Под натиска на петите й Фолио най-сетне се раздвижи. В конския му ум просветна отдавнашен спомен за играта на малките кончета. Обърна се рязко, размахвайки игриво опашка, и побягна от господаря си, който се приближаваше с бързината на вятъра. Ровена хвана здраво юздата с едната си ръка, докато с другата се опитваше да държи баща си на седлото.

Дългите крака на Фолио сякаш не докосваха земята. Вятърът пареше в очите на Ровена. Когато посмя да се обърне назад, тя установи с учудване, че разстоянието между тях и преследвача се е увеличило. Дори натоварен с двама ездачи, Фолио притежаваше силата и скоростта на бурен пролетен вятър. Когато изкачиха едно възвишение, Ровена почти повярва, че жребецът ще се сдобие с криле и ще полети към небето, чак до ясната, чиста луна.

След поляната започваше черна дупка. Ровена насочи коня към гората, неспособна да прави разлика между биенето на сърцето си и ударите на копитата му. Когато се потопиха в закрилническите сенки на дърветата, тя дръпна юздата и Фолио спря неохотно.

Далече зад тях се чуваше тропот на копита, примесен с грозни проклятия. Имаха съвсем малко време. Ровена скочи от седлото, но когато баща й понечи да я последва, не му позволи.

— Татко, чуваш ли ме?

Линдзи се облегна на седлото и отвори кръвясалите си очи.

— Какво има?

Ровена обхвана главата му с две ръце и приближи лицето му до своето.

— Трябва да се задържиш на седлото. Трябва да продължиш напред. Препускай, докато видиш замък или селище. Не спирай, все едно какво ще ти струва това. Разбра ли ме?

Когато го пусна, той удари главата си в седлото и изстена.

— Ще си счупя врата — пошепна безсилно той.

— Може би. Но ако останеш тук, Гарет със сигурност ще ти отсече главата.

Линдзи положи големи усилия да се изправи. Ровена го потупа окуражително по бедрото.

— Браво на теб. Бързай, татко. Препускай като вятър.

Устните на Линдзи Фордис се изкривиха в жалко подобие на някогашната слънчева усмивка, с която беше омагьосал Илейн.

— Пак ще дойда, момиче. Щом спечеля малко пари, ще се върна. Ще ти донеса панделки и злато, толкова много, че едва ще се съберат в малките ти ръчички.

Очите на Ровена се напълниха със сълзи. Оредялата руса коса и бледосините очи бяха трогателни.

— Да, татко. Ще те чакам.

Фолио отново отказа да се подчини и Ровена трябваше да прибегне до драстични мерки, за да не му позволи да опише кръг и да препусне обратно към замъка. Намери в гънките на роклята си дебела игла и я вдигна към лунната светлина. Помилва снежнобялата грива на жребеца, извини му се през сълзи и решително заби иглата в задницата му.

Фолио изцвили пронизително и препусна като вихър. Ровена едва успя да се отдръпне от обсега на тежките му копита. Баща й се задържа на седлото с неочаквана упоритост. Вероятно замъгленият му мозък го беше пренесъл в някаква драма, която беше по-близо до действителността, отколкото предполагаше.

— Препускай, жребецо мой — извика тържествуващо той. — Напред, на бой! Ще разбием арабските езичници и ще върнем Свещения кръст в Йерусалим!

Фолио летеше като бяла светкавица. След минута изчезна от очите й. След още една минута земята се разтрепери от нов тропот на копита. Когато стигна до гората, Гарет спря коня си. Без да има време да размисли, Ровена се покатери на най-близкия бряст и с копнеж си пожела да имаше поне шлема на Марлис.

Тя се хвана за един тънък клон с изпотената си ръка и в този миг точно под нея се появи кошмарът в сребърно и черно. Тя присви очи и се хвърли върху него. Възползва се от устрема на падането, за да го събори от седлото. Уви крака около раменете му, когато двамата заедно паднаха от черния боен жребец — от сто стъпки височина, както й се стори. Когато се търкулнаха на земята, Ровена изрита коня и той побягна уплашено в посоката, от която беше дошъл.

Ръка в кожена ръкавица я сграбчи за врата и я хвърли по гръб. Мускулести пръсти размахаха меч. В продължение на един дълъг миг Ровена повярва, че Гарет няма да я познае и ще я прониже със сребърното острие. Още по-страшен обаче беше мигът, когато в очите му блесна разбиране, а мечът въпреки това остана вдигнат над главата му. Десет цола стомана изсъскаха покрай ухото й — Гарет заби меча в земята точно до главата й и нададе толкова силен вик на болка и гняв, че всички шумове на нощта около тях замлъкнаха.

Ровена лежеше в смъртоносната му хватка и пулсът й бързо отслабваше под натиска на железните му пръсти. От окото й се отрони сълза и остави светла следа по мръсната й буза.

Гарет я сграбчи за рамото и я вдигна.

— Как можа! — Той я раздруса като кукла и отново я пусна на земята.

След това рязко се изправи, наклони глава и се вслуша да долови тропот на копита или стъпки на човек. Отговори му само подигравателен вик на нощна птица.

— Гарет… — пошепна плахо Ровена към треперещия му гръб. Той й даде знак да мълчи.

— Двайсет години търсих човека, който обезчести името ми. Мъжа, който хвърли сянката си върху надеждите на баща ми, върху честолюбието и мечтите ми. Онзи, който се погрижи да загубя доброто си име, всички да се отвърнат от мен и да затръшнат вратите си пред носа ми. Двайсет години търсих този жалък страхливец.

— И златокосото му дете…

Гарет се обърна като ужилен.

— Точно така. Детето, което Илейн донесе в Карлеон и представи на баща ми като законно дете на починалия си съпруг. Скоро след това пристигна и любовникът й и предложи услугите си на господаря на Карлеон. — Той направи крачка към нея и Ровена стисна здраво зъби, за да не се отдръпне пред убийствения гняв в очите му. — Марлис смяташе, че е най-добре да си отмъстя, като изнасиля златокосото дете и го върна на баща му с копеле в корема.

Нощният вятър охлади горещите бузи на Ровена.

— Но за теб това не беше достатъчно, нали? Ти искаше нещо по-различно. Нещо дяволско.

— Всичко, което искам, е истината. Цял живот съм лъгал, за да стигна до истината.

— Не ми говори за истина! Тази дума от твоите уста е чиста подигравка. — Ровена скочи на крака. — Не, Гарет, ти не търсиш истината. Ти искаш да изчистиш името си. Искаш да накажеш друг човек за убийството, в което обвиняват теб. Искаш да накажеш някого за болката, която са ти причинили.

— Предполагам, скъпият ти татко е успял да те убеди, че е невинен — изсъска вбесено Гарет.

— Когато си прерязал въжето, татко си е счупил крака — отговори твърдо Ровена. — Едва е допълзял до коня си. Това означава, че му е било невъзможно да се изкачи по стълбата и да забие твоя меч в гърдите на Илейн.

Гарет изпухтя презрително.

— Още една от приказките на Фордис. Ти лъжеш почти толкова добре, колкото майка си. — Ровена пребледня. Неговото лице стана още по-тъмно. — Кажи ми тогава, мила моя — Гарет направи една заплашителна крачка към нея, — щом скъпоценният ти баща не е убил Илейн, кой го е направил?

Лунната светлина най-сетне успя да пробие облаците. Ровена не беше подготвена за този въпрос. Гарет не биваше да я погледне в очите. С отчаянието на заклещено в примка животно тя се обърна, за да избяга, но ръцете му се сключиха около кръста й, преди да е направила и две крачки. Тя не се опита да се отбранява. Сърцето му заби в луд ритъм до ребрата й.

Горещият му дъх опари ухото й.

— Ясно. Баща ти те е убедил, че убиецът съм аз.

Тя опря глава на рамото му, решена да мълчи. Стисна здраво очи, но няколко сълзи се отрониха и капнаха на ръката му.

Ръцете му се плъзнаха бавно по раменете й, мушнаха се под разбърканата коса и обхванаха крехката шия. Облечените в кожа пръсти помилваха хлътналите й бузи. Докосването беше извънредно нежно. Ровена потрепери, сякаш я бе ударил.

Тихият му смях предизвика тръпки на ужас по гърба й.

— Ето че се отдръпваш от мен. А само преди дни очакваше с нетърпение да те помилвам, нали? Преди две нощи, когато лежеше под мен и ме умоляваше…

— Гарет, недей…

— Какво недей? Да не продължавам? Или да не преставам? Защо не искаш да ти покажа, че мога да бъда много мил доведен брат? — Пръстите му се плъзнаха към гърдите й, мушнаха се в деколтето и закръжиха около чувствителното зърно с опитна чувственост. Ровена настръхна. Страхът и желанието стегнаха гърлото й.

— Престани да ме мъчиш! — изкрещя вбесено тя и блъсна ръката му. — Няма да ти позволя да ми се подиграваш. — Освободи се от прегръдката му и се отдръпна назад.

Той я следваше стъпка по стъпка с протегнати ръце.

— Защо се плашиш от мен, сестричке? Ръцете на убиеца са ти доставили достатъчно удоволствие, нали? Тогава не се интересуваше дали са оцапани с кръв или не.

Ровена прибра косите на тила си и продължи да отстъпва, докато гърбът й се опря в грапавата кора на едно дърво. Тя се изсмя, опита се да остане сляпа за болката, която му причиняваше. Не смееше да му каже истината за убиеца на Илейн, защото знаеше, че тя ще го унищожи.

— И мен ли ще вземеш сега, Гарет, както си постъпвал с другите жени, посмели да те погледнат накриво? Ще приложиш тялото си като оръжие, за да ме принудиш да замълча? Или ще затвориш очи и ще си представиш, че съм майка ми? От самото начало ли правеше така?

Той застана пред нея и устните му се изкривиха в подигравателна гримаса.

— Познавам те. И трябва да кажа, че влезе в леглото ми много по-лесно от повечето други. Вероятно не можеш другояче — с кръвта на курвата във вените ти.

Ровена забрави, че нарочно го дразнеше. Забрави всичко и над очите й падна червена пелена. Вдигна юмрук и го удари в брадичката с такава сила, че той се олюля. Всеки друг мъж на негово място щеше да падне.

Ръката я заболя адски, сякаш кокалчетата й бяха счупени, но дори болката не беше в състояние да спре перверзния триумф, който се разпространи по тялото й. Мелодията му беше сладка, но не продължи дълго. Когато Гарет я сграбчи за раменете и я притисна към кората на дървото, тя се замисли за последствията от необузданото си поведение. За нейна изненада той се ухили като зъл демон, прогонен от ада. По лицето му не бе останала никаква светлина. То вече не беше лицето на прекрасния мъж, когото бе обичала в някакъв друг живот, а лицето на момче, току-що прекрачило прага на мъжествеността — диво, влюбено, болно от ревност.

— Ти, малко златокосо копеле. Винаги съм знаел, че ще ми създадеш повече трудности, отколкото мога да понеса.

Устните му завладяха нейните. Пръстите му се заровиха в косата й и много скоро тя капитулира безславно под напора на целувката му. Вкуси кръвта от езика му — наистина го бе ударила много силно. За кой ли път се понесе във вихрушката на страстта: сякаш целият й досегашен живот я беше водил тъкмо към този момент, когато осъзна, че любовта към този мъж я правеше негова пленница.

Когато езикът му трескаво се втурна в дълбината на устата й, тя простена задавено. Коляното му се мушна между краката й и ги раздели почти грубо. Когато вдигна ръка да помилва бузите му, той се отдели от нея. Макар че сведе глава, Ровена не беше в състояние да скрие чувствата в очите си. Дори нощният мрак не беше в състояние да й помогне.

Гарет дишаше накъсано.

— Ти си глупачка, милейди. Защо не избяга заедно с баща си? — Хвана лицето й между ръцете си и продължи: — Щом смяташ, че съм убил майка ти, значи съм способен да убия и теб, така ли е? Твоето недоверие към мен ме нарани много по-дълбоко, отколкото лъжите на Илейн. — Палецът му нежно се плъзна по долната й устна.

Ровена преплете пръсти с неговите, притисна ръцете му върху лудо биещия си пулс и ги задържа дори когато той се опита да се отдръпне.

— Хайде, какво чакаш — подкани го тя. — Убий ме, ако това е желанието ти. Ти си ме мразил, още когато съм била малко дете. И сега ме мразиш. Ще кажеш на другите, че съм избягала с татко. Тук има достатъчно листа, за да покриеш с тях трупа ми. Никой няма да узнае. Аз няма да се движа. Ще стоя ето така. Дали ще ти е по-лесно, ако затворя очи? Ето така?

Пръстите на Гарет се втвърдиха и натискът се усили. Ровена стисна здраво очи и се опита да не трепери. Съзнаваше, че е близо до истерия.

— Защо се колебаеш? Ти искаше да убиеш баща ми, нали така? Можеш ли да го отречеш? Беше готов да го осъдиш без съдебно дело и без проверка на доказателствата, както някога са осъдили теб. Аз го освободих. Значи е редно да заема мястото му в ръцете на палача. — Ровена отпусна ръце и остана неподвижна в ръцете на мъжа, който можеше да пречупи крехката й шия само с едно движение на ръката.

Хватката на Гарет се разхлаби. Ровена отвори очи.

— Не, скъпа моя. Няма да имаш удоволствието да разбереш каква свобода е смъртта. — Устните му помилваха подигравателно крайчето на ухото й. — Ръцете на палача ще направят с теб много по-приятни неща, каквито не могат да правят с баща ти. Предпочитам да си жива и да ми служиш. И ще се погрижа никога вече да не се отделиш от мен. — В очите му святкаха странни светлинки. Без предупреждение коленичи в краката й и откъсна края на полата й. — Дай ми ръцете си.