— Не можете да вземете единствената ми дъщеря — пошепна баща й и молбата в гласа му беше очевидна. — Проявете малко милост.

Рицарят изпухтя пренебрежително.

— Милост? Какво знаете вие за милостта, Фордис? Аз дойдох да ви науча на справедливост.

Бащата на Ровена събра цялата си смелост и удари с юмрук по облегалката на стола.

— Няма да позволя!

Чужденецът спокойно сложи ръка върху дръжката на меча, който висеше на колана му. Мускулите под бронзовата кожа се раздвижиха.

— Двубой ли искате? — осведоми се любезно той.

Линдзи Фордис се поколеба само миг. После се обърна към дъщеря си.

— Ровена, ще трябва да придружиш този мил господин.

Девойката примигна смаяно. Не можеше да разбере защо баща й неочаквано се беше предал.

Малкият Фреди се втурна напред, размахал над главата си големия черпак като оръжие. Рицарят се обърна с изваден меч. Ровена хвана ръката му, но баронът беше по-бърз и от двамата. Бруталният юмручен удар свали момчето на пода. Фреди се сгърчи, от устата и носа му потече кръв. Очите му светнаха гневно.

— Не ставай глупак — изсъска баронът. — Той ще те убие, а после ще убие и мен.

Без да свали меча си, непознатият се обърна към редицата мрачно мълчащи момчета.

— Ако някой от вас желае да оспори правото ми да отведа сестра ви, с удоволствие ще се бия с него.

Широкото острие блестеше в сиянието на огъня. Големият Фреди отговори на погледа на мъжа в продължение на един миг, стиснал ръце в юмруци, после се обърна и опря чело о топлите камъни на камината.

Рицарят проследи с разширени от изненада очи как Ъруин излезе напред, все още с тромпета в ръка. Баронът направи крачка към него, но Ъруин тромаво падна на дебелия си задник пред камината и се загледа в тромпета, сякаш го виждаше за първи път. Рицарят прибра меча си в ножницата.

— Облогът си е облог. — Фордис подръпна нервно разръфаните краища на овехтелия си жакет. — Както знаете, аз също съм барон, човек на честта.

Той въздъхна, сякаш честта му тежеше като товар, и непознатият се изсмя студено. Смехът беше толкова неприятен, че всички потръпнаха.

Линдзи обхвана лицето на Ровена с ръце и заговори нежно:

— Трябва да тръгнеш с него, скъпа. — Той преглътна мъчително. — Няма да ти стори нищо лошо.

Непознатият проследи сцената, потънал в загадъчно мълчание, ръцете му бяха скръстени под гърдите.

Ровена се вгледа търсещо в лицето на баща си, с отчаяната надежда да чуе смях, който да обясни присъствието на рицаря като груба шега. Надеждата пламна само за миг и угасна, задушена от празнотата в метличино-сините очи, които бяха само бледо, кръвясало отражение на нейните.

— Добре, татко, щом така искаш, ще отида с него.

Мъжът направи крачка към нея и разви въжето, което бе окачил на колана си. Баща й се отдръпна бързо, за да е на сигурно разстояние от тежкия меч и страшния мъж, който го носеше.

Ровена сложи ръцете си на гърба.

— Не е нужно да ме връзвате.

Без да каже дума, рицарят издърпа ръцете й отпред. Ровена се опита да не трепери, когато стегна въжето около китките й. Само тихият глас издаде гнева, който бушуваше в гърдите й.

— Щом татко каза, че трябва да тръгна с вас, ще го направя и без да ме връзвате.

Тъмната му глава остана наведена над ръцете й, докато правеше възела. След като нави другия край около китката си, той я поведе към вратата, все така мълчаливо. На прага Ровена спря, за да вдигне шапката си. Усетил опъването на въжето, мъжът го дръпна, но Ровена устоя на натиска, отказа да го последва. Очите им се срещнаха в безмълвен двубой. Без предупреждение той дръпна въжето и Ровена политна напред. Изправи се и за миг в очите й блеснаха гневни сълзи. Много бързо обаче наситената синева се изясни и тя го забърза навън след него с шапката във вързаните ръце.

Момчетата последваха сестра си като мрачна траурна процесия. Баща им вървеше последен. Малкият Фреди беше между двамата си най-големи братя, челото му бе грозно смръщено.

Навън беше нощ. През клоните на старите дървета падаше светлината на пълната луна и потапяше местността в призрачно сияние. Големият Фреди изохка възхитено, когато от бялата мъгла, скриваща обора, се отдели бял жребец. При звука на стъпките им животното затанцува неспокойно.

Погледът на Ровена бе привлечен като с магия от златната юзда на огромния жребец, украсена със скъпоценни камъни във всички цветове на дъгата. Защо този богат и пребогат мъж беше изминал целия дълъг път до Ревълууд, за да вземе детето на един бедняк? Враждебно стегнатите рамене на рицаря, когато се метна на гърба на коня и завърза въжето за седлото, не я окуражаваха да задава въпроси. Подкованите с желязо копита на коня риеха в земята и тя неволно се запита на какво разстояние трябваше да ги следва, за да не я стъпчат.

Ъруин излезе пред коня, сякаш беше свикнал да препречва пътя на жребци, носещи въоръжени рицари. Мъжът въздъхна и се облегна на седлото.

— Уважаеми господарю? — Ъруин усети колко пискливо прозвуча гласът му, покашля се и започна наново: — Уважаеми господарю, държа да ви напомня, че ни лишавате от единствения слънчев лъч в нашия мрачен живот, като го отвеждате със себе си. Откъсвате единственото цвете в нашата градина на отчаянието. Разбира се, говоря от името на всички ни.

Братовчедите на Ъруин се спогледаха и се почесаха по главите. Ровена направо си пожела рицарят да пришпори коня и да стъпче жалкия хлапак, за да сложи край на смущението й.

— Умееш да поднасяш молбите си доста цветисто, момче — отвърна чужденецът и всички се изненадаха от мекия му глас. — Учудвам се защо не си влоши красноречието си, за да убедиш баща й да бъде по-предпазлив със залозите, когато играе на зарове.

Скрит зад големия Фреди, баронът се осмели да хвърли към рицаря поглед, изпълнен с омраза.

— Значи няма да се откажете? — попита Ъруин.

— Не.

— Тогава ви моля да не се отказвате и от тежкия товар на рицарството. Моля ви да се отнасяте към моята скъпа братовчедка с почитанието, което оказвате на останалите същества от слабия пол.

Ровена усети как пръстите я засърбяха. Ако ръцете й бяха свободни, щеше да му удари плесница. За да се успокои, си припомни колко пъти го беше мятала на пода и го беше гъделичкала, докато започне да моли за милост.

От гърлото на непознатия отново се изтръгна къс, неприятен смях.

— Не се притеснявай, момче. Ще й окажа уважението, което оказвам на всяка красива жена. Хайде, махни се, за да не те смачка конят ми.

Ъруин отскочи настрана и рицарят изплющя с юздите. Ровена се затича още преди жребецът да е тръгнал. Не искаше конят да я повлече. Хвърли бърз поглед през рамо към семейството си, след миг чу приглушен удар на юмрук, улучил човешка плът, а след него и добре познат звук: заслепен от ярост, малкият Фреди се бе нахвърлил върху Ъруин.

Когато близките й се скриха от погледа й, тя съсредоточи цялото си внимание върху каменистата земя под ходилата й и съществуването й се ограничи в това да движи краката си, без да се спъне и да попадне под копитата на коня.

2

Не знаеше колко време бе минало, когато краката я заболяха непоносимо, земята се разми пред очите й и започна все по-често да се спъва. Ако паднеше, с нея беше свършено. Скоро оставиха зад себе си меката трева на мочурището и влязоха в гората. Гъстите клони на дърветата превръщаха ярката лунна светлина в измамна мрежа от шарки и сенки. Ровена не забеляза един стърчащ корен и се удари болезнено в коляното, после се спъна в един камък, който беше само мътно петно сред хлъзгавите листа. След известно време вече й се струваше, че е прекарала целия си живот да тича след развяващата се опашка на огромния жребец и непоклатимия гръб на сатанинския му ездач.

Парещите й стъпала все по-често излизаха от такта и само защото се държеше с последни сили за въжето, което стягаше китките й, тя успяваше да предотврати падането. Шапката й беше ужасно смачкана, но тя не я изпускаше от ръцете си.

— Извинявайте… — изпъшка глухо тя. Широките рамене не се помръднаха.

— Прощавайте… сър?

Отново нищо. Ровена имаше само един начин да привлече вниманието му. Седна и уви краката си около въжето, за да не се влачи по корем. Беше предвидила, че мекият слой борови иглици по земята ще я предпази. За съжаление обаче не бе помислила, че рицарят ще продължи невъзмутимо напред, докато дупето й плесна в плиткото поточе, което трябваше да прекосят.

Най-сетне мъжът спря и обърна коня си, за да може да я види. В този момент Ровена не беше сигурна кого мразеше повече — наглия жребец или още по-наглия му ездач, който вдигна въпросително едната си вежда. Тя се отпусна в меката трева на брега на поточето и затвори очи. Рицарят слезе от коня и въжето поддаде. Ровена въздъхна доволно и се протегна, вдигна вързаните си ръце над главата и бавно отвори очи. Мъжът бе коленичил на няколко стъпки от нея и пълнеше кожен мях с вода, без нито за миг да откъсва поглед от крехката фигурка край потока.

Панталонът й беше мокър и това неприятно усещане обагри бузите й с червенина.

— Какво беше намерението ви, милорд — да ме удавите като излишно котенце, или в сърцето ви все пак има искрица милост към мен?

— Защо просто не ме помоли да спра?

— А вие щяхте ли да ме чуете? — Ровена напразно се стараеше да успокои дишането си.

— Разбира се.

Ровена извъртя очи и бързо се извърна, за да скрие очевидното си недоверие.

— Как ли напереният паун, който се пише за ваш баща, е успял да отгледа толкова глупави деца? — поинтересува се той, когато стана и окачи кожения мях на седлото.

— Не сме глупави — възрази обидено Ровена. — Нямате право да ни се подигравате.

Той прекоси потока с една крачка и клекна пред нея.

— Някога баща ви беше рицар. Не ми се вярва, че не може да си служи с меч.

Очите на Ровена блеснаха гордо.

— Татко е бил принуден да сложи оръжие не по своя вина. В една битка срещу уелските дяволи бил тежко ранен и оттогава куца.

Гарет изпухтя презрително.

— А какво ще кажеш за шестимата големи мъже, които нарича свои синове? Пуснаха те да тръгнеш с мен, сякаш това е най-естественото нещо на света. И ти ми забраняваш да ги наричам глупави овчици!

— Вие сте в състояние да убиете всеки от тях, нали?

Гарет вдигна рамене.

— Може би.

— Значи не са нито глупави, нито страхливи, а умни.

Лицето на рицаря се изкриви и той избухна в смях. За момент чертите на лицето му станаха момчешки и почти меки.

— Боя се, че онова, което им липсва дори по-болезнено от смелост, е ум. Кое беше онова дебело хлапе? Вече се бях уплашил, че ще ме прасне с тромпета.

— Това е Ъруин. Не е млад. Колкото мене е.

— Нима това го прави мъж?

Ровена отчаяно затърси отговор, който да прогони подигравката от лицето му, но още щом си отвори устата, й стана ясно, че е избрала грешните думи.

— Ъруин е моят годеник.

Когато рицарят отново избухна в смях, тя се намръщи обидено.

— Той ми е братовчед. Татко го избра за мой годеник и го взе в дома ни, когато беше още малко момче — побърза да обясни тя. — Тъй като знаеше, че не може да ми даде зестра, татко ме сгоди за Ъруин, за да ми спести обидата да остана неомъжена.

— Доколкото виждам, тази перспектива не те притеснява особено.

Ровена въздъхна. Изобщо не помисляше колко абсурдно беше да седи на брега на потока с един непознат и да обсъждат сърдечните й проблеми.

— Обичаш ли този Ъруин?

— Изпитвам известна привързаност към него. Той е част от семейството.

— Като вярно куче? — засмя се мъжът.

Ровена кимна кратко и призна:

— По-скоро бих обикнала костенурка.

— Този изблик на чувства беше трогателен. Нима сърцето ти не се разтопи от силните му думи?

Ровена поклати глава.

— Вие не познавате Ъруин. Той отдавна чака случай да издрънка поетичните си глупости пред някой благородник.

На устните му отново заигра усмивка. Той повдигна брадичката й с един пръст и огледа лицето й под лунната светлина. Ровена примигна, обзета от внезапна умора.

— Аз щях да се бия до смърт, за да предпазя годеницата си от участта да падне в ръцете на мъж като мен — промърмори той и очерта с върха на пръста си линията на долната й устна.

Сърцето на Ровена заби силно. Никога не беше чувала подобни думи. Опита се да се усмихне, макар че казаното от него не й носеше утеха. Той я гледаше отвисоко и тъмните му очи бяха скрити в сенките на гората. Последните следи от веселие изчезнаха от лицето му. Ровена премести тежестта си, изведнъж осъзнала колко ранима беше в тази поза: тя лежеше наполовина във, наполовина вън от потока, с вързани ръце и този загадъчен непознат пред нея. Мокрият панталон беше залепнал за бедрата й, кожата й проблясваше сред изпаренията на водата.