Гарет се опря на рамката на прозореца и хвърли ябълката в пропастта под тях.

— Добре дошла в Карлеон. Дядото на дядо ми го кръстил на замъка на Утър Пендрагон. Боя се, че е бил романтична душа. По-точно, не е бил съвсем наред с главата. Много обичал легендата за Пендрагон.

— Ъруин ми е разказвал истории за Пендрагон и двора му. Вашият Карлеон сигурно е също така красив.

Крепостта, която се простираше пред погледа й, не беше построена от черен обсидиан, както снощи си беше въобразила под леещия се дъжд, а от тъмносив камък, който с годините беше изсветлял. Зъберите бяха още влажни. Косите лъчи на утринното слънце пробиваха мъглата, изгаряха я и постепенно пред очите им изникна гора, толкова гъста, че от прозореца изглеждаше черна. Далече зад блещукащата мъгла се носеше във въздуха друг замък, червени и жълти знамена се вееха приятелски на хоризонта.

— Ардендон — обясни Гарет, като видя въпросителния й поглед. — Очаквам някое от знамената на Блейн всеки миг да долети с вятъра. Любопитството му е неутолимо, особено когато става въпрос за красиво младо момиче, отблъснало ухажването му.

Погледът му се плъзна от устните към очите й. Ровена се облегна на перваза и се зае да сплита косите си, но живите кичури постоянно се изплъзваха от ръцете й.

— Дай аз да го направя — предложи Гарет и посегна към косата й. — За съжаление не се сетих, че ще ти трябва камериерка.

Ровена не смееше дори да диша, когато силните му пръсти разделиха косите й и ги сплетоха със сръчност, която почти се равняваше на умението на малкия Фреди. Сигурно има голям опит с женските коси, каза си тя, но си забрани да мисли повече за това. Подобна небрежна грация в движенията на мъж с неговия ръст й се струваше неуместна. Ровена вдигна глава. Косата на Гарет беше доста разбъркана от съня.

— Ъруин винаги казваше, че съм твърде мързелива, за да се погрижа за собствената си коса.

— Но не си мързелива, когато трябва да станеш на разсъмване и да наловиш дивеч, за да напълниш издутия му корем.

Ровена кимна, но веднага сведе глава, защото й се стори непочтено.

— Малкият Фреди ми плетеше плитките всяка сутрин.

— Хм — отбеляза безизразно Гарет. — Вероятно малкият Фреди е сивоокият млад господин, който искаше да ми строши главата с котела за супа?

Споменът накара Ровена да стисне зъби.

— Точно той.

Гарет сплете едната плитка и се зае с другата.

— Ровена… много искам да знам дали скъпият ти годеник някога се е опитвал да те докосва… интимно…

Ровена се обърна рязко и плитката се изплъзна от ръката му.

— Разбира се, че не! Ако се бе опитал, щеше да получи хубав шамар.

Гарет разтегна пълните си устни в доволна усмивка.

— Моля те, не се сърди, че попитах. Но ти си на възраст за женене и въпросът ми е напълно оправдан. — Той хвана отново плитката и продължи да я сплита.

Ровена смръщи носле и му предостави косите си, сякаш не бяха нейни.

— Въпросът ви е оправдан. Може би моите роднини имат морални качества, които липсват на вашите приятели.

— Ще ти кажа нещо, скъпа: твоето семейство изобщо не знае какво означава морал.

— Тогава вашето сигурно знае? Първо хазартните игри, после склонността да скачат от дърветата по нищо неподозиращи хора, на трето място отвличанията… — Тя се загледа мрачно към гората, очаквайки, че той ще я изхвърли през прозореца за безсрамието й. Подкрепена от гнева си, тя пое дълбоко въздух и продължи: — Все още нямам представа каква е целта на пребиваването ми в Карлеон.

Гарет изплете плитката докрай и я пусна. Когато заговори, подигравателният му тон не остави съмнение — той се забавляваше с гнева й.

— Не мога да те оставя в неведение, нали? Предполагам, че в Ревълууд всеки има своя задача и цел, която трябва да изпълни.

— Естествено — отговори тя, защото не можеше да си представи, че братята й ще безделничат. — Аз ходя на лов. Малкият Фреди готви и тъче. Големият Фреди и другите момчета се грижат за нивите. А татко… — Тя млъкна и смръщи чело.

Гарет се изсмя горчиво.

— Татко ти проигра единствената си дъщеря на зарове. Тикна я в ръцете на първия срещнат похотлив благородник.

— Което ни връща към въпроса каква ще бъде задачата ми, докато съм в Карлеон. — Ровена впи сините си очи в лицето му. — Наистина ли трябва да бъда ваша любовница, милорд?

Гарет се покашля. Беше свикнал да разменя с жените хиляди очарователни и нищо незначещи думи, докато стигне до целта. Откровеността на Ровена беше обезоръжаваща.

Той отиде до масата, където беше оставил тежките си ръкавици и се зае да развързва една от кожените подплати.

Ровена продължи бързо:

— Искам само да ви кажа, че разбирам повече от лов, отколкото от любов. Боя се, че ще ви разочаровам.

Гарет прегриза връвта със заби и се ухапа по езика. Изруга полугласно, върна се при нея и с бързи движения стегна плитките й с кожената връв.

— Може би това ще те учуди, скъпа моя, но в нашата страна има безброй безполезни благородни дами — и благородни мъже.

Това не беше утеха, нито отговора, който тя очакваше, но беше всичко, което той можеше да й даде. Ровена сведе поглед, защото не искаше той да види съмненията, които я изпълваха. За момент пръстите му се сключиха по-здраво около една от плитките.

Все още държеше копринената коса, когато вратата се отвори с трясък и в спалнята нахлу Марлис.

— Не чух нито ръмжене, нито стонове и охкания, затова реших, че е безопасно да вляза. — Гарет веднага пусна плитката на Ровена и Марлис регистрира движението с горчив смях. — Колко мило! Значи ти помогна да се облечеш? А пък аз си мислех, че като негов паж ти си длъжна да го обличаш. Или той предпочита да го събличаш?

— Добро утро, Марлис. — Гарет се отдели от прозореца.

Днес Марлис не носеше ризница и беше невъоръжена с изключение на камата, затъкната в колана й. Черният жакет и панталоните висяха измачкани по тялото й, сякаш беше спала с тях. Ровена забеляза едва сега, че дрехите бяха неумело закърпени — очевидно някога бяха принадлежали на Гарет. Кожени ръкавици, доста нацепени, покриваха ръцете й до лактите и изглеждаха абсолютно неподходящи за топлия летен ден. Мъглата се бе вдигнала и слънчевата светлина вече нахлуваше с пълна сила в стаята. Косата й висеше покрай лицето на мазни кичури.

Тя обиколи стаята като гладна мечка, вдигна камата на Гарет и замахна два пъти във въздуха, после я захвърли. Изрита кожите, захвърлени пред леглото, и те се разлетяха по цялата стая.

— Това ли ще е легълцето за новото ти домашно кученце, братле? Топли кожи и остатъците от вечерята ти — обзалагам се, че малката ще се увие около краката ти като разгонена кучка и ще те моли да те оближе…

— Марлис — прекъсна я предупредително Гарет. Сестра му се ухили и застана пред Ровена. Под буйната черна грива блесна нахална усмивка.

— Ще позволиш ли да помилвам красивата й малка главичка?

Ала преди Марлис да изпълни намерението си, Ровена светкавично протегна ръка и я сграбчи за китката. В единственото видимо око на Марлис блесна съмнение. Ровена изви ръката й болезнено и я пусна. Марлис разтърка китката си и изписа на лицето си обидено изражение.

— Внимавай, братко, кученцето ти има остри зъби.

Гарет вдигна едната си вежда.

— Мислех, че си достатъчно предупредена, след като вчера получи хубав удар по главата.

— Може би именно този удар е заличил паметта ми.

— Надявам се, че не е. Имам за теб една задача, за която е необходима добра памет. — Той отвори една от раклите и набързо облече подплатен жакет, над който се слагаше ризницата. Бръкна по-дълбоко и извади мъничка сребърна флейта. — Какви интереси имаш, Ровена? Музика? Бродиране? Танци?

Ровена го погледна объркано. Нямаше други интереси, освен да слага ядене на масата. Гарет й показа парче лен, избродирано с танцуващи фазани.

— Рагу от фазан — отговори най-сетне тя. — Много се интересувам от рагу от фазан.

Гарет пусна парчето лен в раклата, сви вежди и се извърна настрана.

— Веднъж ми каза, че Ъруин обичал да ви разказва истории. Харесваш ли песните на трубадурите?

Ровена вдигна рамене. Обичаше истории за чудовища и герои, но не знаеше дали трябва да му го каже. Гарет изпухтя сърдито.

— Харесваш ли изобщо нещо, което не се яде?

Марлис промърмори нещо неразбрано, но брат й отново я погледна предупредително и тя не посмя да се обади. Гарет извади от раклата един пергамент, гъше перо и рог от крава.

— Ето с какво можеш да ми бъдеш полезна, сестричке. Ще научиш Ровена да пише.

Марлис се изкиска злобно.

— Мразя да пиша. Мразя и да се грижа за твоите уличници. Като си решил да водиш в леглото си необразовани селянки, защо не намериш някой свещеник да се грижи за възпитанието им? Мисля, че тя знае всичко необходимо, за да ти доставя радост в леглото — това е, което искаш от нея, нали? Според мен някои неща се учат от само себе си. Щом знае да лежи по гръб и да си отваря краката, значи трябва да знае и…

— Ровена не е селско момиче, а благородна госпожица. Тя е дъщеря на барон — прекъсна я рязко Гарет, взрян в лицето на Ровена, което стана бяло като платно, после порозовя и накрая стана виолетово. — Тя не е виновна, че са занемарили образованието й.

Марлис скръсти ръце под гърдите си.

— Заповядай на селския свещеник да дойде и да я учи. Стига е мързелувал.

— Знаеш, че това е невъзможно. — Гарет застана зад сестра си, наведе се и докосна с устни мястото, където трябваше да се намира ухото й. Тихите му думи отекнаха в стаята високо и ясно. — Предлагам да изпълниш желанието ми. В противен случай следващия път, когато ме нападнеш, ще се направя на разсеян, ще забравя, че си любимата ми малка сестра, и ще те пронижа с меча си.

Ровена с учудване видя как ръцете на Марлис затрепериха. Гарет препаса сребърния си колан и закопча тежката тока. Засвири весела мелодия и се запъти към вратата.

— Ако си въобразяваш, че брат ми е добър — изфуча разярено Марлис, обърната към Ровена, — значи се лъжеш. Накрая ще те убие с добротата си.

Гарет застана в рамката на вратата и изпълни отвора с раменете си. Понечи да каже нещо, но се отказа и излезе, сподирен от тихия смях на Марлис.

Ровена се приближи до момичето и се опита да разбере какво криеше под косата си: може би сцепена устна или затворено око?

Марлис изкриви глава и косата падна като завеса върху гневното й лице.

— Я по-добре иди да закусиш — заповяда тя, — иначе Дунла ще хвърли овесената ти каша на свинете.

Споменът за ръмжащите кучета, които жадно поглъщаха остатъците от празничната вечеря в Ардендон, уплаши Ровена и тя се запъти бързо към вратата, забравила загадката около лицето на Марлис. На вратата се обърна, но Марлис изпревари въпроса й.

— Наляво, надясно, надолу, на север, наляво и на изток. И внимавай да не се заблудиш. Още не сме намерили костите на нещастната глупачка, която се обърка в замъка.

Очите на Ровена се разшириха от страх. Тя излезе в коридора и се обърна надясно, сподирена от гневния смях на Марлис.



Ровена не знаеше колко време е минало, откакто блуждаеше в лабиринта на замъка. Не спираше нито за миг, вървеше ли, вървеше, задъхана, уморена, ала не смееше да седне и да си почине, защото я беше страх, че след месеци ще намерят в някой ъгъл само жалката купчинка кости, останала от нея. Мина два пъти покрай стаята на Гарет, докато най-сетне намери стълбата, която се виеше надолу, към сърцето на замъка.

Впечатлението от последната нощ за високи сводове и големи помещения се потвърди от слънчевите лъчи, които падаха през тесните бойници в стените. Рицарската зала на Карлеон се намираше под четириъгълна кула, три пъти по-голяма от целия Ревълууд. На върха на кулата се вееше знаме с фамилния герб, а могъщите дъбови греди бяха толкова дебели, че Ровена не можа да си представи от какви дървета са били отсечени. Между гредите се стрелкаха лястовици. В сравнение с тази залата на Ардендон изглеждаше като жалка селска колиба, а Ревълууд — като колиба за свине или кучета. През отворената врата струеше ярка слънчева светлина. Навсякъде се виждаха резбовани столове и маси, сякаш разхвърляни безредно.

Ровена мина внимателно между масите и столовете. Не се удари, но пък кракът й се залови в ресните на един ориенталски килим. Когато най-сетне влезе в кухнята, Марлис тъкмо дояждаше последната овесена каша.

— Закъсня, скъпа — изсмя се тя, като видя разочарованото лице на Ровена. — Ужасно съжалявам. — И се ухили злобно под завесата на косата си.

Ровена седна на пейката и сложи ръце върху празната маса. В този миг в кухнята влезе приведен стар мъж, който беше най-малко седем стъпки висок, и хвърли на масата наръч насечени дърва. Ровена се отдръпна уплашено.

— Това е Гридмор — обясни мрачно Марлис. — Съпругът на Дунла. Той е толкова сляп, колкото тя е глуха. Ако бях на твое място, щях да се скрия. Очевидно е решил, че огънят се намира точно там. Сигурно след нощта с Гарет си още в пламъци.