Тя направи две крачки, обърна се.

- Тя те обича.

Фин погали врата на коня.

- Знам.

- По-трудно е, нали, когато знаеш, че някой те обича, но не може да приеме любовта?

Тъмната вещица

355

- Така е. Най-трудното нещо на света.

Айона кимна и се отдалечи, после изкачи стъпалата към жилището на Бойл. Изпъна рамене, почука.

Когато той отвори вратата, усмивката бе на лицето й.

- Здравей. Може ли да поговорим за минутка?

- Разбира се. Случило ли се е нещо?

- Не. Може би. Зависи. Трябва да… - Затвори очи, протегна ръце встрани, с дланите навън.

Бойл забеляза леко сияние, долови съвсем лека промяна в светлината, във въздуха.

- Той ме наблюдава специално - поясни Айона. - И може да намери начин да чуе, да подслуша, дори да види, докато сме вътре. Не искам да чуе за какво ще си говорим.

- Добре. Хм, искащ ли чай? Или бира?

- Всъщност бих искала глътка уиски.

- Лесна работа. - Отиде до един шкаф и извади бутилка, както и две ниски чаши. - Заради утрешния ден.

- В известен смисъл. Говорех напълно сериозно сутринта. Вярвам, че ще спечелим. Трябва да спечелим, така е отсъдено. И знам какво е усещането да имаш кръв по ръцете си. Знам или вярвам, че доброто, светлината побеждава злото, мрака. Но не и без да плати за това. А понякога цената е твърде висока.

- Ако не се страхуваше в този момент, би била глупачка.

Тя пое предложената й чаша.

- Не съм глупачка - каза тя и изпи уискито на една глътка. - Не знаем какво ще се случи утре или каква ще се окаже цената. Мисля, че е важно тази нощ да вземем доброто, което имаме, светлината, която е в нас, и здраво да се вкопчим в тях. Искам да бъда с теб тази нощ.

Той внимателно направи крачка назад.

- Айона.

- Искам много, предвид молбата ми за точно обратното не толкова отдавна. Даде ми дума и я спази. Сега те моля да ми дадеш тази нощ. Искам да бъда докосвана, да бъда

356

Родът 0’Дуайър

прегръщана, да чувствам, преди да дойде утрешният ден. Имам нужда от теб тази нощ. Надявам се, че и ти се нуждаеш от мен.

- Никога не съм преставал да желая да те докосвам. - Остави уискито си настрани. - Никога не съм преставал да желая да бъда с теб.

- И двамата ще имаме тази нощ, независимо какво ще дойде после. Мисля, че ще бъдем по-силни след нея. Няма да е нарушаване на дадената дума, след като аз те моля да я престъпиш. Ще ме заведеш ли в леглото си? Ще ми позволиш ли да остана до сутринта?

Имаше толкова много неща, които искаше да каже, копнееше да й каже. Но дали щеше да му повярва, дори и с цялата грейнала вяра в нея, ако й ги кажеше точно тук и сега?

Думите можеха да почакат, каза си той, до утрото след най-дългия ден. Тогава и тя щеше да повярва в онова, което той бе разбрал.

Вместо да приказва, той просто се приближи до нея. Макар да усещаше ръцете си едри и тромави, нежно обхвана с тях лицето й, после сведе уста към нея.

Тя се притисна към него, прегърна го и устните й го опариха.

- Слава богу! Слава богу, че не ме отпрати. Аз…

- Замълчи - измърмори той и я целуна нежно, много нежно, сякаш докосваше току-що отворила се пъпка.

Имаха време чак до сутринта, каза си наум. Толкова дълги часове и само това отредено време. Щеше да постъпи както никога не бе предполагал. Щеше да се наслади на всяка минута и да я превърне в скъпоценен миг. Да й покаже по всякакъв начин, че тя е безценна за него.

- Ела с мен. - Хвана я за ръка и я поведе към спалнята. После отиде и дръпна щорите на прозорците. Стаята потъна в сенки и сумрак. - Само минутка - помоли той и я остави сама.

Имаше свещи. За спешни случаи, а не за романтична атмосфера, но свещта си е свещ, нали?

Тъмната вещица

357

Може и да не бе романтик по душа, но разбираше от романтика.

Изрови отнякъде три свещи, донесе ги и ги разположи в спалнята. Тогава се сети за кибрит. Потупа джобовете си.

- Само да намеря кибрит и ще…

Тя само протегна пръст и махна лекичко, при което свещите пламнаха.

- Или пък можем и така.

- Не съм сигурна какво точно правим, но леко ме притесняваш.

- Чудесно. - Отново се приближи до нея и прокара длани по ръцете й - от рамото до китката и обратно. - Нямам нищо против. Искам да усетя как потръпваш - прошепна той, разкопчавайки копчетата на ризата й. - Искам да се взирам в очите ти и да видя как не можеш да се сдържаш повече. Как независим» дали си притеснена, или не, искаш да продължавам да те докосвам.

- Искам. - Вдигна ръце и успя да разкопчае едно копче на ризата му, преди той да я спре.

- Искам да приемеш онова, което ще ти дам тази нощ. Просто го приеми и ме остави да ти давам. Липсваше ми тялото ти - продължи той и смъкна ризата от раменете й. - Усещането за кожата ти под дланите ми.

Описа с палец зърната на гърдите й, после нежно ги погали с пръсти и отново, докато не усети как отново потръпва.

Ръцете му бяха навсякъде по тялото й, превзе устата й със своята - и всичко бе много бавно, леко замечтано, дори и глухото биене на сърцето й под ръцете му.

- Вземи това, което ти давам. - Отведе я заднешком до леглото с нежни ласки, внимателни движения, полека я сложи да легне назад. Загледа се в нея под светлината на свещите, докато сваляше ботушите й и ги оставяше на пода.

- Ела, легни до мен.

- О, ще легна. После.

Разкопча джинсите й, свали ципа. Бавно последва движението му с устни.

358

Родът О’Дуа0ър

Какво правеше той с нея? Улови се, че в един миг здраво стиска покривката на леглото, а в следващия се отпуска напълно, сякаш е без кости. Разсъбличаше я толкова бавно - сантиметър по сантиметър, мъчително бавно. И все пак удоволствието .бе разточително, като угощение с екзотични деликатеси. Огънят я разпалваше. Насладата я оставяше безпомощна и ръцете й сякаш тежаха прекалено много, за да ги вдигне.

Не усещаше друго освен докосването на ръцете му, на устните, звука на гласа му, уханието му. Само него. Единствено него и него.

Веднъж, втори, трети път я довеждаше разтреперена до предела, задържаше я там готова, отчаяно копнееща за края, само за да я върне полека обратно, докато дъхът й пресекне от копнеж, от неизказаното желание за следващия връх.

И тогава с устни, език и безмилостно търпеливи ръце той я отведе отвъд ръба.

Не беше като скок от ръба, а по-скоро едно бездиханно и безкрайно пропадане във вихъра на усещанията и сетивата. И светът се завъртя безумно.

- О, господи. Господи. Моля те.

- За какво ме молиш?

- Не спирай.

Устните му бяха върху гърдите й, върху корема, бедрата. После езикът му се плъзна по кожата й и по-навътре, докато не усети как отново пропада в пропастта и безумно желае следващото изкачване към върха.

Не бе осъзнавал, че иска да я види така безпомощна, нито какво ще почувства, като знае, че той е причината за това. Но да я види грейнала - тя едва ли съзнаваше, че блещука като някоя от свещите - да усети как тялото й се надига, за да приеме онова, което той й даваше, да почувства как отново пропада, вкопчила се в насладата… Това бе повече от всичко, което някога бе познал, повече от всичко, което си бе представял.

И желанието му за нея изпълни всяка негова частица -

съзнание, тяло и дух.

Тъмната вещица

359

- Погледни ме сега, Айона. Ще ме погледнеш ли сега? Тя отвори очи и се взря в неговите под светлината на

свещите. Не виждаше нищо друго.

- С теб съм - каза той, докато потъваше в нея. - С теб съм.

Двамата отново се изкачиха до върха, съединили погледи и тела. Изкачиха се толкова високо, че й се стори, че въздухът е разреден. И когато в очите й блеснаха сълзи, двамата полетяха заедно.

360

Родът 0’Дуайър

ДВАДЕСЕТ и първа глава

Днес, мислеше си Бойл, докато пиеше зверски силното кафе, застанал до прозореца в кухнята.

Не можеше да спре събитията, нито нея. А и дълбоко в себе си усещаше и дори приемаше, че и той, и тя, всички те се бяха подготвяли за този ден през целия си живот. -

Беше му много трудно, винаги тежко бе приемал с какво могат да се сблъскат един ден най-близките му приятели - не някой ден, днес -ас Айона в картинката, всичко бе още по-трудно.

Щеше да направи всичко по силите си, за да й помогне да оцелее в този ден, да помогне на нея и останалите да приключат с това.

А после?

След като свърши този ден, щеше да има още много работа за вършене, стига да можеше да измисли откъде да започне.

А и как би могъл изобщо да реши нещо, след като денят щеше да е изпълнен с магия и насилие, с битки и съдбоносни знамения? И най-вероятно със смърт и нов живот.

Животът му със сигурност би бил много по-лесен, помисли си той, ако тя не се бе появила в него.

И тогава я усети, обърна се и я видя, застанала на вратата към спалнята, с късата й коса, обрамчваща като ореол главата, все още мокра от душа, а очите й - потънали унесени и леко сънени, преди да е изпила кафето си.

И без капчица съмнение осъзна, че не иска животът му да е по-лесен.

- Да поговорим ли? - попита тя.

Тъмната вещица

361

- Вероятно трябва, но е странен ден за подобни разговори.

- Така е, да. По-добре по-късно.

Той кимна.

- След това, да. Има много неща за казване след днешния ден.-Направи нещо, сопна се той мислено. Размърдай се. - Искаш ли кафе?

- Разбира се. - Но не помръдна, за да си налее сама, както го бе правила преди.

Той беше виновен за това, знаеше го, беше я накарал да се чувства отново гостенка в дома му. Думите напираха да бъдат изречени, но той ги преглътна и щеше да ги задържи, докато този дълъг и странен ден не свършеше.

Затова просто взе една чаша и й наля кафе.

- Благодаря. Ще сляза долу и ще прекарам още малко време с Аластар. Имаш ли нещогяротив да го яздя на връщане към къщи днес и да остане там, докато стане време?

- Не, нямам. Той е твой все пак. Ще яздя с теб.

- Всъщност мисля, че Фин ще дойде с мен. Двамата с Брана трябва да доизгладят някои подробности около заклинанията заедно с Конър и мен.

- Добре, но недей да яздиш сама. - Внимателно докосна с ръка рамото й. - Страхуваш ли се?

- Не. Не се страхувам. Очаквах, че ще съм превъзбудена, кипяща от енергия и с известна доза страх в цялата тази комбинация. Но не съм и не знам защо е така. Чувствам се направо неуместно спокойна. Днес е денят, за който работих, тренирах, учих толкова много. И това е било предопределено, предполагам, че така може да се опише, в нощта, когато Сърха е пожертвала себе си.

- Ще довършим започнатото от нея. А после…

Понеже той не продължи, тя само отпи от кафето си.

- А после - продължи тя, - ще работим усърдно, ще водим добър живот. И това е достатъчно за всички.

- Работата и животът ти са тук.

- Да. - В това поне нямаше съмнение. - Мястото ми е тук.

362

Родът 0’Дуайър

- Ще приготвя закуска.

- Благодаря, но май е по-добре да съм малко гладна и… лека засега. Ще остана с Аластар, докато стане време да се прибера у дома. г Остави едва докоснатото си кафе настрани. - Нуждаех се от теб тази нощ и ти беше с мен. Няма да го забравя. - Отиде бързо до вратата. - Ще се видим час преди изгрева на луната.

Прекрачи прага навън и го остави замислен за нея.

Внимателно сресваше Аластар, четкаше козината му, докато не заблестя като сребро. Остана все така спокойна, докато сресваше всяко косъмче в гривата и опашката му.

Днес той щеше да е боен кон и тя вярваше, че и той съща се е подготвял за този ден през целия си живот.

- Няма да се провалим. - Заобиколи и застана до главата му, сложи длани от двете страни на лицето му и се загледа в дълбоките му и тъмни очи. - Няма да се провалим - повтори тя. - Ще се пазим един друг и ще сторим каквото е предопределено.

Избра подложка за седлото — червена за битката, като кръвта - после взе седлото, което Бойл й бе подарил.

Усети удоволствието на Аластар, гордостта му, когато сложи седлото на гърба му. И почувства смелостта му, почерпи от нея за себе си.

- В един подарък има магия, а този ни беше даден и на двамата. Мислил е за нас, когато е поръчал изработката му, затова магията е по-силна. И освен това носи имената ни.

Реши да вплете заклинания в плитки на гривата му. Когато се приберат у дома, щеше да избере талисмани за сила, за смелост и за защита. И щеше да носи същите и върху себе си, под пуловера, изплетен от баба й. Още един подарък.

- Време е да вървим.

Позволи си за миг да се запита дали някога пак ще се озове в това отделение, после пропъди съмненията надалеч и поведе коня си.

Тъмната Вещица