- Тръгвам тази нощ. Ще събера мъжете си и тръгваме за вкъщи.

- Призори. Изчакай зората, защото мракът е негов. И бързай.

- Два дни. Ще бъда у дома при теб след два дни. И Кеван ще усети острието на меча ми. Кълна се.

- Ще те търся и ще те чакам. Твоя съм за цял живот и за пребъдното.

- Оздравявай, вещице моя. - Той вдигна ръцете й към устните си. - Само това искам от теб.

- Ела си у дома и ще оздравея.

- Два дни.

Тъмната вещица

39

- Два дни. - Целуна го и го притисна силно и здраво. И отнесе целувката със себе си, докато прелиташе обратно над лунното отражение и зелените хълмове.

Върна се в тялото си много, много изморена, но и по-силна. Магията между тях бе истинска, силна и здрава.

Два дни, помисли си тя и затвори очи. Докато той яздеше към нея, тя щеше да си почива, да остави магията отново да я изпълни. Децата щяха да са наблизо, под светлината на деня.

Заспа отново и отново сънува.

И в съня си видя, че той не дочака изгрева. Яхна коня си на лунна светлина, под студеното звездно небе. Лицето му бе сурово, докато конят му танцуваше върху коравата земя.

Конят му се втурна устремно и далеч задмина конете на тримата мъже, които го придружаваха.

Под лунната светлина и тази на звездите Дайхи яздеше към дома, към семейството си, към жена си. Към Тъмната вещица, която обичаше повече от живота си.

Когато вълкът изскочи от мрака, той едва имаше време да извади меча от ножницата. Дайхи замахна, но проряза само въздух, когато конят му се изправи на задни крака. Мъглата се надигна като сива стена и го хвана в капан, отдели го от другарите му.

Той се биеше, но вълкът скачаше над острието отново и отново, тракаше с челюсти, замахваше зловещо с нокти и пак изчезваше в мъглата. За да изскочи от нея отново.

Тя литна към него, извиси се над хълмовете и отвъд морето.

Усети, когато челюстите го захапаха, когато кръвта бликна от сърцето му - и от нейното. Сълзите й се изсипаха като порой и отмиха мъглата. Извика името му и се свлече на земята до тялото му.

Опита най-силното си заклинание, най-могъщата магия, но сърцето му не искаше да бие отново.

Когато стисна ръката на Дайхи в своята и извика за милост към богинята, чу смеха на вълка в мрака.

40

Родьт 0’Дуайър

Брана потрепери насън. Преследваха я сънища, изпълнени с кръв, ръмжене и смърт. Бореше се да избяга от тях, да се освободи. Искаше при майка си, при татко си, искаше да намери слънцето и топлината на пролетта.

Но я обгръщаха облаци и студ. Вълкът излезе от мъглата и застана на пътя й. А от оголените му зъби капеше топла кръв.

С приглушен вик тя скочи от завивките си и стисна здраво амулета. Сви колене към тялото си и ги стисна здраво, отърка мокрото си от сълзи лице в бедрата си, за да го изсуши. Не беше бебе, което плаче от лоши сънища.

Беше крайно време да събуди Иймън и после да се надява на по-спокойни сънища в собственото си легло.

Извърна глава, за да провери как е майка й, и видя празния стол. Разтърка очи с юмручета и тихичко я повика, докато се изправяше.

Видя Сърха, просната на пода между огъня и стълбата към тавана, неподвижна като труп.

- Мамо! Мамо! - Ужасът я сграбчи в лапите си, когато се хвърли към тялото на майка си. С разтреперени ръце тя обърна Сърха и притегли главата й в скута си. Повтаряше името й отново и отново като молитва.

Твърде бледа, твърде неподвижна, твърде студена. Поклащайки се ритмично, Брана реагира, без да мисли, без да планира действията си. Когато топлината бликна в нея, тя я преля в майка си. Треперещите й ръце се пристиснаха силно, здраво върху сърцето на Сърха, а главата й се отметна назад, докато очите й се замъглиха и вторачиха не-виждащо. Черният пушек в тях теглеше към светлината и запращаше стрели от нея в майка й.

Топлината се изля навън, студът проникна вътре, докато, трепереща цялата, тя се отпусна немощно напред. Небето и морето се сливаха, светлината и мракът кръжаха наоколо. Болка, каквато никога не бе изпитвала, пронизваше корема й, разкъсваше сърцето й.

Тъмната вещица

41

После изчезна и след нея остана само изтощението.

Отнякъде много отдалеч чу воя на хрътката си.

- Не, стига толкова. - Гласът на Сърха бе дрезгав, накъсан и слаб. - Спри. Брана, трябва да спреш.

- Имаш нужда от още. Ще намеря още.

- Не. Прави каквото ти казвам. Усмири дъха си, усмири мислите, усмири сърцето си. Дъх, мисли, сърце.

- Какво има? Какво е станало? - Иймън се появи с трополене по стълбата. - Мамо!

- Аз я намерих. Помогни ми, помогни ми да я качим в леглото.

- Не, не в леглото. Няма време - каза Сърха. - Иймън, пусни Кател вътре и събуди Тийгьн.

- Будна е, тук е.

- О, ето те, малката ми. Не се плаши.

- Има кръв. По ръцетб тсГима кръв.

- Да. - Потискайки мъката си, Сърха се загледа в ръцете си. - Не е моя.

- Донеси кърпа, Тийгьн, ще я измием.

- Не, не носи кърпа. Котлето. Донеси ми свещите и книгата, и солта. Всичката сол, която имаме. Наклади огън, Иймън, а Брана да ми направи чай - нека да е силен.

- Ще направя.

- Тийгьн, бъди добро момиче и иди да събереш цялата храна, която имаме.

- Ще пътуваме ли някъде?

- Ще пътуваме, да. Нахрани животните, Иймън, да, още е рано, но ги нахрани добре, после вземи колкото можеш повече овес за Аластар.

Пое чашата от Брана, отпи голяма глътка, изпи всичко до дъно.

- Хайде, върви да събереш багажа, дрехите ви, одеяла. Вземи меча, ножа, всички монети, бижутата, които баба ми остави. Всичко, което ми е оставила. Всичко, Брана. Не оставяй нищо ценно. Събери всичко и побързай. Бързо! - сопна се тя и Брана хукна.

42

Родът 0’Дуайър

Време, помисли си Тъмната вещица, идва и си отива. А сега й бе останало толкова малко. Но достатъчно. Щеше да се погрижи да е достатъчно.

Остана тихо на мястото си, докато децата вършеха каквото им бе наредила. Събираше сили, призоваваше дарбата си.

Когато Брана слезе долу, Сърха стоеше с изправен гръб и вдигната глава. Кожата й грееше топло, имаше цвят върху бузите й, а в очите й - устрем и енергия.

- Вече си добре!

- Не, мила моя, не съм добре и никога вече няма да бъда. - Вдигна ръка, преди Брана да може да каже нещо. - Но съм силна за този миг и в тази нужда. Ще направя каквото трябва, както и ти. - Погледна към сина си, към малката си дъщеря. - Както и всички вие. Преди слънцето да изгрее, ще тръгнете. Стойте в гората, вървете на юг. Не излизайте на пътя, докато не се отдалечите достатъчно. Намерете братовчедка ми Ейлиш от клана 0’Дуайър и й разкажете всичко. Тя ще направи каквото може.

- Всички ще тръгнем.

- Не, Иймън. Аз оставам тук. Трябва да си силен и смел, да пазиш сестрите си, както и те теб. Аз няма да понеса пътуването.

- Аз ще те излекувам - настоя Брана.

- Не е по силите ти. Така е предопределено. Но няма да ви оставя сами и безпомощни. Онова, което съм, което имам, ще живее във вас. Един ден ще се върнете, защото това е домът ви, а домът е изворът. Не мога да ви върна невинността, но ще ви дам сила. Застанете до мен, защото вие сте сърцето и душата ми, кръвта и костите ми. Вие сте всичко мое. Затварям аз кръга и нищо тъмно няма да влезе.

Пламъци плъзнаха по пода и с трепването на ръката й огънят се разгоря под котлето. Тя сведе поглед към ръцете си, въздъхна само веднъж, после пристъпи напред.

- Това е кръвта на баща ви. - Простря ръце над котлето и кръвта се изля от тях. - А това са моите сълзи и ваши

Тъмната вещица

43

те. Той идваше да ни защити, яздеше към дома, защото аз го помолих. Капан, заложен от Кеван, използващ моя страх, моята слабост. Той отне живота на баща ви, както ще отнеме и моя. Живота ми, но не и духа, не и силата.

Коленичи и прегърна здраво разплаканите си деца.

- Искам да ви утешавам до сетния си дъх, но няма време за тъга. Не забравяйте кой ви е създал, кой ви обичаше и знайте, че отивам при него, за да бдя над вас.

- Не ни отпращай. - Тийгън хлипаше на рамото на майка си. - Искам да остана при теб. Искам татко.

- Вие ще отнесете моята светлина с вас. Винаги ще бъда с вас. - Ръцете й вече бяха чисти и бели и Сърха избърса сълзите от бузата на дъщеря си. - Ти си моята светлина, надеждата ми. Ти си моят смел син. - Целуна пръстите на Иймън. - Сърцето ми. И ти, моята опора, вечно търсещата.

- Тя обхвана с длани лицЪтб^на Брана. - Моята сила. Вземете ме с вас. А сега, да направим заклинанието заедно. Стойте до мен! Повтаряйте след мен и правете като мен.

Тя протегна ръце.

- С кръв и сълзи прогонваме страховете си. - Размаха ръка над котлето и течността в него започна да бълбука.

- Щипка сол четири пъти, да затвори и залости вратата: Бурени - да спират, плодове - да заслепяват. Децата ми той не ще види и те ще бъдат здрави и свободни. Красиви листенца, обагрени с омраза, с ухание сладостно, за да го подмамят. Да кипне всичко в огън и дим и от таз отвара да се задави Кеван. Когато го повикам, ще дойде той при мен. Както казах, тъй да бъде.

Светлината блесна и всички в кръга пламнаха в нея.

Тя призова Хеката, Бриджит, Мориган и Баба Ката, събирайки сила и мощ от богините. Въздухът потрепери, сякаш се разтвори и разцепи. Отекнаха гласове, докато Сърха стоеше с високо вдигнати ръце - едновременно в молитва и команда.

Димът стана кървавочервен, затули стаята. После се завихри и се върна обратно в котлето.

44

Родът 0’Дуайър

С блеснали очи Сърха изсипа отварата в едно шишенце, запечата го и го пъхна в джоба си.

- Майко - прошепна Брана.

- Тук съм и винаги ще бъда. Не се страхувайте от мен или от онова, което ще ви дам сега. Мъничката ми. - Хвана ръчичките на Тийгън. - То ще расте в теб, докато и ти растеш. Винаги ще бъдеш добра и ще питаш „защо“. Винаги ще се бориш за онези, които не могат да се борят. Вземи това.

- Горещо е. - Каза Тийгън, когато ръцете й заблестяха в тези на майка й.

- Ще изстине, докато не ти потрябва. Сине мой. Ти ще летиш и ще се бориш. Винаги ще бъдеш верен и силен. Вземи това.

- Ще взема теб. Ще те пазя.

- Пази сестрите си. Брана, първородната ми. Толкова много искам от теб. Твоята дарба вече е силна, а сега ти давам още. Повече, отколкото на Тийгън и на Иймън, както е редно. Ти ще създаваш и твориш. Когато обичаш, няма да престанеш. Винаги ще бъдеш тази, към която се обръщат най-напред, и винаги ще носиш товара. Прости и вземи това.

Брана остана без дъх.

- Гори!

- Само за миг. - И в този миг Сърха преживя мъката на хиляди години. - Отвори се! Вземи го! Живей!

Остави съвсем малко, само необходимото, после се свлече на пода, когато свърши. Вече не беше Тъмната вещица.

- Вие сте Тъмната вещица, една в тримата. Това е моят дар и моето проклятие. Всеки от вас е силен, а заедно сте още по-силни. Един ден ще се върнете. Сега вървете, бързо. Денят настъпва. Помнете, че сърцето ми тръгва с вас.

Но Тийгън я стискаше здраво, риташе и плачеше, докато Иймън я дърпаше настрани.

- Изведи я навън, качи я на Аластар - тихо се обади Брана.

Тъмната вещица

45

Но Иймън първо коленичи до майка си.

- Ще отмъстя за баща си и за теб, майко. Ще защитавам сестрите си с живота си. Кълна се.

- Гордея се с теб, синко. Ще ви видя пак. Мъничето ми - прошепна тя на Тийгьн. - Ще се върнеш. Обещавам ти.

Брана се обърна към сестричката си, прокара длан над главата й. И Тийгьн потъна в сън.

- Вземи я, Иймън, и всичко, което можеш да носиш. Аз ще донеса останалото.

- Ще ти помогна. Имам сила - настоя Сърха. И нямаше намерение да допуска Кеван в дома си.

Докато товареха коня, Брана се вгледа в очите на майка

си.

- Разбирам те.

- Знам.

- Няма да позволя да им-вв случи нищо. Ако ти не успееш да унищожиш Кеван, потомците ти ще го сторят. Дори и да минат хиляда години, твоята кръв ще го победи.

- Нощта преваля, вървете бързо. Аластар ще ви отведе достатъчно далеч през деня. - Устните й потрепериха, преди с усилие на волята да ги стисне. - Има нежно сърце нашето мъниче.

- Ще се грижа за нея. Обещавам ти.

- Тогава това ми е достатъчно. Тръгвайте, вървете, иначе всичко ще е било напразно.

Брана се качи на коня зад брат си и унесената в сън сестричка.

- Ако аз съм твоята сила, майко, то ти си моята. И всички, които ще се родят след нас, ще знаят за Сърха. Всички ще почитат Тъмната вещица.

През замъглени от сълзи очи тя се загледа напред и срита коня в гал оп.

Сърха остана загледана в тях, продължи мислено да ги следи, докато яздеха в мрака на гората, надалеч от нея. Към живота.

И с пукването на зората тя извади отварата от джоба си, изпи я. Зачака появата на тъмния.