Ровена имаше чувството, че преживява сцена, случила се поне преди сто години.

— Това не е нужно.

— Ти бягаш от мен още от първия миг, в който те видях.

Ровена му протегна ръце и той ги върза с брокатената ивица.

— Ако се опитам да бягам, можеш да ме удариш с нещо по главата — предложи тя тихо, почти заплашително.

— Предпочитам жените ми да са в съзнание — заяви спокойно той. — Омразна ми е представата, че могат да се събудят доволни и разранени между краката, но без да знаят на кого трябва да благодарят.

В гърдите на Ровена се надигна омраза.

— Вече се убедих, че сте благороден и честен рицар.

Гарет дръпна импровизираните въжета и тя падна на гърдите му.

— Като освободи баща си, ти ми открадна и последната надежда да възстановя честта си. Време е да докажа, че ненапразно ми се носи славата на убиец. Ако още веднъж започнеш да ми четеш проповеди за рицарство, ще ти запуша устата, кълна се.

Ровена мъдро си спести отговора.

Двамата излязоха от гората и намериха бойния жребец на Гарет да пасе мирно на поляната. Конят вдигна масивната си глава. Въпреки плашещата си големина той беше лишен напълно от неспокойствието на Фолио, от нервните му потропвания. Остана неподвижен, когато Гарет върза китките на Ровена с въже и го възседна. Без да я погледне, рицарят пусна коня в умерен тръс и го насочи към замъка. Явно му беше все едно дали тя ще се препъва след него или ще падне и ще бъде влачена до Ардендон. Ровена стисна зъби и тръгна след коня.

Крепостта светеше като огромен диамант, увенчан с корона от облаци. Зъберите и кулите се очертаваха ясно на фона на катранено-черното небе. Тя се учуди, че бяха толкова близо. Бързината на Фолио и собственият й страх я бяха накарали да повярва, че са оставили замъка далеч зад себе си. Защо небето продължаваше да сияе така мирно, след като целият й живот беше разрушен? Вятърът се усили и над шума на тревите се понесе сигнал на тромпет, обезобразен от времето и разстоянието. Ровена гневно изтри капналата на бузата й сълза. Когато Гарет се обърна да я погледне, тя местеше механично крак след крак, устремила поглед към земята пред себе си. Мъжът изпухтя подигравателно.

— Наистина трогателна картина на невинно преследвана млада дама. Сигурно ще изглеждаш прекрасно на прозореца на някоя катедрала. Смирената поза и невинно гледащите сини очи ще смекчат сърцето и на най-закоравелия грешник.

— Ако изобщо има сърце.

Гарет говореше с нарочна небрежност.

— Ако този грешник е имал нещо общо с жени, няма съмнение, че сърцето му отдавна е било изтръгнато от гърдите и поднесено за вечеря на някоя дама.

— Тогава бог да й е на помощ, защото сигурно ще умре от глад с такава оскъдна храна.

Гарет удвои темпото на жребеца и Ровена се запрепъва зад него, твърде разгневена, за да съжали за необмислените си думи. Когато над полята изведнъж се понесе дълбокият му баритон, тя се стресна до смърт.

Мортимър никога не би се осмелил да запее пред изискано общество подобни песни. Гарет пееше с пълен глас за любовните приключения на похотлива млада дама на име Розалийн. Ровена не разбра и половината от дръзките стихчета, но мрачните погледи, които Гарет й хвърляше през рамо след всеки куплет, й вдъхнаха обезпокояващото чувство, че ще ги разбере още преди да свърши нощта. Когато вече не можеше да понася самодоволното му хилене, тя се включи в песента и изпя рефрена с такова въодушевление, че той млъкна и се намръщи още повече.

Ала задоволството й не трая дълго. Копитата на могъщия боен жребец изтрополиха заплашително по каменния мост към замъка на Блейн. Вятърът къдреше повърхността на езерото, лунната светлина танцуваше по сребърните вълни. Подвижният мост се опъна пред тях като черен език, който ги канеше да влязат в отворената муцуна на замъка. Когато минаха през портата, Ровена се разтрепери. Цялата грация на Ардендон изведнъж бе задушена от киселата миризма на развалата му.

В двора миришеше на вино, на пот и на още нещо, което Ровена предпочете да не нарече с думи. Когато Гарет слезе от коня, погледът й се стрелна с надежда към вратата на обора в подножието на полегатия склон. Гарет хвърли юздите в ръцете на някакъв непознат паж. Като видя вързаните ръце на Ровена, момчето зяпна от изненада.

Гарет дръпна въжето, сякаш Ровена не беше нищо повече от упорит териер, изнервил господаря си.

— Къде са…? Какво си направил с тях? — заекна уплашено Ровена.

— Ти да не очакваше, че главите на братята ти ще ни посрещнат над портата, набити на колове? Съжалявам, че те разочаровах. Реших, че вече няма да ги държа отговорни за слабоумните дела на роднината им.

Ровена въздъхна облекчено. Не беше чак толкова лошо, колкото си беше представяла. Пажовете продължаваха да играят на зарове в ъгъла на двора.

Онези, които не бяха слепи или пияни, се спогледаха изненадано и си зашепнаха, като видяха Гарет и Ровена.

Един рицар излезе, препъвайки се, от залата, като теглеше след себе си скромно облечена слугиня. Блъсна я на колене пред себе си и несръчните му ръце се опитаха да развържат връзките на панталона.

Ровена бързо отмести поглед.

— Преди да свърши нощта, ще победя плахостта ти — зарече се Гарет.

Ровена се вцепени. Дори не усети върху себе си погледа на Гарет, когато той провери въздействието на думите си. Пребледня, защото всичките й грижливо изградени илюзии изведнъж се срутиха като къщичка от карти. Досега бе живяла с убеждението, че каквото и да й направи той, тя ще може да му го прости. Някъде в най-далечното ъгълче на съзнанието й дори живееше детинската надежда, че той ще й прости и ще се смее на глупостта й. Че ще я прегърне нежно и ще я целуне. А вместо това… Тъгата, която я обзе, беше несравнима с нищо изпитвано досега. Прониза я остра болка и тя се олюля.

Гарет нави на юмрука си въжето и я дръпна към себе си като риба на въдица. Като видя дълбоката тъга в погледа й, той потръпна, но стисна зъби и се овладя.

— Тръгвай, Ровена — изръмжа той. — Не съм в настроение да се мотая.

Трескавият й поглед се плъзна по двора.

— Няма да понеса всички да ме зяпат.

— Много бързо ще се научиш да го понасяш. Аз как се научих…

Той дръпна въжето, но краката й сякаш бяха сраснали с камъните. Дръпна по-силно, но Ровена успя да му устои, стиснала здраво безкръвните си устни.

Лицето на Гарет стана толкова дружелюбно, че Ровена се уплаши до смърт. Той я сграбчи за раменете и я бутна назад в сянката, докато раменете й се опряха в каменния зид. Обхвана с една ръка главата й и я преви назад. Устните му завладяха нейните в толкова страстна целувка, че и най-внимателният наблюдател би се заклел, че вижда любовна двойка, събрана отново след дълга раздяла. Коварното кискане на пажовете премина в шумен смях.

Гарет се отдели от нея и Ровена сведе глава. Беше безсмислено да протестира.

— Кълна ти се, уважаема — заяви той през здраво стиснатите си зъби, — че ако пак откажеш да ме последваш, ще утоля жаждата си още тук, в двора, както правят десетки други мъже. Знам, че копнееш за ласките ми, но желаеш ли да ги приемеш тук, на двора?

Сякаш за да потвърди думите му, от близките храсти се чу дълбок мъжки стон. Ровена го дръпна за ръкава и опря глава на гърдите му в безмълвна молба.

Той я блъсна грубо напред. Цената на тази жестокост пролича само в тежкото му дишане и в упорито вирнатата брадичка.

Когато влязоха в залата, той се бе овладял и вървеше сигурно и равномерно. Мина покрай танцуващите двойки и се насочи право към стълбата. Когато Ровена забавяше крачка, той дърпаше въжето, без да обръща внимание на ужасеното пъшкане и укорните погледи на гостите, които все още не хъркаха по пейките или под масите. Ровена съзнаваше колко зле изглежда. Бе загубила обувките си, косата й висеше на сплъстени кичури по гърба. Погледна надолу и забеляза нещо като черно петно на носа си. Рубиненочервената рокля висеше на парцали.

Тя се постара да се затвори в себе си и си представи, че неодобрението се отнасяше за нея. Песните и смеховете постепенно заглъхнаха. Едно от джуджетата престана да бие барабана си и Ровена чу ясно възмутените гласове на гостите.

— Как смее!

— Бедното дете!

— Безсърдечен негодник!

— Кой знае как се е отнасял с нея в замъка си… Но тук се намира в дома на сър Блейн, а той няма да допусне такова поведение.

Гарет вървеше право напред, сякаш беше не само глух, но и сляп.

Вече бяха стигнали до стълбата, когато Блейн излезе от навалицата и пристъпи към тях. Лицето му изразяваше искрена загриженост и в очите на Ровена нахлуха сълзи. Алис го следваше като неспокойна птица.

Всички затаиха дъх в очакване да чуят думите на домакина.

— Хората са прави, Гарет. Няма да търпя подобно отношение в замъка си.

Никой не се напрегна да чуе отговора на Гарет.

— Тя открадна коня ми и го даде на друг човек.

Даже Блейн потръпна от тези думи и отстъпи назад. Гостите си зашепнаха ужасено. Само Алис се усмихна.

Блейн коленичи пред Ровена и улови вързаните й ръце.

— Скъпа, кажете, че той лъже! Не знаете ли какво означава за рицаря конят му? Бойният жребец е най-ценното му притежание.

Ровена се усмихна сухо.

— По-ценно от мен. Това вече ми е ясно.

— Не е прилично да коленичиш в краката на тази крадла — прекъсна го гневно Гарет. — Стани, ако обичаш, за да мога да продължа пътя си.

Блейн се надигна и в стройната му фигура имаше повече достойнство, отколкото Ровена беше смятала за възможно.

— Гарет, умолявам те. В името на приятелството ни, прояви милост към тази сладка…

Думите на Гарет падаха като гръмотевици в напрегнатата тишина.

— Тя е престъпница. Открадна коня ми. Какво ще кажеш, да я отведа ли в стаята си или предпочиташ ти да я обесиш? — Той подаде въжето на Блейн, сякаш му беше все едно какво ще се случи с Ровена.

Алис подръпна ръкава на Блейн.

— Обеси я, Блейн. Затвори я и заповядай утре на разсъмване да я обесят.

Ноздрите на Гарет потрепериха и той удостои лейди Алис с презрителен поглед. Тя се мушна бързо зад гърба на Блейн, който също направи крачка назад.

Гарет мина покрай тях и Ровена усети съчувствената милувка на Блейн по рамото си, когато мина покрай него. В края на тясната стълба Гарет спря изведнъж и от устата му се изтръгна тихо проклятие. Ровена се удари в гърба му.

— Никога друг път не ми се е налагало да преодолея толкова препятствия, за да отведа една жена в спалнята си. Ти да не си скрила папата под леглото ми?

В края на коридора беше клекнала Марлис. Под тъмната коса лицето й беше смъртнобледо. Гласът й бе загубил напълно самоувереното си звучене.

— Трябва да говоря с теб, Гарет.

Той помилва с показалец мръсното носле на Ровена.

— По-късно.

— Сега.

Очите на Ровена светеха ярко, в тях имаше и предупреждение, и молба. Тя се изсмя тихо.

— Ако си дошла да го молиш за милост за мен, спести си усилията. Блейн го направи много добре, но никой не чу молбите му. Боя се, че е необходимо нещо повече, за да укротиш наранената суетност на могъщия си брат.

— Като например човешка жертва? — осведоми се остро Марлис.

— Но възхитителна — отвърна любезно Гарет.

Марлис скочи със задавен вик, профуча покрай тях и се изгуби надолу по стълбата.

Гарет въведе Ровена в стаята си, затвори вратата и грижливо спусна дебелото резе.

Ровена остана до вратата, той пристъпи към прозореца. Лунната светлина очертаваше остро контурите на лицето му.

— Молбите на приятелите ти са трогателни, нали?

— Но безполезни — отвърна глухо тя.

Като видя смачканите чаршафи, изпита остра болка. Много по-добре беше Гарет просто да я убие, вместо да легне под него в леглото, което още носеше следи от присъствието на лейди Алис. Тя се обърна, изплака задавено и притисна чело към вратата.

Плачът й прониза Гарет право в сърцето. Той прекоси помещението и застана зад нея. Сложи ръце на раменете й и заговори с тих глас:

— Плахостта ти щеше да е по-убедителна, ако тялото ми не пламтеше от спомените за страстното ти отдаване. Аз не мога да спя, не мога да се храня. Не мога да мисля, защото образът ти се е настанил трайно в главата ми. Отровата ти е сладка, но смъртоносна. Не мога да намеря друга противоотрова, освен да я пия отново и отново, докато душата ми се пречисти — или докато умра.

Ровена отметна глава назад. Стичащите се по бузите й сълзи намокриха брадата му.

— Какво искаш от мен, Гарет? Да викам, да пищя, та всички да ме чуят? Да падна на колене и да моля за милост?

— На колене? Това е добро начало.

Той я обърна и я притисна към вратата. Устните му завладяха нейните без капчица нежност. Езикът му разпали пламъка в тялото й със сила, която я предупреди, че в желанието му се примесваше лудост. Коляното му се мушна между краката й и ги отвори. Все още не бе свалил ръкавиците си и силното триене на кожата о коприната предизвика неприятно усещане и накрая болка. Ровена изплака и се опита да се освободи. Той я вдигна във въздуха и мушна ръка между бедрата й.