Сърха вдигна високо ръце и обърна лице към небето.

Огънят се извиси високо като стълб, червен и златен, със сини жилки в сърцето си, докато се извиваше и завихряше нагоре в студеното зимно небе.

Земята се разтърси. Ледената вода в потока закипя. А вятърът зави като вълк, поел на лов.

Тъмната вещица

23

После всичко утихна, замлъкна и останаха само три деца, стиснали здраво ръце, загледани в майка си - бледа като сняг сега — която се олюляваше.

Сърха поклати глава, когато Брана понечи да иде при нея.

- Още не. Магията е тежък труд. Тя дава, но и взема. Трябва да бъде довършена. - Бръкна в котлето и извади три медни амулета. - За Брана - хрътката, за Иймън - соколът, а за Тийгьн - конят. - Нахлузи всеки амулет върху главата на всяко от децата. - Това са вашите символи и вашите щитове. Те ви пазят. Винаги трябва да ги носите. Винаги. Той не може да докосне това, което сте, ако носите щита си, ако вярвате в неговата сила, вярвате в моята и своите собствени сили. Един ден ще предадете това на някого от потомците си. Ще разберете на кого. Ще разкажете историята на децата ей 1?1це пеете старите песни. Ще вземете дарбата и ще я предадете.

Тийгьн се загледа в своя с възхита и се усмихна, докато въртеше малкия овал под слънчевите лъчи.

- Красиво е. Прилича на Аластар.

- Защото е от него и от теб, от мен и от бащата ти, от брат ти и сестра ти. И защо да не е хубаво? - Наведе се и - целуна бузката на Тийгьн. - Имам толкова хубави деца.

Едва стоеше права и се наложи да прехапе устни, за да не простене, докато Брана й помагаше да се изправи.

- Трябва да затворя кръга. Сега трябва да приберем всичко вътре.

- Ние ще ти помогнем - каза Иймън и улови ръката на майка си.

Заедно с децата тя затвори кръга, остави ги да приберат всичко в колибата.

- Трябва да си починеш, седни до огъня. - Брана задърпа майка си към стола. - Ще ти направя отвара.

- Да, нека да е силна. Покажи на брат си и сестра си как се прави.

Усмихна се, когато Тийгьн наметна шал върху раменете й, когато Иймън загърна скута й с одеяло. Но когато

24

Родът 0’Дуайър

понечи да се пресегне за чашата, която Брана й донесе, дъщеря й я дръпна назад. После стисна леко драскотината на ръката си, докато в чашата не капнаха три капки кръв.

- Кръвта е живот.

Сърха въздъхна.

- Да, така е. Вярно е. Благодаря ти.

Изпи отварата и заспа.

Тъмната вещица

25

ВТОРА ГЛАВА

За седмица, после две, беше здрава и силата й бе голяма. Кеван я нападаше, притискаше я, опитваше се да се промъкне, но тя го удържаше на разстояние.

Трънката цъфтеше, както и кокичетата, а светлината вече напомняше повече за пролетта, отколкото за зимата.

Всяка нощ Сърха търсеше Дайхи в пламъците. Когато можеше, говореше с него, рисуваше да му прати духа си, за да й донесе обратно неговото ухание, гласа му, докосването му - и да остави нейното при него.

За да даде сили и на двамата.

Не му казваше нищо за Кеван. Магията беше нейният свят. Неговият меч, юмрукът му, дори и сърцето му на воин не можеха да победят някого като Кеван. Колибата, която беше само нейна, преди да вземе Дайхи за мъж, трябваше да пази само тя. Децата, които бяха създали заедно, трябваше да опази сама.

И все пак броеше дните до Белтейн, до мига, в който щеше отново да го зърне да язди към дома.

Децата й бяха добре и се учеха. Някакво гласче в главата й я подтикваше да ги научи на всичко, което може, колкото е възможно по-скоро. Тя не го поставяше под съмнение.

Прекарваше часове наред нощем на светлината на свещта и огъня, за да записва заклинанията си, рецептите, дори и мислите си. И когато чуеше воя на вълка или блъскането на вятъра, не му обръщаше внимание.

Два пъти я викаха до замъка, за да лекува, и тя вземаше децата си, за да поиграят с други деца и да ги държи под

26

Родът О’Дуа0ър

око, както и за да видят те уважението, което се полагаше на Тъмната вещица.

Защото името и всичко, което то означаваше, щеше да бъде тяхното наследство.

Но всеки път, когато се върнеха у дома, й беше нужна отвара, за да си върне силата, която бе изцедена от лечителските заклинания, които правеше за нуждаещите се.

Макар да копнееше за мъжа си и за здравето, което се опасяваше, че никога няма да се възстанови напълно, тя учеше децата си на занаята всеки ден. Стоеше зад Иймън, когато той викаше Рой - вече повече негов, отколкото неин, както беше редно. Наблюдаваше с гордост как малката й дъщеря яздеше Аластар, дръзка като истински воин.

И знаеше - с гордост и тъга - колко често Брана и вяр-ната й хрътка Кател, обикалят из гората.

Дарбата беше тяхна, но също така и детството. Грижеше се да има музика, игри и невинни занимания, доколкото й бе възможно да осигури.

Имаха посетители - такива, които идваха за заклинания или за мехлеми, или които търсеха отговори на въпроси, които се надяваха да намерят любов или богатство. Помагаше на онези, на които можеше, приемаше даровете им. И гледаше към пътя, винаги гледаше пътя - макар да знаеше, че ще минат седмици, преди любимият й да се върне у дома.

Заведе ги да поплуват по реката с малката лодка, която баща им бе направил, в един ден, когато вятърът бе утихнал и небето бе повече синьо, отколкото сиво.

- Казват, че вещиците не могат да прекосят водата - заяви Иймън.

- Така ли казват? - Сърха се засмя и обърна лице към лекия бриз. - А ето че сме тук и се носим по водата съвсем спокойно.

- Донал го каза, от замъка.

- Това, че го казва и дори че го вярва, не го прави истина.

Тъмната вещица

27

- Иймън накара една жаба да полети за Донал. Беше като хвалба.

Момчето изгледа мрачно малката си сестра и щеше да добави сръчкване или ощипване, ако майка им не гледаше.

- Летящите жаби може да са забавни, но не е добре да хабиш дарбата си за забавления.

- Беше тренировка.

- Потренирай, като ни уловиш малко риба за вечеря. Не по този начин - добави предупредително Сърха, когато синът й вдигна ръце над водата. - Магията не е отговор за всичко. Човек трябва да знае как да се погрижи за себе си и без нея. Дарбата не бива да се пилее за нещо, което можеш да свършиш с ума си и ръцете си или с повече мускули.

- Обичам да ловя риба.

- А аз - не. - Брана седеще мрачна, докато малката лодка се носеше по реката. -‘Само седиш, седиш и чакаш, чакаш. Предпочитам да ида на лов. Поне ще сме в гората и можем да хапнем заешко за вечеря.

- И утре можем да го направим. Тази вечер ще ни чака риба, ако брат ти има късмет и е ловък. А може и картофен пай.

Отегчена, Брана подаде въдицата на сестра си и се загледа над водата към замъка с дебелите му каменни стени.

- Не искаш ли да живееш там, мамо? Чух жените да си приказват. Казаха, че всички сме добре дошли.

- Имаме си дом и макар някога да е бил само сламена колиба, той е оцелял по-дълго от онези стени. Оцелял е, когато са владеели 0’Конър, преди династията на Бърк. Крале и принцове идват и си отиват, скъпа моя, но домът остава завинаги.

- Харесва ми как изглежда замъкът, толкова величествен и голям, но повече харесвам нашата гора. - Момичето за миг облегна глава на рамото на майка си. - Могат ли Бърк да вземат дома ни?

- Биха могли да се опитат, но са достатьчно мъдри, че да уважават магията. Нямаме какво да делим с тях, нито те с нас.

28

Родът О’Дуа0ър

- Ако се опитат, татко ще се бие с тях. А също и аз. - Вдигна очи към майка си. - Дървла от замъка ми каза, че Кеван е прогонен.

- Това вече го знаеш.

- Да, но тя казва, че той се връща и спи с жените. Шепне им нещо на ухо и всяка си мисли, че е нейният собствен мъж. Но на сутринта знаят. Плачат. Каза също, че си дала на жените билки, които да го държат надалеч, но… той подмамил една от прислужничките в кухнята, завел я в блатото. Никой не може да я намери.

Знаеше за това, както знаеше и че момичето от кухнята никога няма да бъде намерено.

- Играе си с тях и използва слабите, за да храни егото си. Силата му е черна и студена. Светлината и огънят винаги ще го побеждават.

- Но той се връща. Дращи по прозорците и по вратите.

- Не може да влезе. - Но усети мраз в кръвта си.

Точно в този миг Иймън извика и когато издърпа рязко

въдицата, на нея проблесна сребриста риба.

- Късмет и ловкост - засмя се Сърха и грабна мрежата.

- И аз искам да хвана една. - Тийгън се наведе нетърпеливо над водата, сякаш можеше да види някоя риба.

- Надяваме се да хванеш, тъй като ще ни трябва повече от една, макар и толкова голяма. Браво на теб, Иймън.

Хванаха още три и ако тя помогна на бебчето си малко, магията бе използвана с любов.

Сърха загреба с веслата обратно под лъчите на слънцето, галена от лекия бриз и заслушана в гласовете на децата си.

Какъв хубав, прекрасен ден, мислеше си тя, а и пролетта бе толкова близо, че почти можеше да я усети.

- Изтичай у дома, Иймън, и почисти рибата. Ти започни с картофите, Брана, а аз ще се погрижа за лодката.

- Аз ще остана с теб. - Тийгън пъхна ръчичка в тази на майка си. - Мога да ти помогна.

- Така е и ще трябва да донесем вода от реката.

Тъмната вещица

29

- На рибите харесва ли им да ги хващаме и да ги ядем?

- Не мисля, че им харесва, но това е тяхното призвание.

- Защо?

Това, повтори си отново мислено Сърха, докато завързваше здраво лодката, бе първата дума на Тийгьн.

- Нима боговете не са сложили рибата във водата и не са ни дали на нас разум, за да направим мрежи и въдици?

- Но сигурно им е по-приятно да плуват, отколкото в огъня.

- Предполагам. Затова трябва да сме внимателни и благодарни, когато ядем.

- Ами ако не ги хванем и изядем?

- Щяхме да сме гладни през повечето време.

- Дали си говорят под водата?

- Ами аз никога не съм разговаряла с някоя риба. Ела тук. - Сърха загърна поздрав^пелерината на Тийгьн около телцето й. - Става студено. - Вдигна очи и видя как облаци закриват слънцето. - Може да извие буря през нощта. Най-добре да се прибираме.

Докато се изправяше, се появи мъглата. Сива и мръсна, тя пълзеше като змия над земята и поглъщаше светлината на деня.

Не беше буря, осъзна Сърха. Заплахата вече бе тук.

Тя избута Тийгьн зад гърба си, когато Кеван се надигна от мъглата.

Беше облечен в черно, изпъстрено със сребристи нишки - като звезди в среднощно небе. Косата му се спускаше на вълни до раменете като абаносова рамка на суровото му и красиво лице. В очите му, тъмни като циганско сърце, имаше сила и удоволствие, докато оглеждаше безсрамно Сърха.

Тя ги усещаше като дръзки ръце върху кожата си.

На врата му висеше голям сребърен медальон във формата на слънце с огромен камък - като проблясващо червено око - в средата му. Това бе нещо ново, помисли си тя, усетила черната му сила.

- Милейди - каза той и й се поклони.

30

Родът О’Дуа0ър

- Не си добре дошъл тук.

- Ходя където си поискам. И какво да видя - жена и малкото й дете, сам-самички. Изкушение за разбойници и вълци. Нямаш мъж, който да те пази, Сърха Тъмната. Аз ще те придружа.

- Сама се” пазя. Върви си, Кеван. Пилееш си напразно времето и силите. Никога няма да се покоря на някого като теб.

- Ще се покориш. Сливането с мен е твое предопределение. Видях го в кълбото.

- Виждаш само лъжи и желания, не е истина, нито съдба.

Той само се усмихна и също като гласа му и усмивката бе прелъстителна.

- Заедно ще владеем тази земя, както и всяка друга, която пожелаем. Ти ще носиш скъпи дрехи в ярки цветове и ще окичиш тялото си със скъпоценности.

Той завъртя ръце. Тийгьн зяпна, когато видя майка си, облечена в червено като кралица, с бляскави бижута и златна корона, обсипана със скъпоценни камъни.

Също толкова бързо Сърха махна с китката си и отново бе облечена в обикновена черна вълна.

- Не са ми нужни и не искам твоите цветове и блясък. Остави ме на мира, мен и децата ми, иначе ще изпиташ гнева ми.

Но той се засмя и звукът, отронил се от гърлото му, говореше за зловеща наслада.

- Чудно ли е, любима моя, че не искам друга, освен теб? Твоят огън, твоята красота и сила - всичко е предопределено да бъде мое.

- Аз съм жена на Дайхи и винаги ще бъда.

С пренебрежително сумтене Кеван щракна с пръсти.

- Дайхи се вълнува повече от своите битки, своите игри и дребните си войни, отколкото от теб и от палетата, които си му родила. Колко пъти луната се е напълнила и е намаляла, откакто за последен път е споделил ложето ти? Студено ти е през нощта, Сърха. Усещам го. Ще ти покажа

Тъмната вещица