да се предаде в тези ръце, когато студените му думи я спряха. „Остави ме на мира.“ Възможно ли беше същите тези ръце да са се стегнали в дяволска хватка, за да сложат край на живота на едно дете? При спомена за ласките му тя потрепери. Ако Гарет я убиеше, щеше да сложи край на болката, докато милостта му можеше да я разтегли безкрайно.

— Това е, което най-много ме плаши. Не знам.

— Тогава да продължим. — Той й подаде ръка и двамата станаха заедно.

— Но къде ще отидем? — попита Ъруин и захапа лакомо едната глава цвекло. Без да иска, Ровена си представи супата на Дунла: гореща, с много месо и ечемик. Светът се залюля пред очите й. Ъруин й предложи цвеклото и тя отхапа голямо парче. Горчивият вкус й вдъхна нова смелост.

Тя хвърли главата на големия Фреди.

— Никога досега не съм имал свой кон — промълви замислено той.

Ровена нямаше сърце да протестира, когато той даде цвеклото на коня си, без сам да отхапе от него. Конят изяде цялата глава с доволно мляскане. По лицето на Ъруин се изписа разочарование и той побърза да скрие останалите глави в палтото си.

— Нямам нищо против конете — промълви меко тя, — но не можем да ги изядем. — Когато Ъруин измери с преценяващ поглед едрия кон на братовчед си, тя го изрита сърдито.

Заваля по-силно. По косите на Ровена полепваха все нови и нови снежинки. Слънцето над тях изчезна зад завеса от ниски облаци.

Ровена възседна коня си и успя да се усмихне.

— Можем да отидем, където си искаме. Светът е наш и ще търсим своя път в него като всички други пътници. Какво е гладът в сравнение с вълнуващите приключения?

— Според мен гладът е дяволски неприятно нещо. — Ъруин тромаво се покатери на коня си. — Прощавай, Ровена, не биваше да ругая пред теб. Макар да съм сигурен, че си чула много по-лоши неща в онова изискано гнездо на змии, в което живееше.

Ровена понечи да му възрази, но се сети, че наистина беше чувала много по-страшни проклятия от устата на Марлис, и кимна величествено.

— Този път ти прощавам, Ъруин.

— Колко си великодушна — отбеляза ухилено малкият Фреди. Ровена подритна понито му и то препусна в тръс. Като по команда четиримата заобиколиха замъка и навлязоха в безкрайното сиво мочурище. Под копитата на конете се чупеше увехнала папрат. Като нямаше дървета да го спрат, вятърът необезпокоявано навяваше в лицата им цели облаци снежинки. Ровена се уви в дебелата наметка и изпита странна утеха от монотонността на местността. Нямаше прастари дървета, от които да се изтърси тъмна сянка, въоръжена със сребърен меч. Нямаше нищо подозрително в голата земя пред очите й, тя цялата беше една огромна сянка. В тази безутешна зима мочурището отново беше най-добрият й приятел.

Оптимизмът им изтрая до падането на нощта, когато легнаха да спят в една падина. Налягаха точно както бяха спали години наред в замъка. Малкият Фреди се притисна до гърба на Ровена, тя вдигна единия си крак на кръста му. Главата на Фреди почиваше върху корема на Ъруин, а големият Фреди се настани в краката на Ровена като вярно куче.

Най-сетне престана да вали, но земята вече беше покрита с неколкосантиметров слой сняг. Небето се проясни. Звездите засвяткаха като жестоки диаманти, непроницаеми като очите на Гарет.

— Какво ще стане сега с нас? — попита тихо Ровена. Ъруин се зарови в сухата трева като лалугер.

— Ако замръзнем, няма защо да се притесняваме за бъдещето.

Малкият Фреди вдигна рамене.

— Тук не е много по-студено, отколкото в Ревълууд. Аз се тревожа най-вече за Ровена. Тя е свикнала е топло легло.

Ъруин изпухтя.

— Би могло да се каже и така…

Ровена беше прекалено гладна, за да му отговори, както заслужаваше.

— Можем да станем група пътуващи артисти — заговори разпалено тя. — Богатите безделници като сър Блейн им хвърлят цели кесии със злато и сребро. Ще пеем и ще свирим и ще печелим хляба си.

Малкият Фреди смушка Ъруин.

— Можеш ли да пееш?

— Аз… не. Мога да свиря на тромпет и да тананикам.

— Ами ти? Можеш ли да пееш?

Големият Фреди поклати рошавата си глава. После вдигна едната си вежда и се обърна към Ровена.

— А ти?

— Боя се, че и аз не мога, но бих могла да се науча да ходя по въже. Вие ще се премятате и ще изпълнявате скокове във въздуха. А Ъруин… — Нежното й чело се намръщи. — Ъруин би могъл да жонглира. Да, това е отлична идея. Не смей да ядеш главите цвекло, Ъруин. С тях ще се научиш да жонглираш.

— Ще можеш ли да жонглираш с две глави цвекло? — Малкият Фреди се отпусна по гръб и намести удобно главата си на корема на Ъруин. — Изисканите хора искат да виждат абсурдни неща, те ги забавляват. Те не харесват собственото си общество. Сигурно им е омръзнало.

— Но в нас няма нищо абсурдно — промърмори Ъруин. Ровена се изкиска.

— Защо да не ти направим гърбица, Фреди, и да те показваме като джудже?

Ъруин се обърна на другата страна.

— Вие двамата няма ли да млъкнете и да ме оставите да замръзна спокойно? Престанете да размишлявате. Нямаме нито пари, нито таланти, нито очебийни недостатъци, за да се правим на артисти. Ако намерите отнякъде танцуваща мечка, повикайте ме.

Ровена се обърна към малкия Фреди. Двамата се подпряха на лакти и се погледнаха с дълбоко разбиране.

Малкият Фреди заби показалец между ребрата на Ъруин и братовчед му простена. Ровена и Фреди се ухилиха злобно. Големият Фреди вече беше заспал. Устата му се отвори и той изхърка, сякаш ръмжеше мечка.

Ъруин го изгледа намръщено.

— Дали може да танцува?

— Колкото ти можеш да жонглираш — отговори сърдито Ровена.



Ровена се притисна към шията на кобилата си. Един камък я улучи в рамото, тя изплака от болка и заби пети в хълбоците на коня. Тропотът на конските копита отекваше глухо в замръзналата земя. Останалите бяха само неясни сенки от двете й страни. На известно разстояние от селото градушката от камъни постепенно намаля и накрая съвсем спря. Ровена облекчено дръпна юздите и треперещата кобила спря. Тя се вкопчи здраво в буйната и грива и отпусна глава на гърдите си. Дъхът й излизаше на тласъци, сякаш беше бягала пеш от гневната тълпа. Разтърси я пристъп на кашлица.

Малкият Фреди нежно отмахна косата й и я погледна сериозно в лицето.

— Да не си болна?

Ровена поклати глава и се опита да се усмихне.

— Само се задъхах.

Конят на Ъруин танцуваше в кръг, заразен от безпокойството на ездача си. Бузите на момъка пламтяха от възмущение.

— Би могло да се помисли, че сме убийци или крадци на деца. Това е третото село, от което ни гонят. Нямах представа, че хората не умеят да се забавляват и не разбират от шега.

— Може би ще спечелим повече, ако започнем да просим, колкото и да е унизително. — Малкият Фреди вдигна ръка, за да спре коня на Ъруин, който вървеше право срещу понито му.

— Глупости — изсъска остро Ъруин. — Не и с нашите таланти. Според мен беше много весело, когато Ровена падна от въжето, което бяхме опънали между църквата и обора.

Ровена го изгледа накриво.

— Не трябваше да е весело. Нали съм въжеиграчка. Даже селяните знаят какво значи да ходиш по въже.

— Като си представя как висеше на коленете си и полата беше паднала на главата ти… — Ъруин се изсмя тихо. Ровена го удостои с поглед, който можеше да разреже диамант, но въздействието му бе елиминирано от нов пристъп на кашлица.

Малкият Фреди скочи от понито и свали дрипите от гърба си.

— Караниците няма да но донесат хляб. И днес сме бедни и гладни като преди един месец. Всяка хапка в стомасите ни е изпросена или открадната. Не сме спечелили дори половин шилинг от селяните.

— Тези хора нямат монети. Те са бедни като нас.

Всички се обърнаха изненадано към големия Фреди. Той почеса рошавата си глава, забравил, че всъщност имаше две. Мечешката глава падна назад. Откраднатите кожи, които висяха от нея, имаха множество оголени места. От мечешката глава гледаха тъмни, бездушни очи. Ровена примигна и за момент не разбра кое лице беше на брат й и кое — мечешкото…

Малкият Фреди въздъхна.

— От устата на мечката…

— Той е прав. — Ъруин зави крайчетата на мустака си — досаден навик, който беше придобил, откакто му растеше брада. — Изисканите хора не се мяркат на пътя ни. Ще ми каже ли някой какво правят богатите през зимата?

— За тях зимата е само приятно разнообразие. — В гласа на Ровена звънна горчивина. — Радват се на снега, играят си и се радват, докато вълнените им ръкавици се намокрят. Тогава се уморяват и се прибират по къщите си, за да се стоплят пред буйния огън в камината и да си хапнат топъл пудинг.

Малкият Фреди зарови пръсти в гривата на понито си и погледна изпитателно сестра си. Ръцете й трепереха.

— Щом благородниците не желаят да дойдат при нас, значи ние трябва да отидем при тях. — Ъруин се усмихна, сякаш беше направил важно откритие.