— Но не си и Светата Дева Мария, иначе нямаше да се движиш с тази жалка група комедианти. Как иначе биха могли да печелят, за да оцелеят, ако не продават сладката ти плът?

Сега вече Ровена започна да се отбранява сериозно, но стройните ръце на Пърсивал бяха сякаш от стомана. Тя се огледа отчаяно.

— Умолявам ви. Аз съм девица. Нямате ли капчица почтеност? Няма ли рицари между вас?

Обкръжаваха я само корави младежки лица. Един от тях отвори подчертано бавно колана с меча си и го пусна на пода. Пърсивал я издърпа назад и я сложи на масата. Тъмнокос рицар със зелени очи излезе напред. Ровена го погледна умолително и той й намигна. В сърцето й пламна надежда. Гласът му разкъса напрегнатата тишина.

— Ако казва истината, трябва да увеличим залога.

Мъжете се спогледаха въпросително. Пърсивал стисна болезнено китката на Ровена, когато залата се разтърси от силен гръм. Ровена вече си помисли, че полудява, но скоро разбра, че това не беше гръмотевица: младите мъже удряха с юмруци по масата и ревяха в хор:

— Зарове! Да хвърляме зарове!

Пърсивал я отблъсна отвратено. Ровена се залови за ръба на масата, за да не падне. Когато виковете заглъхнаха, Пърсивал заговори насмешливо:

— Щом сте решили да повярвате в клетвите на една боса уличница, донесете заровете. Спечелилият ще я отведе горе и ще се убеди, че е бил голям глупак.

Някой донесе оловни зарове и ги хвърли на каменните плочи пред камината. Ъруин, Големият и Малкият Фреди бяха вързани и отведени в един ъгъл. Рицарите разговаряха оживено помежду си, докато сядаха в кръг на пода, за да следят играта отблизо. Онези, които стояха отзад, протягаха шии, за да виждат по-добре. Във вълнението от предстоящата игра сякаш бяха забравили за Ровена.

Тя се отдръпна бавно, не смеейки дори да диша, ала бягството й внезапно свърши с удар в корава мъжка гръд. Явно бяха оставили някой да я пази. Зад нея стоеше зеленоокият рицар.

Копринено-гладкият глас на рицаря се изля в ухото й като медовина.

— Не мога да понеса да те видя просната на масата като жертвено агне.

Ровена се взираше упорито напред.

— Бихте ли ми помогнали, сър? — попита тя, като се стараеше по лицето й да не проличи нищо.

— Да. — Той я прегърна през кръста. — Ела с мен, а те нека си играят. Кълна се, че ще бъда мил с теб. Щом свършим, ще ти помогна да избягаш, преди да се нахвърлят върху теб като зверове.

Ровена затвори очи. Защо най-милите думи, които бе чула тази нощ, трябваше да са и най-жестоките?

— Ами другите? Момчетата от трупата? Ще помогнете ли и на тях да избягат?

— За теб съм готов да направя всичко, малката ми. — Ръката му се плъзна под износената ленена рокля и погали бедрото й. Той се наведе напред и помилва с устни тила й.

Мислите на Ровена се надпреварваха. Какво би направила Марлис с този мъж, който учтиво й предлагаше да я опозори? Щеше да се качи с него в стаята му и да го убие. Отговорът дойде толкова бързо, че Ровена се изсмя измъчено. Рицарят зад нея простена тихо — очевидно беше схванал смеха й като съгласие. Ръката му бавно се плъзна между бедрата й.



В средата на залата Пърсивал тъкмо беше взел заровете. Може би тъкмо той щеше да спечели. Ровена се престори, че трепери, за да избегне търсещите пръсти, и се обърна с лице към рицаря, за да го види по-добре.

Преди да е успяла да протестира, устните му затиснаха нейните. Странно, този мъж я целуваше като опитна проститутка. Дразнеща, умела целувка, уж страстна, но сдържана и бегла. Езикът му внимателно изследваше устата й. При друг мъж Ровена може би би се запитала какво идва след такава целувка. Но зеленоокият рицар й беше абсолютно чужд. Как щеше да го убие Марлис? Да му разбие главата? Да го прониже със собствения му меч? Марлис със сигурност щеше да оцени иронията на ситуацията. Топлата мъжка ръка се пъхна в деколтето й и Ровена примирено затвори очи. Той не знаеше какво го очакваше горе в стаята му.

Тя беше толкова съсредоточена да обмисли предстоящото убийство, че в първия момент сметна трясъка на вратата за ехо на собственото си сърцебиене. В залата нахлу леден вятър. Последвалата тишина накара рицаря да се откъсне от нея. Ровена вдигна глава. Мъжете пред камината гледаха покрай нея към вратата. Лицата им издаваха виновност — като хлапета, заловени да правят беля. Ако ситуацията беше друга, Ровена щеше да избухне в смях.

Най-сетне и тя се обърна към вратата. На прага стоеше великан, покрит със сняг. Вятърът въртеше около него облак снежинки, които се втурнаха в залата и бързо се стопиха от горещината. Остана само зловещият вой на бурята. Ровена се вкопчи в ръцете на зеленоокия рицар, за да не падне. Две черни очи, по-черни от нощта и по-студени от леда, се впиха в лицето й и кръвта замръзна във вените й.

13

Гарет стоеше на прага като бог Тор, току-що завърнал се от титанична битка със снежния великан. Тъмният му поглед беше толкова страшен, че Ровена не беше в състояние да се помръдне, даже да беше запратил по нея светкавица, за да я изпепели. Снегът беше образувал тънка корица по черната му коса. В отдавна неподрязваната брада висяха ледени висулки. Беше загърнат в наметка от кожи, толкова черни и плътни, че сякаш поглъщаха светлината. В продължение на един ужасен миг Ровена си въобрази, че тъмните капки по каменния под не са от топящия се сняг, а кръв от току-що убито животно. Блъсна зеленоокия рицар и се отдръпна. Смутено покашляне сложи край на неловката тишина.

Гарет влезе в залата, отърсвайки полепналия по ботушите му сняг.

Пърсивал скочи и се втурна да го посрещне.

— Сър Гарет! Каква изненада! Какво ви води в Мидгард?

— Снегът. — Гарет протегна ръка и го ощипа по носа. — Баща ти знае ли, че си тук, Пърсивал?

Момъкът направи гримаса.

— Не, но се боя, че скоро ще узнае.

Ровена вече се питаше как бе могла да си помисли, че Пърсивал е красив. Класическите черти на лицето му напълно се губеха в присъствието на Гарет. Походката му беше само бледо копие на мъжествените крачки на черния рицар.

Погледът на Гарет се плъзна по залата, без да пропусне коленичилите пред огъня фигури и тримата нещастници с вързани ръце и парцали в устата в най-далечния ъгъл. Погледът му се плъзна равнодушно по Ровена, само веждите му се помръднаха едва забележимо. Тя се отдалечи още на една крачка от зеленоокия рицар и скри ръце зад гърба си като виновно дете. Гарет посочи небрежно към тримата вързани в ъгъла.

— Живи ли са още?

— Да, макар да не заслужават — отвърна презрително Пърсивал. — Да, живи са, сър Гарет.

Гарет сложи ръка на рамото му и го отведе пред камината.

— Тогава няма да се занимавам повече с тях. Няма ли да ми предложиш чаша топъл ейл, синко? Навън е адски студ.

Рицарите усърдно се разтичаха на всички страни. Извадиха най-хубавата чаша, излъскаха я и я напълниха с димящ ейл. Той изръмжа някаква благодарност, при което всички младежи сведоха глави и огледаха скритом широкия меч, който висеше на колана му. Когато вървеше, краят на ножницата се влачеше по пода.

Един от рицарите се опита да скрие заровете под масата, но Гарет му попречи. Вдигна ги и ги претегли в ръката си, сякаш бяха парчета самородно злато.

— Да не си решил пак да проиграеш замъка на баща си, Пърсивал?

— О, не, сър. Мисля, че си научих урока след последния път.

— Радвам се за теб. Онази нощ едва не загуби ухото си от Марлис, доколкото си спомням.

— Прав сте, сър. Беше цяло щастие, че се върнахте навреме.

Гарет се облегна на масата и подхвърли първо единия, после и другия зар във въздуха.

— За какво играеш днес?

Пърсивал запристъпва нервно от крак на крак, търсейки подходящите думи.

— Нищо важно, сър. Само една жалка артистка.

Погледът на Гарет спря върху Ровена с учтив интерес. Пърсивал посочи към ъгъла.

— Онези типове, дето се опитват да се освободят от въжетата, обявиха, че малката владеела „разнообразни номера“.

Гарет се наведе и пошепна нещо в ухото му. Пърсивал избухна в луд смях.

— Обзалагам се, че това също влиза в номерата й. Тя има хубава уста.

Ровена се изчерви като рак. Пърсивал вдигна рамене, сякаш ставаше въпрос за момчешка шега.

— Тя твърди, че е невинна. Затова решихме да хвърляме зарове. Нека те решат кой пръв ще я заведе горе, за да имаме доказателство, че е излъгала.

Гарет потърка брадата си и се отблъсна от масата. Зеленоокият рицар се скри сред другарите си и Ровена изведнъж остана сама. Тя се разкрачи, за да има опора, но въпреки това се олюля, когато сянката на Гарет падна върху нея. Устните й се сковаха и тя се взря с невиждащи очи в сребърните халки на ризницата му под наметката. Той застана пред нея и магнетичната му сила я принуди да вдигне очи. Парещият му поглед я измери от глава до пети, не пропусна нито мръсните боси стъпала, нито окъсаната рокля и разбърканите коси.

— Дали такава жена струва вашето злато? — извика той през рамо.

Ровена присви очи. Как го мразеше! Младежите замърмориха одобрително.

С усмивка, сладка като тази на Марлис, Гарет вдигна рамене.

— Добре, продължавайте. Аз няма да ви преча. Играйте.

И й обърна гръб. Ровена не повярва на ушите си. Треперейки от възмущение, тя го хвана за ризницата и го дръпна към себе си. Другите не видяха нищо, защото ръката й беше скрита в гънките на наметката.

— Гарет, моля те — изсъска тя, неспособна да даде свързано обяснение.

Той се освободи от ръката й и я блъсна, сякаш го беше омърсила. Погледна я отвисоко, присвил очи, устните опънати в тънка линия. Ако разбираше малко повече от женска тактика, Ровена веднага щеше да се облее в сълзи. Но тя не познаваше женските средства, затова само подсмръкна със зачервеното си носле.

Гарет се обърна рязко и наметката му се развя.

— Може би младото същество ще предпочете да се качи горе с мъж, вместо с голобрадо хлапе. Нощта е студена и аз също бих желал топло тяло до себе си. Вземете и моя залог.

От ъгъла, където бяха спътниците на Ровена, се чу глухо скимтене. Рицарите се спогледаха обезпокоено. Пърсивал вдигна едната си вежда.

— Доколкото съм чувал, тези развлечения не са по ваш вкус, сър Гарет?

Гарет не го погледна.

— Ти си чувал и много други неща за мен, нали, Пърсивал?

Младият мъж бързо сведе поглед към безупречно подрязаните си нокти.

— Вашият залог естествено струва колкото всеки от нашите, сър Гарет. — Той погледна другарите си, сякаш търсеше помощ. — Но трябва да се разберем. Мъжът, който я отведе горе, ще бъде първият. Останалите също имат право…

Гарет сключи ръка около дръжката на меча.

— Ако спечеля, аз ще бъда първият. И последният. — Той обходи с поглед редицата стъписани лица, сякаш ги предизвикваше да му възразят. Никой не посмя да се обади.

— Само защото ще ме удуши, щом свърши с мен — промърмори гневно Ровена. Никой не гледаше към нея, цялото внимание беше съсредоточено върху Гарет. Ако погледите можеха да убиват, той щеше да си спести усилието да я измъчва. Тя падна на най-близкия стол.

Опряла брадичка на ръцете си, Ровена проследи как Гарет коленичи редом с младежите. Приемаше язвителните им шеги и тупането по раменете, сякаш бяха близки приятели. Нито веднъж не се обърна да я погледне.

Очите й бяха приковани в него със същото неохотно възхищение, с което осъденият на смърт гледа бесилката. Той свали наметката си и хвърли заровете. Косата му беше дълга и неподредена. По яката се виеха абаносовочерни къдрици. Ровена проследи напрегнато как заровете изчезнаха за миг в диплите на наметката му. Той ги вдигна и се извини за несръчността си. Заровете се търкулнаха веднъж, втори, трети път, описаха красива дъга, придружени от разочарованите стонове и похотливия шепот на младите мъже.

Ровена все още седеше до масата с брадичка върху ръцете, когато ръката му в черна ръкавица се появи пред очите й. Направи се, че не я е забелязала, макар да нямаше никаква полза.

— Елате с мен горе, сладка Миньон. С нетърпение чакам да разбера какви номера знаете — проговори меко той.

Ровена го погледна унищожително и рицарите избухнаха в смях. За да ги утеши за загубата, Пърсивал заповяда да донесат пресен ейл.

— Да ви помогнем ли да я отнесете горе? Имаме и въжета, ако ви създава проблеми. Можем и да я държим, докато вие се забавлявате…

— Надявам се, че няма да се наложи. — Гарет клекна пред Ровена. Следващите думи бяха произнесени през здраво стиснати зъби, докато устните бяха замръзнали във фалшива усмивка. — Ще се качиш ли с мен горе или предпочиташ да те оставя тук, на младите кучета, за да те разкъсат?

— Наистина ли имам само тези две възможности?

— Да.

Той й подаде ръка и тя положи пръстите си върху износената кожа на ръкавицата.

— Грубиян — пошепна тихо тя и се надигна.

— Мнението ти за мен не ме интересува. — Гарет я дръпна грубо да стане.