Високо над главите им небето направо кипеше, а тя стисна вдигната си ръка в юмрук, сякаш за да улови огнения вихър, който се зараждаше.

Изпъна рязко ръката си и запрати бушуващия вихър право в огъня.

Той вдигна вълка от земята и го завъртя, докато звярът виеше от ярост. И от болка, надяваше се тя. Вълкът се завъртя отново, лапите му напразно биеха във въздуха, докато вихърът го отнасяше нагоре и настрани.

Айона се помъчи да овладее сътвореното от нея, но усети, че силата му продължава да расте. Едно дърво се пречупи и се пръсна на трески.

- Укроти стихията. - Гласът на Бойл прозвуча уверено в ухото й. - По-силна е, отколкото ти трябва, и е прекалено голяма. Укроти силата, Айона, само ти го можеш. Нека се успокои. Пусни я.

По гърба й потече вадичка пот, докато се бореше да направи точно това. Тътенът на вятъра започна да утихва, безумният вихър се забави.

- Укроти го докрай, Айона.

- Опитвам се. Толкова е силно.

- Ти си тази, която го сътвори. Ти си силна.

Тя го бе сътворила, помисли си тя. Можеше да го овладее. Да го спре.

- Успокой се вече - зашепна тя. - Кротко. Леко и спокойно. Разпръсни се.

Вълкът се изтърси на земята като камък под лекия ветрец. После скочи на крака с оголени зъби, проточил лиги. Стори й се, че червеният камък свети с приглушен пламък сега.

После звярът скочи в гората и изчезна сред пелена от тъмносива мъгла. Чуха далечен вой и после отново се възцари тишина.

Тъмната беицица

217

- Може да се върне. - Цялото спокойствие я бе напуснало и ръцете й трепереха, а гласът й пресекваше. - Той може да дойде пак. Трябва да приберем конете. Трябва да се погрижа конюшнята да е в безопасност. Аз…

- Така и ще направим. Дишай дълбоко за минутка. Бледа си като смъртник.

- Добре съм. - Под нея Аластар риеше земята с копита. Искаше да хукне да преследва звяра, осъзна тя, едва се сдържаше. За да успокои него, се налагаше сама да се успокои. - Направихме достатъчно - меко каза тя. - Достатъчно е засега. Трябва да кажа на Брана, на Конър. Но конете…

- Да вървим, полека.

- Полека. - Тя задиша дълбоко, после постави длан върху шията на Аластар, а с другата погали Дарлинг. - Спокойно - прошепна тя.—1 Няма да те нарани. Аз… не знаех, че имаш нож. Много голям при това.

- Жалко, че не можах да го използвам. - Златистите му очи блеснаха сурово, докато отново прибираше острието. - Но си струваше да погледам. А на теб ти трябват още уроци в този занаят.

- Абсолютно. Този дори не беше включен в учебния план.

- Какво имаш предвид?

- Прочетох го в една книга. Може да се каже, че реших да вдигна летвата. Стори ми се напълно удачно в случая.

- В книга, значи? Прочела го била в книга. Мили боже!

- Много бих искала да пийна нещо.

- Аз също.

Айона не каза нищо повече, трябваше да събере мислите си. Да каже на братовчедите си, напомни си тя отново. Трябваше - спешно - да седне на нещо, което не се движи.

Почти стигнаха до конюшнята, преди да почне да мисли ясно - или почти ясно.

- Дарлинг беше толкова уплашена. За себе си, но и за теб. Огънят ми също я изплаши. Ще ми се да бях измислила нещо друго.

218

Родьт 0’Дуайър

- Тя се справи добре. Искаше да побегне, но не го направи. Може и да не знаеш, но този хубавец беше като скала под теб. След онова първо сепване не помръдна дори и мускулче. Вярвам, че би направил каквото поискаш от него, дори и ако трябва да прескочи огъня и да захапе звяра за врата.

- Изобщо не се налагаше да мисля. Не трябваше да му казвам нищо. Той просто знаеше какво да прави. Трябва да се обадя на Брана.

- Аз ще го направя.

Когато пристигнаха, той скочи от коня, после се доближи до нея.

- Хайде, слизай.

- Не съм сигурна, че мога.

- Затова съм тук. - Той протегна ръце, хвана я и й помогна да стъпи на земята. - Иди да поседнеш на пейката за минутка-две.

- Конете.

- За тях ще се погрижат, и то добре, не вярваш ли? - Прокрадналото се в гласа му нетърпение я накара да се подчини. И когато разтреперените й крака я отведоха до пейката, едва не се разплака със сядането.

Щом Бойл излезе, тя успя да скочи на крака.

- Трябва да направя заклинание за защита за конюшнята.

- Мислиш ли, че Фин вече не го е направил? - Бойл само я хвана за ръка и я задърпа след себе си. - Той няма да се върне скоро, но мисля, че много добре знае какво да прави в това отношение. Брана знае къде си. Ще каже на Конър.

- А къде отивам?

- В моето жилище, където ще пийнеш нещо и ще поседиш още малко.

- Добре ще ми се отразят и двете.

Изкачи се по стълбите редом с него. Не беше точно както си бе представяла поканата да види за първи път жилището му, но и така ставаше.

Тъмната вещица

219

Той отвори вратата на тясната веранда.

- Не съм очаквал гости.

Тя първо надникна вътре, после се усмихна.

- Слава богу, че не е спретнато и подредено, иначе щях да се засрамя. Но е хубаво. - Пристъпи вътре и се огледа.

Миришеше й познато - на коне, кожа, мъж. Помещението, което бе комбинация от всекидневна, хол и кухня, бе огряно от залязващото слънце. До мивката имаше порцеланова чаша, а един вестник лежеше разгърнат на тесния барплот, който отделяше кухничката от останалото пространство.

Наоколо имаше разхвърляни няколко книги и списания - детективски романи и списания за коне, отбеляза тя. Купчина ботуши в една дървена кутия, безразборно окачени на стената стари якета. Диван, леко провиснал по средата, две големи кресла » ^ За нейна изненада - огромен плосък телевизионен екран на стената.

Той забеляза озадачения й поглед.

- Харесва ми да гледам мачове и спорт на него. Ще пийнеш ли глътка уиски?

- Задължително и ще поседна. Доста се разтреперих, когато всичко свърши.

- Беше много уверена, когато това беше важно.

- Почти изгубих контрол. - Отвърна тя, докато той отваряше шкафове в кухнята. - Ти ми помогна да го удържа.

След като тя вече бе тук, в безопасност, и всичко бе свършило, той можеше да говори за това. Или поне да опита.

- Ти грееше като пламък. Очите ти бяха толкова бездънни, сякаш целият свят можеше да потъне в тях. Пресегна се и издърпа буря от небето само с една ръка. Виждал съм доста.

Наля уиски и за двамата, донесе чашите до огромното кресло, в което тя се бе сгушила.

- Цял живот съм бил край Фин, Конър и Брана. Видял съм какво ли не. Но никога не бях зървал подобно нещо.

220

Родът 0’Дуайър

- Никога не съм усещала нещо такова. Бурята беше в ръката ми. - Сега тя я огледа, завъртя я, озадачи се от познатия й, съвсем нормален изглед. - И вътре в мен бушуваше буря. Не знам как да го обясня, но го усещах вътре в мен, толкова огромно и изпълващо. И безкрайно правилно. Май съборих едно дърво, нали?

Беше видял как дървото се чупи като крехко стъкло и се разхвърчава на трески.

- Можеше да е много по-зле.

- Да, можеше. Но ми трябват още уроци и много тренировки. - Повече самоконтрол, отбеляза мислено тя, и много от прословутата концентрация, за която Брана все й натякваше.

Вдигна очи към Бойл. Загледа се в суровото му, красиво лице, белязаната му вежда, тъмнозлатистите очи, в които още искреше ярост.

- Ти щеше да го нападнеш с ножа, с ръцете си.

- И той кърви, нали?

- Мисля, че да. Така е. - Тя отново въздъхна дълбоко. - Кърви. Не очакваше, че мога да направя каквото направих. Нито пък аз.

- Не вярвам някой от двама ви да подцени това отново. Изпий си уискито. Още си бледа.

- Добре. - Отпи малка глътка.

- Май вечерта не е подходяща да сме навън сред хора.

- Може би не. Но умирам от глад. Мисля, че е свързано с изразходването на толкова много енергия.

- Ще ти приготвя нещо набързо. Имам няколко пържоли, мисля, и ще изпържа картофки.

- Искаш да се погрижиш за мен?

- В момента имаш нужда. Изпий си уискито - подкани я отново, после се върна в кухнята.

Тропане на тенджери, тракането на ножа върху дъската, пращенето на загрято олио. Нещо в тези звуци отпусна напрегнатите й сетива. Пийна нова глътка уиски и отиде до него, застанал пред печката, зает с пържене на свински пържоли в единия тиган и картофки в другия.

Тъмната Вещица

221

Не беше сигурна дали някога е опитвала приготвена на тиган пържола, но нямаше да се оплаква.

- Мога да помогна. Ръцете и мислите ми трябва да са заети с нещо.

- Имам няколко домата, които жената на Мик ми даде от тяхната малка оранжерия. Можеш да ги нарежеш.

Захвана се с доматите близо до него и това също я отпусна.

Той приготви нещо като рядък сос от останалата в тигана мазнина, като добави малко подправки, преди да залее с него пържолите.

Седнала до барплота, Айона опита ястието.

- Вкусно е.

- Ти какво очакваше?

- Нямам никаква представа, но това е вкусно. О, господи, направо умирам от гл~ад!*

Тенът на лицето й се нормализира, докато хапваше, отбеляза той, и онзи леко замаян поглед избледня в очите й.

От грееща и страховита само за миг бе станала бледа и разтреперена. А сега с облекчение забеляза, че отново се връща към нормалния си вид. Просто Айона.

- Не използва мъглата този път - внезапно отбеляза тя. - Сега го осъзнах, той просто… просто излезе от дърветата. Не знам какво означава, но не трябва да забравям да го спомена пред Брана и Конър - и Фин. А камъкът, онзи червен камък на врата му. Не беше толкова ярък накрая. Така ми се струва. Нали?

- Не мога да кажа. Гледах по-скоро зъбите му и колко си бледа изведнъж. Питах се дали няма направо да се свлечеш от седлото.

- Няма да стане. - Тя леко се засмя и сложи ръка върху неговата. Но когато дланта му се обърна, тя я стисна здраво.

- Здраво ме изплаши. Почти до смърт.

- Извинявай.

222

Родът 0’Дуайър

- За какво, по дяволите, се извиняваш? Много е дразнещ този твой навик.

- Аз… старая се да го превъзмогна.

- В един миг си яздим спокойно, безгрижни като вятъра, мисля си как ще излезем на вечеря и ще видим как ще тръгнат нещата. А в следващия ти завихряш страховита буря.

Стана от мястото си, вдигна своята чиния и нейната. Което бе жалко, помисли си тя, защото имаше още няколко картофчета, които искаше да си хапне.

- Ако не искаш да се извинявам, тогава не ми викай.

- Не викам на теб.

- А на кого викаш тогава?

- На никого. Просто си викам. Човек може да се изразява, както му се ще, в собствения си дом.

- Никой никога не е викал в моя дом.

- Какво? - Изглеждаше истински изненадан. - Да не си израснала в църква?

Тя отново въздъхна.

- Мисля, че вероятно - ако се съди по твоя стандарт - никой не е бил достатъчно загрижен. Ти загрижен ли си, Бойл?

- Загрижен съм да не се озовеш на земята с прегризано гърло. - Изруга наум, когато лицето й пребледня за миг. - Сега аз се извинявам. Наистина. Изобщо не си меря приказките, когато съм ядосан. Много съжалявам - продължи той и нежно обхвана с длани лицето й. - Толкова беше страховита. Не знам какво ме стресна повече. Вълкът или ти.

- Преборихме се. Това означава много. - Тя сложи ръце върху неговите. - Ти ми приготви вечеря, остави ме да се съвзема, преди да дадеш воля на гнева си. Това също значи много.

- Тогава всичко е наред. Поне засега, нали?

Докосна с устни нейните, нежно този път. А нейните

длани се спуснаха надолу към китките му и го стиснаха по-здраво.

Тъмната вещица

223

- Сега трябва да те заведа у дома. - Той леко се дръпна, но нейните ръце продължиха да стискат китките му.

- Не искам да ме водиш у дома. Искам да остана с теб.

- Още си в шок.

- Шокирана ли ти изглеждам?

Той успя да направи крачка назад.

- Може аз да съм в шок.

- Нямам нищо против. - Тя стана. - Може дори да ми хареса. Ние спечелихме битка, Бойл, заедно. Искам да бъда с теб, да те прегръщам, да споделя леглото с теб.

- Мисля… по-разумно е да те заведа у дома, да си дадем малко време, да поговорим преди… това.

- Мислех, че аз съм тази, която приказва прекалено много. - Тя направи крачка към него, после още една.

- Така е. Господи, наистина. Но мисля, че предвид обстоятелствата… Ще говорилнтосле - заяви той и я сграбчи.

- Идеално - каза тя и също се хвърли върху му.

224

Родът 0’Дуайър

ТРИНАДЕСЕТА глава

Краката Й се откъснаха от земята отново, замайващо усещане, докато устните й бяха залепени върху неговите. Ръката му бе стиснала здраво пуловера й отзад, сякаш щеше да го разкъса всеки момент - което я устройваше идеално. Ако можеше, сама би се измъкнала от него - както и от всичко останало.