- Най-добре да тръгвам. Нали имам толкова оплетени мисли да разплитам все пак.

- Хубаво е да започнеш поне.

- Сам ще намеря пътя навън и ще те видя утре сутрин.

- Понечи да тръгне, но се извърна за миг само за да я погледне. Толкова беше светла, красива с ярките цветя до нея.

- Заслужаваш всичко, Айона, и нито прашинка по-малко.

Тя затвори очи, когато чу вратата да се затваря след него. Толкова бе трудно да остане твърда, да направи и каже онова, което знаеше, че е правилно, докато сърцето я болеше. Докато сърцето й копнееше да приеме по-малкото и да се задоволи с него.

- Не и с него - прошепна тя. - Може би с някого другиго, но не и с него. Защото… той е единственият на света.

Реши да остави цветята на масата, за да им се радват всички, но преди да се върне в ателието, за да пречисти

324

Родът 0’Дуайър

инструментите си, намери една висока и тънка ваза, избра три стръка от цветята - магическо число - и ги пъхна в нея, за да ги занесе горе в стаята си, където щеше да им се наслади, преди да заспи. И където щеше да ги види още щом отвореше очи сутринта.

Тъмната вещица

- 325

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

С пристигането на пролетта в графство Мейо над зелените гори и тучните хълмове заваляха меки и напоителни дъждове. Дивите цветя надигнаха главички и разтвориха листенца да пият, градините избухнаха в разкошни цветове. В полята блееха агнета, патици плуваха в езерата, докато горите ехтяха от птичи песни.

Айона садеше цветя и зеленчуци, и билки с братовчедите си, стържеше калта от ботушите си и оставаше дълги часове в конюшнята, преди да посвети още толкова на занаята.

Белтейн с майските дървета и песни дойде и отмина, и доведе още по-близо слънцестоенето.

С нарастването на дните тя често ставаше преди зори и работеше дълго след залез, използвайки енергията, която гореше в нея, за да научи повече.

В дъжда и калта се научи как да борави с меч.

Макар да не си представяше какво е да се биеш в истинска битка с мечове, все пак й харесваше усещането за меча в ръката й. Харесваше й тежестта му и фактът, че - макар и дребничка, но силна - можеше да удря и да парира.

Никога нямаше да бъде на нивото на Мийра. Приятелката й напомняше още повече на амазонка с плитка, преметната през рамо, и меч в ръка. Но и тя се учеше - да застане в правилна стойка, да движи добре краката си, да маневрира.

Отвъд тънкия воал, който Брана бе сътворила, тя сечеше и парираше удари, докато Мийра безмилостно я тикаше назад. Докато мечовете пееха, а Мийра крещеше инструкции или обидни думи, Брана седеше на пейка в градината

326

Родът 0’Дуайър

като някоя екзотична домакиня и спокойно белеше картофи за вечеря.

- Натисни с рамо!

- Натискам! - Задъхана и сериозно натъртена, Айона премести тежестта на тялото си върху другия крак и се опита да атакува.

- Хайде, нападни ме, да те вземат мътните. Мога да ти отсека крайниците, все едно си парцалена кукла.

- Само някаква си драскотина. - Напуши я смях, разсея се и Мийра се нахвърли върху й като демон.

- Внимавайте… - Брана въздъхна шумно, когато Айона изгуби равновесие и падна по гръб в избуялата в лехата синя лобелия.

- Е, браво.

- Опа. Съжалявам.

- Достатъчно добре владееш основните движения. - Мийра прибра меча в ножницата си и й протегна ръка, за да я издърпа на крака. - Но имаш типичните женски недостатъци. Доста си бърза и пъргава, достатъчно издръжлива. Но убийството не е в кръвта ти и винаги ще те побеждават.

Айона разтри дупето си.

- Никога не съм планирала да убивам някого.

- Плановете се променят - изтъкна Брана. - Оправи сега цветята, след като твоят задник ги смачка така.

- О, да. - Айона се обърна към тях, замисли се.

- Не. - Брана щракна с пръсти. - Недей мисли, просто го направи.

И тя протегна ръце по-скоро по инстинкт, отколкото премислено. Смачканите цветя се съживиха.

- Допълнително ги подсилих малко.

- Виждам. - С лека усмивка Брана продължи да действа усърдно с ножа за белене.

- Бих си взела душ и една бира. Не, първо бирата.

- Ще потренираме още, бирата - после - възпря я Мийра. - Този път не сдържай нищо от силата си. Брана не ти

Тъмната вещица

327

ли каза, че е затьпила остриетата като ума на учителката ни по естествени науки в първи клас? Помниш ли я, Брана?

- За съжаление, да. Госпожица Кени, която бе по-строга и от най-набожната монахиня и която можеше направо да те закове на стената с погледа си.

- Чух, че се преместила в Донегъл и се омъжила за някакъв търговец на риба.

- Мъчно ми е за човека. - Брана стана и взе купата с картофи, както и кофичката, в която събираше обелките за компост. - Ще ги сложа да се пекат и ще донеса бирата, докато вие двете си разменяте удари тук.

За да спечели малко време, понеже наистина се нуждаеше от малко почивка, Айона се загледа в меча си.

- Нали не вярваш, че ще използваме тези оръжия по този начин срещу Кеван?

- Няма как да знам, нали? Ищонеже аз не притежавам силата ти, това може да е единственото оръжие, с което разполагам, когато настъпи моментът.

- Защо не си уплашена?

- Знам легендата от дете, а всичко се превърна в истина, откакто се запознах с Брана, което ми се струва преди хиляда години. Това е от една страна. А от друга…

Мийра се озърна и впери поглед в новите насаждения, в миналогодишните едва наболи стръкчета, в горите по-нататък в мрачната дъждовна привечер.

- Не изглежда истинско, нали? Че когато дойде слънцестоенето, ще се опитаме да приключим всичко с каквито средства разполагаме. С кръв и магия, с острие и зъби. Не е истинският живот, а само легенда. Но все пак е истина. Мисля, че съм замаяна от всичко това. А и още нещо важно - когато времето настъпи, ще бъда с хората, на които вярвам най-много на света. Затова страха го няма. Засега.

- Ще ми се да беше сега. Понякога нощем си мисля: „Нека да бъде утре, за да свърши всичко“. А после на сутринта си казвам: „Слава богу, че не е днес, така ще имам още един ден“. И не само за тренировки, за учене, но и…

328

Родът 0’Дуайър

- Да поживееш.

- Да поживея, да бъда тук. Да съм част от всичко. Да яздя Аластар, да работя, да се видя с братовчедите си, с теб и…

- Бойл.

Айона сви рамене и почти успя да си придаде небрежен вид.

- Харесва ми да го виждам. Мисля, че двамата се справяме доста добре със ситуацията. Да бъдем приятели, беше правилното решение.

- О, глупости. Разбира се, че сте приятели, но това никога няма да е всичко. От двама ви се излъчва толкова плътен облак от сексуална енергия, похот и емоции, че направо се чудя как останалите виждат нещо изобщо.

- Аз не излъчвам нищо. Наистина ли?

- Естествено, че излъчваш. Предполагам, че никой влюбен не може да се контролира. Но доста идва и от негова страна. - Мийра вдигна ръце при мисълта колко много от хората, на които държеше, отказваха да се пресегнат и да вземат онова, което най-силно желаеха. - Айона, той ти донесе цветя, а си мисля, че единствената жена, на която е носил букет някога, сигурно е майка му или баба му. Защо иначе в малкия хладилник ще има заредени от любимите ти напитки?

- Сега, като го споменаваш…

- Кой, мислиш, се е погрижил за това? А кой ти донесе сандвич тост вчера, когато не можа да излезеш за обяд?

- Би направил същото за всеки друг.

Мийра само вдигна очи към небето.

- Направи го за теб. А нима не го чух със собствените си уши да ти казва онзи ден, че синият пуловер, с който беше предната вечер в бара, много ти отивал? А кой се погрижи да седнеш далеч от течението, което ставаше през отворената врата, докато бяхме там?

- Аз… не съм забелязала.

- Защото се стараеш да не забелязваш. Влагаш всичко от себе си в работата, в тренировките, за да не ти остава

Тъмната вещица

- 329

време и енергия да мислиш за него, защото ти е тежко. Но в същото време оставаш сляпа за прекрасния факт, че този мъж е луд от любов по теб. Ухажва те.

- Не е така. - Сърцето, което толкова старателно се мъчеше да укроти, сега подскочи леко. - Наистина ли?

- Обърни внимание - посъветва я Мийра. - А сега ме нападни, сякаш се бием наистина. - Извади меча си. - И си заслужи бирата.

Постара се да обърне внимание, поне малко, на следващия ден. Знаеше, че има лошия навик да оставя надеждата й да надмогва всичко останало. Цялата логика, разумни доводи и инстинкт за самосъхранение можеха - и обикновено така ставаше - да станат на пух и прах под ярката звезда на надеждата.

Не и този път, напомни си предупредително тя. Беше заложила прекалено много. Но можеше да обърне внимание мъничко, стига да имаше какво да забележи.

Той й доведе Аластар, а това нямаше как да не забележи. Бойл го яздеше, вместо да го докара в ремаркето на камиона, което Аластар ненавиждаше.

- Реших, че може да искаш да си с него днес, понеже имаш три туристически разходки в графика.

- Винаги го искам. - Обхвана с длани лицето на коня и потърка буза в неговата. Хвърли кос поглед към Бойл. - Благодаря, че си се сетил.

- Е, няма защо, а и той бездруго има нужда от раздвижване. Решил съм да сменя два от конете за утре, така че аз ще яздя Цезар до голямата конюшня, ако ти искаш да върнеш Аластар обратно там. После ще те закарам с колата до къщи, ако те устройва.

- Звучи ми добре.

В тона му нямаше нищо друго освен приятелски нотки, както се бяха разбрали, помисли си тя. И все пак…

- Ще го заведа до заграждението, докато дойде първата групата.

330

Родът О’Дуа0ър

Пое юздите на коня и размърда рамене, като разсеяно потърка натъртеното си дясно рамо.

- Боли ли те?

- Какво? Не. Само леко. От тренировките с меча - поясни тя, което си бе чиста хвалба, предвид уменията й. - Мийра е истински звяр.

- Да, бива си я. Защо не си направила нещо за рамото

си? Ти или Конър?

- Защото ми напомня да не свалям гарда си.

Поведе коня, твърдо решена да не поглежда назад. Но

усещаше неговия поглед върху гърба си. А нима това не бе достатъчно любопитно, за да си позволи поне мъничка искрица надежда?

Бойл никак не пестеше задачите, с които я товареше. В резултат на това постоянно беше заета - тялом и духом - до средата на следобеда, когато той отново я изненада, като й донесе бутилка кока-кола, каквато тя предпочиташе.

- Благодаря.

- Стори ми се, че трябва да пийнеш нещо, понеже гърлото ти трябва да е пресъхнало след толкова викане на напътствия с ученичката ти на манежа.

- Много е малка. - Благодарна за напитката, Айона отпи голяма глътка. - И много й харесва идеята за ездата. Просто не полага достатъчно усилия да се научи как се прави. Май повече й харесват костюмите за езда, които носи, и колко добре изглежда върху коня.

- Родителите й май се развеждат.

- О, това е лошо. Тя е само на осем.

- Явно се е очаквало от известно време, поне така чух. И изглежда, начинът им да компенсират това, е да разглезят нея и брат й. На нея купуват скъпи ботуши и панталони за езда, а на него - видеоигри и спортни якета.

- Няма полза.

- Вероятно не. Питах се дали имаш минутка да погледнеш нашия Спъд. Днес няма особен апетит. Мислех си, преди да извикам ветеринаря, дали да не видиш какво му е.

Тъмната вещица

331

- Веднага отивам. Не съм работила с него днес - каза тя, докато забързано излизаше от манежа. - Едва-едва го зърнах сутринта.

Мина покрай отделенията редом с Бойл и спря пред това на Спъд.

Конят само я изгледа тъжно, докато пристъпваше неспокойно от крак на крак.

- Май не се чувстваш много добре днес, а? - заговори му тя, докато отваряше вратата на отделението. - Дай да те видя.

В отговор той ритна към корема си.

- Там ли те боли? - Внимателно и много нежно тя прокара длани по тялото му, слезе надолу по корема.

Затвори очи, укроти мислите си и отвори съзнанието си, за да може да види и да почувства.

- Не са колики, което е добр§, Не е и язва. Но е неприятно, нали, скъпи? И не можеш да правиш онова, което най-много обичаш. Да ядеш.

- Не можах да го изкуша дори с картоф - любимата му храна.

- Не се поти - продължи тя. - Търкаля ли се по пода?

- Не. Просто едва докосна храната си.

- Лошо храносмилане. - За което, хрумна й сега, Бойл сигурно и сам се беше сетил.

Но сега се бяха озовали тук, двамата заедно, в отделението на коня, близо един до друг, случайно докосващи ръцете си, докато галеха коня.

- Мисля, че мога да се погрижа за него, стига да ми имаш доверие.

- Имам ти, а което по-важно, той ти вярва. Никак не. обича ветеринаря. А щом е проблем с храносмилането, значи, можем да го сложим на диета. Но той и това не харесва особено.