Когато копието му се удари в щита на Блейн, той затвори очи. Още преди да ги отвори, знаеше, че е спечелил. Копието на Блейн се счупи с оглушителен шум, сякаш беше само сух клон в ръката на рицаря. Зрителите изохкаха. Гарет нанесе удар. Жребецът на Блейн падна на задните си крака. Необузданата сила на удара в окото на сокола изхвърли Блейн от седлото и го метна на земята.

Конят на Блейн направи няколко крачки встрани и започна да пасе точно пред трибуната с благородните дами. Една засмяна селянка украси ушите му с венец цветя. Пажът на Блейн се затича по пистата към господаря си, но Блейн му махна да спре.

Без да слезе от коня, Гарет се наведе напред и му протегна ръката си в кожена ръкавица.

— Стани, приятелю, и бъди благодарен, че не си заложил замъка си.

Блейн се настани по-удобно на земята и свали шлема си. Погледна мрачно Гарет и разтри бучащите си слепоочия.

— Какво е замъкът без господарка, която да го украси?

Гарет се ухили.

— Знаеш ли, отскоро и аз започнах да се питам същото.

Зрителите се разкрещяха въодушевено, когато Блейн най-сетне пое ръката на Гарет и се изправи. Всеобщото напрежение отслабна. Блейн разпери ръце и направи поклон, който би бил чест за всеки фокусник. Стъпи на краката си и леко се олюля.

— Следващия път, приятелю, ще решим спора на шахматната дъска или в игра на зарове — заяви решително той.

— Никакъв хазарт. — Гарет решително поклати глава. — Никога вече няма да играя на зарове.

Блейн го удари по коляното.

— Не ми е приятно да те оставя сам, но виждам цяла трибуна с изпълнени от съчувствие дами, които ми махат. Нищо друго не събужда майчинските им чувства така, както ранено малко момче. Според мен това е най-приятният начин да си възстановя силите след сблъсъка с теб. Освен това ти предстои още един двубой.

Гарет изпухтя презрително.

— Не мисля така. Доколкото познавам Ъруин, сега тича с последни сили към Ревълууд.

Сър Борис излезе в средата на пистата, следван от дузина херолди.

— Както повелява традицията, ще попитам: Има ли още рицари, които желаят да предизвикат сър Гарет на двубой?

Повечето рицари сведоха глави към земята или зашепнаха нещо на дамите си.

— Ако някой желае да го направи — извика тържествено сър Борис, — да излезе сега или вечно…

На възвишението се появи самотен ездач.

— … да мълчи — завърши старият рицар с внезапно отслабнал глас.

Гарет вдигна наличника си и измери с остър поглед ясно очертаната под косите лъчи на следобедното слънце фигура. Мекият бриз изсуши потта от челото му. Зрителите утихнаха.

Тъмната фигура с висок шлем на главата вдигна копието си. Това беше недвусмислено предизвикателство и по редиците зрители се понесе шепот. Всички зяпаха възхитено тайнствения рицар. Гарет смръщи чело, опитвайки се да разбере дали фигурата на коня беше едра и набита като Ъруин. Ала непознатият не му остави много време за размисъл.

Вдигнал щит и свел копието си, чуждият рицар препусна надолу по склона. Гарет хлопна наличника си. Множеството затаи дъх, когато копитата на белия жребец се отделиха от земята и животното с лекота прескочи бариерите в края на турнирното поле. Мъже и жени се вкопчиха в дървените парапети, питайки се дали пък непознатият няма просто да прегази сър Гарет, пренебрегвайки всички правила на турнира.

Ръцете в тежки ръкавици дръпнаха юздите с такава сила, че жребецът спря изведнъж. Гарет примигна. По тила му потече студена пот. О, не, жребецът не беше Фолио. Черни петна красяха козината му.

Непознатият даде знак на сенешала и сър Борис произнесе съответните думи с бързина, която подсказваше, че му е безкрайно неприятно да остава по-дълго между двамата непредвидими противници.

— В името на бога и на свети Архангел Михаил, започнете двубоя!

Отговорът на херолдите прозвуча нестройно и глухо. Те побързаха да се оттеглят от турнирното поле, като се блъскаха доста грубо. Музикантите захвърлиха тромпетите си и избягаха.

Когато се обърна към противника си, Гарет усети как го обзе непознато чувство: страх. Това го разгневи. Ако това беше номер, скроен от Ъруин, щеше да го напердаши здравата, след като го победи. Вдигна копието си и изръмжа като разярен звяр, при което няколко дами на трибуната припаднаха. Блейн усети как космите на тила му настръхнаха.

Непознатият рицар вдигна щита си. Две двойки ботуши се забиха в хълбоците на конете. Едните бяха с шпори, другите — без. Конете се втурнаха напред, от влажната след пролетните дъждове земя почти не се вдигаше прах. На щита на чужденеца нямаше герб. Гарет нямаше в какво да се прицели. Под копитата на жребеца му хвърчаха буци пръст. Още не беше готов, когато копието на противника се удари в щита му. И двамата рицари се олюляха, но се задържаха на седлата. Виковете на зрителите бяха приглушени, сякаш всички бяха попаднали под магията на непознатия.

Гарет едва имаше време да обърне коня си, когато противникът му отново нападна. Той изруга безмълвно, защото съзнаваше, че все още не е възстановен от първия сблъсък. Потърси някакъв признак на човечност под простия шлем, но видя само лъч слънчева светлина в тясната цепка, която сякаш му се подиграваше. Наличникът хвърляше сянка и пазеше тайната на чужденеца. Беше изминал едва половината разстояние до средата на полето, когато копието на непознатия отново удари щита му. Жребецът се вдигна на задните си крака и размаха копита. Побеснял от гняв, Гарет стисна зъби.

Вече знаеше, че не се бие срещу Ъруин. Момъкът не притежаваше нито сръчност, нито необходимата сила, за да води едновременно коня, копието и щита. Ето че чуждият рицар отново се носеше срещу него и безогледно гонеше коня си по смарагдовозелената трева.

В мига, когато двете копия трябваше да се ударят, Гарет светкавично вдигна своето. Противникът му се протегна напред, за да посрещне удара, но другото копие не беше там и той политна напред, право срещу щита на Гарет, следвайки движението на копието си. Сблъсъкът беше толкова силен, че Гарет се разтрепери. Едва успя да се задържи на седлото с помощта на коленете си, но конят му направи неумело завъртане. Острието на копието му се закачи в платнището, което покриваше трибуната, и прасковеният воал се скъса в грапавото дърво на гредата, която държеше платнището. Парчето платно, с което беше увито острието, падна в скута на лейди Алис.

Вбесен от скъсания воал и без да забележи какво бе станало с острието, Гарет размаха дългото копие, решен да изненада противника си. Мъчейки се да обуздае жребеца си, чуждият рицар вдигна щита си с една секунда закъснение. Една жена изпищя, когато блестящото острие на копието проби бронята му.

Зрителите скочиха на крака. Над полето се възцари мъртвешка тишина.

Гарет се взря невярващо в кръвта, която потече по кожения нагръдник и бавно го обагри в червено. Заби копието си в земята и погледна смаяно върха му. Белият жребец бавно отстъпваше назад. Ездачът му клюмна и се хвана с две ръце за гривата на жребеца. Един от херолдите зареди молитва на латински.

Времето сякаш спря нормалния си ход и Гарет запомни всяка секунда от случващото си. На полето не се появи нито един паж, за да помогне на господаря си. Гарет вдигна наличника си и кръвта замръзна във вените му — беше го връхлетяло страшно подозрение. Рицарят рухна на гърба на коня. Със сила на волята, която заслужи всеобщо възхищение, една ръка се вдигна към шлема. Гарет искаше да затвори очи, за да не види дългите тъмни коси, които ей сега щяха да се появят.

С последни сили рицарят сведе глава и смъкна шлема от главата си. Златноруси къдрици обрамчваха пепелносиво лице.

Изведнъж турнирното поле се напълни с хора. Блейн крещеше за лекар. Лекарят повика свещеник. Дребна фигура със сребърно-руса коса изскочи от палатката в другия край на полето и се втурна към ранения.

Въпреки цялата бъркотия Гарет стигна пръв при Ровена. Скочи от коня си, забравил за победата, и я улови в ръцете си, когато падна. Положи я внимателно на земята и безпомощно погледна кръвта, останала по гривата на белия жребец.

Положи главата й в скута си и златните къдрици се разпиляха по краката му. Сините и очи погледнаха в неговите, замъглени от болка. Тя вдигна ръка и очерта с един пръст брадичката му. Устните й оформиха нежна усмивка.

— Сега съм свободна, милорд. Сама спечелих себе си.

Очите й се затвориха и тя загуби съзнание. Един заблуден порив на вятъра подхвана разкъсания воал от покрива на трибуната и го понесе високо във въздуха, докато остана само мъничка прасковена точка в синьото небе.

28

Големият Фреди държеше главата на Ровена над ръба на леглото. Силните му ръце излъчваха спокойствие и утеха. Пръстите му притискаха челото й, докато тя повръщаше оскъдното съдържание на стомаха си. Лицето й беше посивяло, влажните мигли лежаха като удавени паячета върху хлътналите бузи. Блейн протегна ръка към нея, но Гарет застана между него и леглото и го бутна към вратата. Големият Фреди внимателно положи безсилното тяло на Ровена обратно в леглото. Блейн и Гарет излязоха, следвани от Малкия Фреди.

Гарет се изкачи на най-близката бойница, залови се за парапета и задиша дълбоко и равномерно, за да се успокои. Накрая изтри устата си с ръкав и се обърна, за да се върне в стаята на Ровена. Блейн го задържа.

— Трябва ти почивка. От три дни не си спал. Иди да си починеш.

Гарет блъсна ръката му.

— Може би не й остава много. Тя има нужда от мен. Не мога да я изоставя точно сега.

— Големият Фреди се грижи добре за нея.

Гарет блъсна приятеля си и се запъти към стълбата, като леко се олюляваше. След минута обаче се обърна рязко и отново пристъпи към парапета. Облегна се на каменния зид и вдигна лице срещу хладния дъжд. Когато затвори за миг очи, под тях се очертаха черни кръгове. Блейн застана до него и двамата останаха дълго така, заслушани в ритмичното плискане на водата в близкия улук.

— Не е лошо, че повръща — проговори тихо Блейн. — Лекарят каза, че по този начин ще изхвърли отровата от раната. Това увеличава шанса й да оцелее.

— Ами гърчовете? И те ли са добри за нея? Снощи трябваше да се хвърля върху нея и да я затисна с цялата си тежест, за да не падне от леглото. Ами треската? И тя ли е добра? Ами студените тръпки? А кошмарите? — Гласът му се пречупи и той сведе глава. Вятърът носеше дъжда над бойниците и го изливаше право върху главата му. Косите му залепнаха на челото.

Когато Блейн не отговори, Гарет мина покрай него и се запъти обратно към стаята на Ровена. Блейн го последва. Малкият Фреди остана до парапета, загледан в сивите мъгли, които забулваха близките планини. Откакто отнесоха ранената Ровена в замъка, Блейн не се отделяше от приятеля си. Никой не знаеше какви тъмни тайни бяха споделили двамата мъже през първата нощ, докато бяха затворени в стаята при Ровена. Единственото, което се чуваше отвън, бяха гласовете им, надпреварващи се в разгорещен спор, и ехото на дрезгаво хълцане. В края на нощта се чу дори трясък, сякаш някой се удари във вратата.

Дойде утрото и Ровена беше още жива. Гарет не позволи на свещеника да прочете молитвата, която щеше да осигури на душата й безпрепятствено пътуване към чистилището. Лордът на Карлеон бе решил, че Ровена ще живее. И тя оцеля. Без да съзнава какво прави, Малкият Фреди зашепна молитвата за спасение, която смяташе, че отдавна е забравил. Когато не можа да си спомни последните думи, претърси с поглед сивото небе и извика към бога да признае дълбочината и безусловността на любовта, която Гарет изпитваше към сестра му, и да се смили над всички тях.



Малкият Фреди седеше на прага и милваше жълтото куче в скута си. Гарет намокри с вода чиста бяла кърпичка и капна няколко капки върху сухите устни на Ровена. След треската, която я разтърсваше през нощта, сега кожата й беше бледа и хладна.

Скулите й бяха силно изпъкнали, някога розовите бузи бяха хлътнали и посивели. Гарет повдигна главата й и я настани удобно. Превръзката на рамото й беше чиста и суха. Той оправи възглавниците със свободната си ръка и внимателно я положи обратно в леглото.

В този миг срещна погледа на две ясни сини очи и дъхът му спря. Устните се извиха в безсилна усмивка.

— Благодаря, милорд. — Гласът й се пречупи и тя се закашля мъчително. Цялото й тяло се разтърси.

След пристъпа на кашлица Ровена се отпусна безсилно. Гарет се наведе и погледна изпитателно в лицето й. Тя отвори отново очи, грамадни и блестящи на бледото лице.

— Гарет?

Погледът й беше изпитателен, неумолим. За да го избегне, Гарет взе гребена и се опита да среши загубилите блясъка си къдрици, разпрострени на възглавницата.

— Кажи, любов моя.

— Много ли ми се сърдиш?

Усмивката отне остротата на отговора.

— Бесен съм.

— Прости ми.

Гребенът спря насред движението, когато тя обърна глава настрани и устните й докоснаха китката му.