Айона нямаше какво да стори, освен да тръгне към вратата. Хвърли поглед през рамо и забеляза, че Фин е надвесен мрачно над халбата си, докато Конър се е привел напред и му говори нещо бързо и тихо.

Излезе навън във вятъра и дъжда и в крайна сметка изпита благодарност, че ще я закарат с кола.

- Заедно ли живеете с Фин?

- Имам си лично местенце над гаража и се възползвам от къщата му, когато реша, тъй като той по-често отсъства, отколкото е там. Удобно е и за двамата да живеем близо до голямата конюшня.

Отвори вратата на стар пикап с избеляла червена боя и пресягайки се вътре, избута разпилените по седалката неща.

- Съжалявам за това. Не очаквах да имам пътник.

- Не се притеснявай. Истинско облекчение е да видя, че още някой е разпилян като мен.

- Ако е така наистина, считай се за предупредена. Събирай си боклука и разтребвай след себе си. Брана е много подредена и ще те преследва като куче, ако зарязваш наоколо вещите си.

- Ясно.

Покатери се и се настани сред папки с твърди корици, опаковки, стара хавлия, разни парцали, както и една плитка картонена кутия, в която имаше шило за копита, рингове за юзди, няколко батерии и отвертка.

Той се качи от другата страна и пъхна ключа в стартера.

- Почти нищо не каза вътре.

- Тъй като съм приятел с всички засегнати в спора, смятам, че е най-добре да стоя настрани като цяло.

Камионът подрусваше, а дъждът трополеше над главите им, когато Айона се облегна назад.

- Те са двойка.

- Кои?

- Брана и Фин. Или са обвързани, или са били преди. Сексуалното напрежение беше толкова осезаемо, че ушите ми още бучат.

124

Родът О’Дуа0ър

Той се размърда и се намръщи, загледан в пътя.

- Няма да клюкарствам за приятели.

- Не е клюкарстване. А просто наблюдение. Сигурно е сложно и за двамата. И е ясно, че трябва да знам какво става. Ти знаеш повече от мен, а аз съм замесена в това.

- Сама си отговорна, доколкото виждам.

- Може и така да е. И какво от това? Как разбра, че съм като тях?

- Познавам ги открай време, бил съм част от живота им. Видях същото у теб, когато беше с коня.

Тя свъси вежди и се извърна с лице към него.

- Повечето хора нямаше да са толкова спокойни. Ти защо го приемаш толкова леко?

- Познавам ги открай време - повтори той.

- Не разбирам как може да е толкова просто. Мога да правя това. - Изпъна ръка и съсредоточавайки се, успя да запали мъничък пламък в дланта си.

Беше жалко пламъче в сравнение с онова, което можеше Брана, но Айона се бе упражнявала от време на време.

Той едва й хвърли бегъл поглед.

- Много удобно, ако си на излет и изгубиш кибрита.

- Хладнокръвен си - възхити се тя. - Ако бях спретнала този номер на мъжа, с когото излизах, щеше да мине право през вратата, оставяйки дупка с очертанията на силуета си като в анимационен филм.

- Сигурно не си е падал много по излетите.

Тъкмо щеше да се засмее, но забеляза мъглата да се надига отпред на пътя като стена. Ръцете й се свиха в юмруци, когато камионът нагази в нея, а после ги стисна още по-здраво, когато мъглата ги обгърна отвсякъде.

- Чуваш ли това? Можеш ли да го чуеш?

- Какво да чуя?

- Името ми. Все повтаря името ми.

Макар да бе принуден да се движи едва-едва, Бойл стискаше здраво волана.

- Кой повтаря името ти?

Тъмната Вещица

125

- Кеван. В мъглата е. Може той самият да е мъглата. Не го ли чуваш?

- Не. - И досега никога не бе го чувал. Нямаше нищо против това да си остане така. - Мисля, че е добре утре пак да работиш заедно с Мийра.

- Какво? Какво?

- Искам тя да одобри, преди да изведеш сама клиенти на разходка. - Говореше спокойно, шофираше бавно. Можеше да мине по този път и със затворени очи и сега усещането бе почти същото. - И искам да видя как се справяш като инструктор. Там ще работиш заедно с Мик или с мен от време на време. Умееш ли да скачаш?

Знаеше, че го е правила и има достатьчно победни ленти и трофеи, за да го докаже, както и удостоверение, че има право да преподава. Беше чел автобиографията й.

- Да. Състезавам се от осемгфщшна. Исках да се пробвам за олимпийския отбор, но…

- Прекалено голям ангажимент?

- Не. Искам да кажа, да. В известен смисъл. За такъв тип тренировки е нужна голяма подкрепа от семейството. Както и финансова помощ. - Докато очите й шареха наляво и надясно, тя прокара длан от гърдите към шията си, после отново я свали. - Чу ли това? Господи, не го ли чуваш?

- Това го чух. - Дивият вой предизвика студени тръпки по гръбнака му. А това, помисли си той, беше нещо ново - поне за него. - Предполагам, че не му е приятно да го заглушаваме.

- Защо не те е страх?

- Нали се возя с вещица? От какво да ме е страх?

Тя се засмя задавено, помъчи се да успокои пулса си.

- Днес се научих да вдигам перце във въздуха. Не мисля, че ще имам голяма полза от това.

А той си каза, че има двата си юмрука, както и джобния нож в джинсите, ако се наложи.

- Аз и толкова не мога. Виж там, мъглата се вдига и пред нас е Ашфорд.

126

Родът О’Дуа0ър

И наистина беше там - великолепният приказен замък в цялата му прелест, с грейнали в златисто прозорци.

- Върнали са се там. Първите трима. Върнали са се обратно години след като майка им ги е отпратила, за да ги спаси. Останали са в замъка, били са в гората. Сънувах как най-малката дъщеря се връща, яхнала коня си както по-рано като малка. Яздела кон на име Аластар.

- Ясно. Не знаех името на коня. Това обяснява нещата, нали?

- Не знам какво обяснява. Не знам какво се очаква да направя.

- Каквото е нужно.

- Каквото е нужно - прошепна тя, когато той спря пред входа на хотела. - Добре. Добре. Благодаря, че ме докара и че си поговори с мен, докато минавахме през онова странно място.

- Няма проблем. Ще те изпратя до стаята.

Тя понечи да възрази. Беше само на няколко крачки от вратата. Но спомнила си за гласа в мъглата, промени решението си. Хубаво беше да я придружава едър и силен мъж. Нямаше нищо срамно в това.

Заедно влязоха в топлото и пищно фоайе, отрупано с цветя. И бяха посрещнати с усмивка от жената, която бе дежурна на рецепцията.

- Добър вечер, госпожице Шиън. Бойл, радвам се да те видя.

- До късно ли работиш, Бриджит?

- Да. И добре че е така, защото пак заваля. Ето ключа Ви, госпожице. Надявам се, че денят Ви е бил приятен.

- Да, благодаря. И на теб благодаря отново, Бойл.

- Ще те изпратя до стаята ти.

- О, но…

Той просто взе ключа от ръката й и погледна номера.

- В старата част е, нали? - С тези думи хвана Айона за ръка и я поведе нататък по коридора.

- Сега насам. - Айона зави в правилната посока.

Тъмната вещица

127

- Това място е като лабиринт.

- Част от очарованието му. - Опита се да не се тревожи, че момичето от рецепцията може да си помисли, че са двойка.

Той спря пред вратата й, отключи я. След като я отвори, огледа вътре много внимателно.

- Да, доста си разпиляна.

- Както вече споменах. - Очите й се разшириха, когато той прекрачи прага решително. Едва ли си мислеше, че…

Бойл взе химикалката с логото на хотела от нощното шкафче, надраска нещо на едно листче.

- Това е мобилният ми телефон. Ако се притесниш, звънни ми. Най-добре се обади на Брана, но аз съм само на няколко минути оттук, ако има нужда.

- Много… много мило.

- Не се впечатлявай толксШа.^Току-що те наех на работа, нали - вече подписах всички документи. Няма да те оставя да хукнеш обратно към Америка. Заключи вратата и право в леглото! Пусни си телевизора, ако ти се струва прекалено тихо тук.

Отиде до вратата и я отвори.

- И не забравяй - каза той, загледан в нея. - Можеш да държиш в дланта си пламък, който сама си сътворила.

Затвори след себе си. Тя тъкмо се усмихна, когато силното му тропане я накара да подскочи.

- Заключи проклетата врата!

Тя се втурна натам и я заключи. Остана заслушана в стъпките му, които заглъхваха по коридора.

Сключи сделка сама със себе си. На работното си място щеше да мисли само за работа. Не можеше и не биваше да допуска онова, срещу което трябваше да се изправи, да й попречи да си изкарва прехраната.

Когато приключи с работата си, ще използва колкото време можеше да й отдели Брана. Щеше да учи, да се упражнява, да проучи всичко.

128

Родът О’Дуа0ър

Но щеше да настоява да получи отговори.

Затова се зае да рине тор, да чисти, търка, да мъкне кофи с вода, да храни и пои животните. И се постара да стои далеч от Бойл. Споменът за прибирането към хотела и паниката й я караше да се чувства неловко. Тя беше тази, която имаше специална сила, колкото и необработена да бе все още, а беше се огънала и разтреперила, беше оставила той да се грижи за нея.

Още по-лошото бе, че само за миг - може би два или три мига - когато бе влязъл в стаята й, тя бе останала с грешно впечатление за намеренията му. Крайно тъжен факт, който бе принудена да приеме, когато се измъкна от прегръдката на съня. И този път не бе сънувала зли магьосници и сенки в мрака, мислеше си тя, докато сресваше гривата на Спъд.

Беше сексуален сън, при това много приятен, в който бяха двамата с Бойл насред поле с макове като в историята за магьосника от Оз.

И съвсем не бяха сънени при това.

Това подсъзнателно откритие добавяше доста тежест към усещането за неловкост.

Мийра надникна в отделението. Днес бе с яркозелена шапка с козирка, а косата й бе вързана на дълга опашка отзад.

- Направила си плитки в гривата на Куин Бий.

- О, да. Аз само… ще ги разплета веднага.

- Не, недей. Изглежда очарователно и направо се кипри с новата си прическа. Само не го прави с гривата на някой от жребците. Бойл ще се намуси и ще каже, че ги глезим, все едно са за показ, а не най-обикновени ездитни коне. Такъв си е нашият Бойл.

- Забелязах. Двамата се допълвате.

- Е, надявам се да е така. Небето се изясни, така че следобедната разходка остава. Смениха си часа за три с надеждата за по-хубаво време и изглежда, че ще е такова. В групата са четирима - две приятелски двойки от Амери

Тъмната бещица 129

9*

ка, така че ще ти е приятно. Бойл е пратил да доведат Руфъс - едър и игрив кон. Единият от клиентите ни е висок близо два метра.

- Колко прави това?

- О, по американските мерки ли? - Тя се намръщи, побутна шапката и се почеса по главата. - Към шест фута и половина май. Иначе тук ще оседлаем Спъд, Бий и Джак. Ти си избери някой от останалите.

- Може би Цезар, освен ако ти не го искаш.

- Вземай го. - Мийра си отбеляза нещо в папката. - Поискаха час и половина, така че днес ще видиш повече от вчера.

- Искам да видя всичко. Мийра? — Вината, която изпитваше заради съня си, не я оставяше на мира. — Исках само да ти благодаря, че остави Бойл да ме изпрати до вкъщи снощи.

- Нямам навик да го оставям на когото и да било, но можеш да го задържиш, ако искаш.

- О, да не сте се скарали?

- За какво? - Озадаченото й намръщване премина в изненада, после тя се засмя лукаво. - О! Мислиш, че двамата с Бойл имаме връзка. Не, не, не! Обичам го до полуда, но не го искам в леглото си. Все едно да правя секс с брат си. А тази мисъл вече ме отказа от обяда.

- Не сте ли… - Сега вече наистина се притесни. - Просто предположих.

- Приличаме ти на двама влюбени, така ли?

- Има нещо, ами, доста интимно помежду ви, затова си помислих, че сте заедно. В този смисъл.

- Като близки роднини сме.

- Ясно. Добре. Предполагам, че е добре. Може да е и проблем.

Мийра се облегна на ниската вратичка на отделението.

- Удивляваш ме, Айона. Какъв проблем?

- Просто, когато си мислех, че сте заедно, имах основателна причина да не обръщам внимание на… — Тя размърда пръсти пред стомаха си.

130

Родът О’Дуа0ър

- Изпитваш… - Мийра имитира жеста й. - Към Бойл.

- Изглежда страхотно на кон и без него. Когато го зърнах първия път, аз направо… уха. - Сложи едната си ръка върху сърцето, а другата върху стомаха, лекичко се тупна и на двете места.

- Така ли било?

- Толкова е корав и опак. Има такива големи ръце, а и онзи белег - продължи тя, докосвайки веждата си. - А очите му са като на лъв.

- Като на лъв - повтори Мийра, сякаш да изпробва думите. - Ами, предполагам, че са такива. Бойл Макграт, царят на животните. - Отново се засмя гръмко.

- Това е само външността му, която е ужасно привлекателна. Отгоре на всичко беше много мил с мен. А след това и сексът. На сън - побърза да поясни тя, когато Мийра зяпна. - Сънувах секс с него снощи и се почувствах много гузна, защото наистина те харесвам. И сигурно изобщо не искаш да знаеш за това.