- Би трябвало да навява тъга и благоговение. Но е по-скоро… завладяващо. А виж тук. - Тя пристъпи в малката пещера, за да погледне статуите на Дева Мария, Йосиф и бебето Исус. - Прелестни са - толкова мили и малко кичоз-ни. Мисля, че Кател би харесал направеното след него.

- Не ми е известно да е възразил досега.

Влязоха вътре и Айона почувства смиреното благоговение.

262

Родът О’Дуа0ър

- Следовниците на Кромуел подпалили мястото - продължи разказа си Бойл. - Можеш да видиш следите от пожара в руините извън манастира и останките от каменните стени и колони. Но църквата оцеляла и все още стои. Тази част, където се извършва ритуалът по кръщаването,

е на близо хиляда години, така се говори.

- Утешително е да знаеш, че съграденото от нас може да оцелее във времето. Красиво е тук. Витражите, каменните стени.

Отекването на стъпките им в тишината допълнително

подсилваше атмосферата.

- Знаеш доста - отбеляза тя. - Специално ли се подготви?

- Нямаше нужда. Един от чичовците ми работеше тук,

докато течаха разни ремонтни работи.

- Значи, моите предци са я построили, а твоите помагат,

за да остане тя за поколенията. Още нещо общо между нас.

- Вярно. Освен това двама братовчеди и мои приятели са се женили тук, така че съм влизал няколко пъти.

- Хубаво място за сватба. В него има приемственост, грижа и уважение. Както и романтика - легенди за крале и ловци на свещеници, за хората на Кромуел и за Джеймс

Бонд.

Той се засмя, но тя само леко изви устни в усмивка. Усещаше нещо тук. Близост, разпознаване, а сега и увереност.

Беше идвала тук преди, осъзна тя, или предците й бяха идвали.

Да поседнат, може би, в тихо съзерцание.

- Свещи и цветя, светлина и ухания. И музика. Жени в красиви рокли и хубави мъже. - Тя отново закрачи наоколо, докато мислено рисуваше картината. - Някой успокоява капризно бебе, тихичко пристъпва напред-назад. Радост, очакване и размяна на обети за любов. Да, хубаво

място за сватба.

Тъмната вещица

263

Искаше и нейната да е тук, където се срещаха миналото и настоящето като свидетелство за оцеляването.

Застана до него и отново улови ръката му.

- Обетите, разменени тук, ще са тържествени и ще устоят на изпитанията, ако онези, които ги дават, вярват в тях.

Излязоха отново навън и тя обиколи руините, погали с пръсти старите камъни, мина през гробището, където почиваха отдавна заминалите си от този свят.

Направи снимки, за да отбележи деня, и макар той да мърмореше сърдито, убеди Бойл да позира заедно с нея за една снимка с телефона.

- Ще я пратя на баба ми - каза му тя. - Страшно ще се зарадва да види…

- Какво има?

- Аз… светлината. Виждащ, лц? - Подаде му телефона, за да погледне.

На екрана беше снимката с двамата, на която тя леко бе склонила глава върху рамото му. Усмихваше се радостно, а Бойл бе по-сериозен.

А светлината, бяла като восък, ги обгръщаше.

- Може би е от ъгъла. Отблясък от слънцето.

- Знаеш, че не е.

- Не, не е - призна той.

- Заради мястото е - прошепна тя. - Създадено е от моите предци, твоите роднини го пазят - и това е една от причините. Добро и силно място. Безопасно. Мисля, че са идвали тук тримата в началото. И други, които са наследили кръвта. А сега и аз. Чувствам се… добре дошла тук. Това е добра светлина, Бойл. Добра магия.

Тя хвана ръката му и се загледа внимателно в опакото на дланта му, където тъмната магия бе проляла кръв.

- Конър каза, че е чиста - напомни й той.

- Да. Светлината прогонва сенките. Мийра беше права за това. - Все така стиснала ръката му, тя се вгледа в очите му. - Но както в дадените обети, в светлината трябва да има вяра.

264 -

Родът 0’Дуайър

- Ти вярваш ли?

- Да. - Вдигна свободната си ръка към лицето му, надигна се на пръсти и докосна с устни неговите.

Вярваше в това. Дълбоко вътре в себе си таеше вяра и решимост. И сърцето й прие онова, което бе осъзнала, докато вървеше с него по алеите и пътечките, сред спретнато подредените цветни лехи, напъпили с обещанието за пролетта, сред духовете на миналото и легендите, сред обетите, дадени от други тук.

Обичаше го. Най-сетне. Обичаше така, както винаги си бе мечтала да обикне. Той бе нейният единствен избраник. С него трябваше да се научи на търпение - и да се уповава само на тази вяра. Вярата, че той също ще я обикне, както’ тя го обича.

Озари го с най-сияйната си усмивка.

- Какво следва?

- Ами, отиваме към абатство Рос. Всъщност е мъжки манастир. „Рос Ерили“. Не е далеч и сигурно ще ти хареса да се разходиш из него.

- Хайде да вървим.

Озърна се през рамо, докато вървяха към пикапа, и бе твърдо уверена, че ще се върне. Може би за да мине по Пътя към кръста или само да постои под ласките на ветреца, докато се наслаждава на гледката към полята.

Щеше да се върне тук, както се бяха връщали предците

й.

Но сега, докато пикапът се отдалечаваше, щеше да гледа напред.

Най-напред го зърна от пътя, внушителния му силует с остри покриви и кулата, масивните стени. Под надвисналото небе приличаше на излязъл от стар филм, в който страховити създания на мрака се тьтрузеха и крояха коварни планове.

Нямаше търпение да го зърне отблизо.

Пикапът подскачаше по изровения черен път, от едната страна на който имаше красиви малки къщички с цветни

Тъмната вещица

- 265

градинки, дръзко грейнали в студа. От другата му страна се простираха поля, изпълнени с крави и овце.

В далечината, отвъд спретнатата пасторална картинка, се издигаха руините.

- Не съм се подготвил специално - каза той. - Но знам, че е стар, разбира се, не колкото абатството, но много стар.

Тя закрачи към него, заслушана в свистенето на вятъра край покривите и назъбените каменни стени, в плясъка на птичи криле и далечното блеене на стадата.

Централната кула се извисяваше над полусъборените стени без покрив над тях.

Пристъпи под една арка и под краката й захрущя чакъл. Мина край гробници или само надгробни плочи, поставени направо върху земята.

- Мисля, че британците изгонили оттук монасите, както им бил обичаят, а после ‘хврата на Кромуел по своя обичай довършили делото им. Ограбили и изгорили манастира.

- Огромна е. - Тя пристъпи под една арка и вдигна очи към кулата и черните птици, които кръжаха край върха й.

Във въздуха се усещаше особена тежест - явно скоро щеше да завали, помисли си тя. Вятърът духаше през сводовете на прозорците, свиреше надолу по тясното извито каменно стълбище.

- Тук сигурно е била кухнята. - Не й харесваше как гласът й отекна глухо, но се приближи още малко и надникна в нещо, което приличаше на дълбок и сух кладенец. - Застани ей там. - Махна му да иде до огромна камина, в която можеше да бъде опечен цял вол.

Той пристъпи от крак на крак, изгледа я измъчено.

- Не си падам много по снимките.

- Направи го заради мен. Камината е огромна. А ти си едър мъж.

Тя направи снимките си.

- Сами са отглеждали и колели животните, садили са зеленчуци, смилали са зърно за брашно. Държали са ри

266

Родът О’Дуа0ър

бата в онзи кладенец. Францисканските монаси. - Продължи нататък и въпреки невисокия си ръст се наложи да се наведе, за да мине под арките към едно открито пространство.

Следваше друга поредица арки, надгробни плочи, трева.

- Галерията покрай вътрешния двор. Смирени мисли, дълги роби и скръстени ръце. Изглеждали са толкова набожни, но някои са имали чувство за хумор, други са били амбициозни. Таели са завист, алчност, похот дори и тук.

- Айона.

Но тя продължи напред и спря в подножието на някакви стълби, където в каменната арка бе гравирана фигурата на Исус.

- Символите са важни. Християните са последвали езичниците тук, гравирали са и са изрисували единствения си бог, както хората в стари времена са гравирали и рисували многото си богове. Никой не е разбирал, че единственият е част от многото и многото са част от единствения.

Вятърът разроши косите й, когато пристъпи върху тяс-на балюстрада. Бойл стисна здраво ръката й.

- Загинала съм тук, или по-скоро моя предшественичка е умряла. Чувството е същото. Спряла тук по обратния път към дома, твърде стара и болна, за да продължи. Някои биха изгорили вещицата, такова било времето, но силата й вече била стихнала и затова я приели тук. Тя носела символа, но те не знаели какво означава. Медният кон.

Ръката на Айона стисна амулета й.

- Но той знаел. Надушвал слабостта й. Чакал, но трябвало сам да дойде при нея. Тя не можела да довърши пътя си. А тя го усещала да приближава, алчен за онова, което й било останало. Той вече имал по-малко сила отпреди, но достатъчно. Все пак достатъчно. Вече нямала избор. Не можело да бъде направено на мястото, откъдето черпела сила от първоизточника. Той шепне. Чуваш ли го?

- Хайде, ела насам.

Тя се обърна. Очите й бяха станали почти черни.

Тъмната вещица

267

- Не било свършено, а трябвало да се направи. Имала внучка - толкова се обичали двете, а силата кипяла дълбоко в младата жена. Тя предала онова, което носела, както го направила първата, както сторил и баща й с нея, а заедно със силата предала и символа. Като товар, като камък върху сърцето. Той винаги бил такъв за нея, никога не познала радост, която да го балансира. Затова предала силата и символа с тъга. Враните пляскали с криле. Вълкът виел от хълма. Мъглата плъзнала по земята. Тя изрекла последните си думи.

Гласът на Айона се извиси и се понесе с вятъра - на староирландски. Над къдравите облачета нещо затътна и загърмя — може би гръм, а може би пробудена сила. Кръжащите над кулата птици се разпиляха с уплашени крясъци и останаха само небе и камъни.

- Камбаните звънели, сякаш знаели - продължи тя. - Макар девойката да плачела, почувствала как силата се надига в нея - гореща и бяла. Силна, млада, жизнена и жестока. И той отново не получил желаното от него. А после пак и пак.

Очите на Айона се обърнаха навътре. Когато залитна, Бойл я дръпна силно към себе си.

- Трябва да се махна оттук - немощно изрече тя.

- И още как.

Грабна я на ръце, понесе я надолу по тесните и виещи се стълби, под арките, където трябваше да се приведе почти до кръста, за да мине отдолу, и отново я изведе навън, под ръмящия дъжд.

Влагата бе като нежна ласка върху лицето й.

- Добре съм. Само леко замаяна. Не знам какво се случи.

- Имаше видение. Виждал съм Конър, унесен в такова.

- Виждах ги съвсем ясно - старицата и девойката, която нежно миеше лицето на баба си. Имаше треска, беше толкова гореща, сякаш изгаряше отвътре. Чувах ги, както и него. Усещах как той се опитва да стигне до нея, да из

268

Родът 0’Дуайър

тегли силата й. Почувствах болката й - физическа и емоционална. Тя искаше от все сърце да може да спести на момичето, което толкова обича, опасността и отговорността. Но нямаше избор и нямаше време.

Той леко я премести в ръцете си, за да отвори вратата на пикапа, и я намести вътре, учуден, че ръцете му не треперят в такт с разтрепереното му сърце.

- Говореше на ирландски.

- Така ли? - Айона прокара пръсти в косата си. - Не мога да си спомня точно. Какво казах?

- Не съм напълно сигурен, че разбрах всичко. „Ти си една, но трябва да сте трима.“ И мисля, че… - Той се помъчи да намери превод. - „Тук свършва за мен, но започва за теб.“ Нещо подобно и още нещо, което не разбрах. Очите ти станаха черни като гарваново крило, а кожата ти - бледа като смъртта.

- Очите ми.

- Сега са с нормалния си цвят - увери я той, докосвайки нежно бузата й. - Сини като лято.

- Нужна ми е повече подготовка. Все едно да се мъчиш да се състезаваш в Олимпийските игри, докато още се учиш как да сменяш посоката и скоростта на коня. А това е много могъщо място, пълно с енергия и сила.

И преди беше идвал тук, без да усети друго, освен леко любопитство. Но този път, с нея…

- Сякаш се вкопчи в теб - реши той. - Или ти в него.

- Или пък тя, старицата. Погребана е там, вътре. Някой ден трябва да се върнем, когато всичко това свърши, и да оставим цветя на гроба й.

В момента той не бе склонен да я върне тук никога повече. Но докато заобикаляше пикапа, за да се качи от другата врата, дъждът спря.

- Виж. - Хвана го за ръка и с другата посочи към дъгата, която проблясваше над руините. - Светлината побеждава.

Усмихна се и повярва в думите си, и с тази мисъл се наведе да го целуне.

Тъмната вещица

- 269

- Умирам от глад.

Той изобщо не можеше да мисли, вместо това я придърпа към себе си и я зацелува, докато представата как тя се полюшва на ръба, не избледня в главата му.