46

Родът О’Дуа0ър

Той дойде с мъглата, но се появи в образа на мъж, привлечен от уханието й, от блясъка на кожата й. От силата й, сега измамна, но могъща.

- Мъжът ми е мъртъв - каза тя безизразно.

- Твоят мъж стои пред теб.

- Но ти не си просто мъж като другите мъже.

- Повече от другите. Ти ме повика, Сърха Тъмната.

- Аз не съм жена като останалите, а нещо повече. Нуждите искат своето. Силата привлича сила. Ще ме направиш ли богиня, Кеван?

Алчността и похотта накараха очите му да потъмнеят и го заслепиха, помисли си Сърха.

- Ще ти покажа много повече, отколкото можеш да си представиш. Заедно ще имаме всичко, ще бъдем всичко. Трябва само да се слееш с мен.

- Ами децата ми?

- Какво за тях? - Погледът му се премести върху колибата. - Къде са те? - попита той и понечи да я заобиколи.

- Спят. Аз съм тяхна майка и искам да ми дадеш дума, че ще бъдат в безопасност. Не можеш да влезеш, докато не ми я дадеш. Не мога да се слея с теб, докато не се закълнеш в това.

- Няма да пострадат от мен. - Усмихна се отново. - Кълна ти се.

„Лъжец, помисли си тя. - Мога да прозра в ума ти и в тъмната бездна на сърцето ти.“

- Тогава ела и ме целуни. Нека бъда твой, както ти си моя.

Дръпна я рязко към себе си, усука жестоко косата й в ръката си, за да наведе главата й назад. И притисна силно устни в нейните.

Тя отвори своите устни и поела към смъртта в сърцето си, позволи на езика му да обходи устата й. Остави отровата да си свърши работата.

Той залитна назад, стиснал гърло.

- Какво си направила?

Тъмната вещица

47

- Победих те. Унищожих те. И с последния си дъх те проклинам. В този ден и в този час призовавам цялата си мощ. Ще изгориш и ще умреш в мъки, ще знаеш, че Тъмната вещица те е убила. С това моята кръв проклина твоята вовеки. Както казах, тъй да бъде.

Той запрати срещу нея цялата си сила, макар кожата му да бе започнала да пуши и да почернява. Тя падна окървавена, измъчена, но вкопчена в живота. Искаше да види гибелта му.

- Всичко, което идва от теб, да бъде прокълнато - успя да промълви тя, докато пламъците избухваха вътре в него и крясъците му пронизваха въздуха. - Моята смърт за неговата - прошепна тя, когато от магьосника останаха само черни въглени да тлеят на земята. - Така е редно. Така е справедливо. Сторено е.

Тогава се предаде, освободи духа си и остави тялото си до колибата в зелената гора.

А когато мъглата се завихри, нещо помръдна в черните въглени.

48

Родът 0’Дуайър

ТРЕТА ГЛАВА

Графство Мейо, 2013 г.

Студът пронизваше до кости, подсилен от бръснещия вятър и от ледения проливен дъжд, който се сипеше от мътносиньото, подпухнало небе.

Такова бе посрещането на Айона Шиън в Ирландия.

И много й хареса.

- Как иначе? — запита се тя сама, докато притискаше ръце пред гърдите си и попиваше дивата и подгизнала гледка през прозореца. Намираше се в замък. Тази нощ щеше да спи в замък. Съвсем истински ирландски замък в сърцето на западните графства.

Някои от предците й бяха работили тук, бяха спали тук вероятно. Всичко, което знаеше, потвърждаваше, че роднините й - по майчина линия поне - произхождат от тази прелестна част на света, от тази вълшебна част на тази вълшебна страна.

Бе рискувала, ами почти всичко, за да дойде тук, да намери корените си и - надяваше се - да се свърже с тях. Но преди всичко най-сетне да ги разбере.

Бе изгорила мостовете и ги бе оставила да тлеят зад гърба й с надеждата да съгради нови, поздрави. Такива, които водеха накъдето искаше да върви.

Бе оставила майка си леко ядосана. Но пък майка й никога не изпитваше силен гняв - нито тъга, радост или страст. Колко ли трудно й бе да се озове с дъщеря, чиито емоции и чувства препускаха като диви коне. Баща й само разсеяно я бе потупал по главата и й бе пожелал късмет, както би направил с някой случаен познат.

Тъмната Вещица

4*

49

Подозираше, че никога не е била нещо повече от това за него. Баба й и дядо й по бащина линия бяха приели пътуването й като голямо приключение и й бяха дали много ценен подарък под формата на чек.

Беше им благодарна, макар да знаеше, че са от хората, за които важи правилото „далече от очите - далече от сърцето“, и вероятно повече няма да си спомнят за нея.

Но баба й по майчина линия, многообичната й Нан, й бе дала подарък, който повдигаше толкова много въпроси.

Намираше се тук, в това чудесно кътче на Мейо, заобиколена от вода, в сянката на древни дървета, за да намери отговорите.

Би трябвало да изчака утрото, да се настани, да подремне, след като почти не бе спала по време на полета от Балтимор. Или поне да разопакова багажа си. Имаше цяла седмица в „Ашфорд Касъл“ -«което бе глупаво разточителство от практична гледна точка. Но тя искаше, желаеше тази връзка, това незабравимо преживяване.

Отвори чантите си и се зае да изважда дрехи.

Някога си бе мечтала да порасне малко повече от скромните метър петдесет и осем на височина и тялото й да добие малко повече женствени извивки от стройната тийнейджър-ска фигура, с която съдбата я бе дарила. После бе спряла да си мечтае и компенсираше с ярки цветове в гардероба си и много, много високи обувки винаги, когато можеше да си го позволи.

Илюзията, би казала Нан, бе почти същата като реалността.

Някога си бе мечтала и да бъде красива като майка си, но се задоволяваше с онова, което й бе дадено - беше сим-патична. Единственият път, когато бе видяла нещо близко до истински ужас върху лицето на майка си, бе едва предната седмица, когато Айона бе отрязала дългата си коса и си бе направила момчешки къса прическа.

И сама още не бе свикнала с нея, докато прокарваше пръсти в кичурите. Отиваше й, нали? Не подчертаваше ли поне малко скулите й?

50 ►

Родьт 0’Дуайър

Нямаше значение дали съжалява за импулсивната постъпка; бе съжалявала и за други. Опитването на нови неща, поемането на нови рискове — това бяха настоящите й цели. Никакво седене и чакане - веруюто на родителите й, откакто се помнеше. Настоящето бе сега.

И с тази мисъл тя запрати по дяволите разопаковането на багажа и идеята да чака утрото. Ами ако умре в съня си?

Изрови ботуши, шал, новия дъждобран - бонбоненоро-зов - които бе купила за Ирландия. Нахлузи шапка на розови и бели райета на главата си и преметна през гърдите си дългата дръжка на голяма си чанта.

- Не мисли, просто действай - каза си тя и излезе от красивата си топла стая.

Почти веднага зави в грешна посока, но това й даде възможност да разгледа коридорите. Бе поискала да резервира стая в най-старото крило и с удоволствие си представяше слугите, които тичат насам-натам с чисти постелки, или дамите, които седят с вретено в ръка. Или воини в окървавена броня, връщащи се от битка.

Имаше на разположение дни наред, за да разгледа всяко кътче на замъка, принадлежащите му земи и близкото селце Конг, и възнамеряваше да се възползва максимално.

Но основната й цел си оставаше да потърси и установи контакт с Тъмната вещица.

Когато пристъпи навън под свистящия вятър и проливния дъжд, си каза, че денят е идеален за вещици.

Малкото листче с картата, която Нан й бе нарисувала, беше в чантата й, но тя я бе запечатала в паметта си. Отдалечи се от масивните каменни стени и пое по пътеката към тъмната гора. Мина покрай притихнали в зимата градини, потънали в подгизнала зеленина. Малко късно си спомни за чадъра в чантата си, измъкна го и си запроправя път право напред в мамещата мрачина на мократа от дъжда гора.

Не беше си представяла дърветата толкова големи, с широки и огромни стволове и странно изкривени клони.

Тъмната Вещица

51

Като в приказките, помисли си тя, очарована от всичко, макар дъждът да обливаше ботушите й.

През ромоленето му тя долови въздишките и стенани-ята на вятъра, после и бълбукането на близката река.

Пътеките се разклоняваха и преплитаха, но тя си представяше ясно картата в главата си.

Стори й се, че долови писък високо горе, и само за миг си представи, че вижда разперени криле. После, въпреки трополенето на дъжда, ромоленето, въздишките и стена-нията, всичко изведнъж застина. Пътеката стана още по-тясна, по-трудна и сърцето й заби силно, усещаше го в слепоочията си - твърде бързо, твърде високо.

Отдясно забеляза изкоренено дърво, чийто дънер бе по-широк в основата си от човек и далеч по-голям от разперените й ръце. Увивни растения, по-дебели от китката й, се бяха вплели едно в. друго като стена. Почувства се привлечена към тях, поразена от желанието да ги разтвори, да си проправи път през тях и да види какво има отвъд. Мисълта, че може да се изгуби, пробяга през съзнанието й и веднага излетя оттам.

Само искаше да види.

Направи крачка напред, после още една. Усети миризмата на пушек и коне и това още по-силно я затегли към оплетената стена. Докато се пресягаше, нещо изскочи отвътре. Огромната черна фигура я накара да залитне назад. Инстинктивно си помисли: „Мечка!“.

Тъй като чадърът бе изхвърчал от ръката й, тя отчаяно се озърна наоколо за някакво оръжие - пръчка, камък - после забеляза вторачено в нея най-голямото куче, което някога би могла да си представи, застанало неподвижно на четири огромни лапи.

Не беше мечка, каза си тя, но вероятно бе също толкова смъртоносно, освен ако не беше нечий дружелюбен домашен любимец.

- Здравей… кученце.

То продължи да я гледа с очи, които бяха повече златни, отколкото кафяви. Пристъпи напред да я подуши, което тя

52

Родът О’Дуа0ър

се надяваше да не е прелюдия към здрава захапка. После излая два пъти гръмовно и избяга с подскоци.

- Добре. - Тя се приведе ниско, докато успее да възстанови дишането си. - Всичко е наред.

Изследването на гората определено щеше да почака - някой светъл и слънчев ден. Или поне по-светъл и по-сух. Грабна подгизналия си и окалян чадър и продължи нататък.

Трябваше да изчака с всичко това, помисли си тя. Сега беше мокра и уплашена и осъзна, че е доста по-изморена от пътуването, отколкото бе очаквала. Би трябвало да дреме в топлото си хотелско легло и сгушена под завивките, да слуша дъжда, вместо да гази в него.

А сега, идеално, се появи и мъгла, понесла се над земята като вълни по брега. Прозирните мъгливи пипала се сгъстиха и станаха плътни като онези увивни растения, а дъждът вече звучеше като мърморещи гласове.

Или наистина чуваше мърморещи гласове, помисли си тя. На език, който не би трябвало да знае, но почти разбираше. Забърза крачка, толкова нетърпелива да излезе от гората, колкото беше, когато влизаше в нея.

Студът стана режещ и тя видя как дъхът й се вледенява. Сега гласовете бяха в главата й: „Върни се. Върни се“.

Упоритостта й, примесена с тревога, я подтикваше да продължава напред, докато накрая почти тичаше по хлъзгавата пътека.

И също като кучето изскочи рязко на открито.

Дъждът си беше просто дъжд, вятърът - вятър. Пътеката преминаваше в път с няколко къщи наблизо, от чиито комини излизаше пушек. А отвъд тях се виждаха красивите, обвити в мъгли, хълмове.

- Твърде голямо въображение и недостатъчно сън - каза си тя.

Видя малки градинки пред входа, които пазеха ярките си цветове за пролетта, коли, паркирани на пътя или в малки и тесни алеи.

Не бе далеч оттук, според картата на Нан, затова продължи по пътя като броеше къщите.

Тъмната вещица

53

Беше по-далеч от улицата в сравнение с останалите, отдалечена малко повече, сякаш имаше нужда от лично пространство.

Красивата селска къщичка със сламен покрив, тъмносини стени и яркочервена врата излъчваше същата приказ-на загадъчност - въпреки това на малката алея бе паркирано лъскаво сребристо „Мини“. Самата къща бе във формата на „Г“, като предната й част бе остъклена. Дори и през зимата на поставки в закритата веранда имаше саксии с ярки теменужки, чиито екзотични личица бяха вдигнати нагоре, за да пият от дъжда.

Табела от състарено дърво висеше над стъклената фасада. Дълбоко издълбаните й букви гласяха: Тъмната вещица.

- Намерих я. ^ ^

За миг Айона просто остана да стои под дъжда със затворени очи. Всяко решение, което бе взела през последните шест седмици - вероятно и всяко друго през живота й - водеше дотук.

Чудеше се дали да отиде до страничния вход на ателието, както й бе казала Нан, или до вратата на самата къща. Но докато приближаваше, забеляза проблясък в стъклената стена. А от по-близо видя и рафтовете с шишенца в ярки цветове - наситени или меки - снопчета от изсушени билки. Хаванчета и чукала, купички и… котлета?

От едно котле върху печката се издигаше пара, а до работния плот стоеше жена, която стриваше нещо.