- Не искам да се връщам.

- Нямам предвид в Америка или живота ти там. Говоря за пътя, по който ще тръгнем. - Тръсна отново ръка и когато вече бе празна, хвана с нея чайника. - Кеван, каквото е останало от него, може да е по-ужасен от онова, което е бил. И останалото от него желае онова, което ти имаш, което имаме ние. Иска да пролее кръвта ни. Силата ти и живота ти, ще рискуваш и двете, затова си помисли добре, защото това не е игра.

- Нан каза, че трябва да е въпрос на избор, моят избор. Каза ми, че той - Кеван - ще иска онова, което имам и което съм, и ще направи всичко по силите си, за да го получи. Заплака, когато й казах, че ще дойда тук, но беше и много горда. Веднага щом пристигнах, разбрах, че това е бил правилният избор. Не искам да пренебрегвам онова, което съм. Искам просто да го разбера.

- Да останеш тук, също е избор. И ако решиш да останеш, ще живееш тук с мен и Конър.

- Тук ли?

- Най-добре е да сме заедно. Има достатъчно място.

Нищо не я бе подготвило за този миг. Никога в живота

си не бе получавала поценен дар.

- Ще ми позволиш да живея тук с вас?

- Нали все пак сме братовчеди. Наслади се на своята седмица. Двамата с Конър сме се посветили на това, дали сме клетва, че ако третият се появи, ще го приемем. Но ти не си имала цял живот да претеглиш нещата, затова помисли хубаво и бъди сигурна. Решението трябва да е твое.

„Каквото и да се окаже то - помисли си Брана, - ще промени всичко.“

62

Родът О’Дуа0ър

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Дъждът отново я измокри по обратния път, но съвсем не развали настроението й. След като сгря костите си под душа, Айона измъкна дебел памучен панталон, подплатена риза и метна куфара на пода - щеше да го разопакова както трябва по-късно - преди да се сгуши в леглото.

Спа като бебе цели четири часа.

Събуди се в тъмното в пълно съзнание къде се намира и зверски гладна.

Макар видът на разхвърляните й вещи да я тормозеше, тя зарови в купчината за джинси, пуловер, топли чорапи и ботуши. Въоръжена с туристическия пътеводител и една от книгите на Брана, тя се запъти към уютния ресторант на хотела в търсене на храна, на компания.

В огнището пропукваше огън, докато тя загребваше лакомо от супата от печени зеленчуци и се взираше в книгите си. Харесваше й смесицата от гласове в приглушените разговори наоколо - ирландски, американски, немски, а май и шведски. Вечеря с риба и картофки и понеже това бе първата й нощ тук, се почерпи с чаша шампанско.

Усмивката на сервитьорката грееше като яркочервената й коса и тя озари с нея Айона, докато допълваше с вода чашата й.

- Харесва ли Ви вечерята?

- Прекрасна е. - Айона вдигна рамене леко нагоре и ги сви напред, сякаш искаше сама себе си да прегърне, докато отвръщаше също толкова лъчезарно на момичето. - Всичко е просто прелестно.

- За първи път ли сте в „Ашфорд“?

- Да. Страхотно е. Още се чувствам като в приказка.

Тъмната вещица

63

- Е, казват, че утре времето ще е по-хубаво, ако Ви се обикаля наоколо.

- Много бих искала. - Дали да наеме кола?, зачуди се Айона. Да си опита късмета по пътищата? Може би бе най-добре просто да повърви до селото, засега. - Всъщност аз се разходих наоколо и в гората следобед.

- В този потоп?

- Не можах да устоя. Исках да видя братовчедка си. Живее наблизо.

- Наистина ли? Сигурно е много приятно да се срещнеш с роднини, докато си на почивка. Коя е тя, ако не възразяваш, че питам.

- Всъщност са двама, макар че днес се запознах само с Брана. Брана 0’Дуайър.

Усмивката на момичето не помръкна, но очите й станаха по-сериозни. ”’ ‘*’■

- Братовчедка на 0’Дуайър, значи?

- Да. Познаваш ли ги?

- Всички познават Брана и Конър 0’Дуайър. Той е сокол ар. Хотелът предлага разходки с демонстрация на лов със соколи, които се осигуряват от школата, чийто управител е Конър. Много популярно занимание за гостите ни.. А Брана… тя има магазин в Конг. Прави сапуни и лосиони, отвари и разни такива. „Тъмната вещица“, така се казва заради една местна легенда.

- Днес видях ателието й. Ще трябва да разгледам и магазина, и школата за соколи.

- И до двете места се стига съвсем лесно от хотела. Е, добре, приятна вечер.

Сервитьорката се отдалечи от масата й, но Айона забеляза как се спира до своя колежка и разменят няколко думи. И двете погледнаха през рамо към нея.

Е, каза си тя, явно братовчедите 0’Дуайър са местни знаменитости. Не бе особено изненадващо. Но бе малко странно да седи и да хапва риба с картофки със съзнанието, че е станала обект на догадки.

64

Родът О’Дуа0ър

Всички ли знаеха, че Брана не е просто собственичка на „Тъмната вещица“, а самата е такава?

„Как и аз — помисли си Айона. — Само трябва да разбера какво точно значи това.“ Решена да стори точно това, тя отвори следващата книга и продължи да чете, докато приключи с вечерята.

Дъждът бе отслабнал, но нощният вятър хапеше жестоко и я накара бързичко да се прибере в основната сграда на хотела, вместо да се разходи край река Конг, както се бе надявала.

Персоналът я посрещна с „добър вечер“ и „добре дошла отново“ още с влизането й и докато пресичаше фоайето. Подтиквана от любопитство, тя си взе от рекламните брошури на школата за соколи, както и на конюшнята, а после мислено си напомни, че е във ваканция, затова помоли да й донесат чай в стаята.

След като се озова вътре, с усилие на волята остави настрани брошурите и книгите, за да се захване, най-накрая, с разопаковането.

Дори и след бруталното прочистване на гардероба и продажбата на всичко, което бе заделила настрани, пак разполагаше с повече от достатъчно дрехи. И бе взела всички, които смяташе, че ще й трябват в новия й живот.

Докато да напълни гардероба, чекмеджетата и да прибере обратно в куфара вещите, които реши, че може да почакат, пристигна чаят, поднесен с чинийка красиви бисквитки. Доволна, че е свършила със задълженията си, тя отново си сложи долнището на пижамата, струпа на купчина възглавниците и седнала удобно в леглото, се зае да съчинява в ноутбука си мейли до баба си, за да й каже, че е пристигнала жива и здрава и се е запознала с Брана.

Ирландия е толкова прекрасна, колкото ми я описваше и даже отгоре, макар да съм видяла съвсем малко от нея. Както и Брана. Много щедро е от нейна страна да ми позволи да живея при нея. Замъкът е просто страхотен и ще се наслаждавам на всеки миг тук, но вече

Тъмната вещица

5*

65

нямам търпение да се пренеса у Брана. И Конър. Надявам се скоро да се запозная с него. Ако получа работа в конюшнята, ще бъде просто идеално. Затова ми

стискай палци.

Нан, седя в това чудесно легло в един замък в Ирландия, пия чай и си мисля за всичко, което тепърва ми предстои. Помня, че ми каза, че пътят може да е тежък и изборът труден, а и Брана много ясно ми го каза. Но съм толкова развълнувана, толкова щастлива.

И мисля, че може би най-сетне намерих своето място.

Утре ще ида да разгледам конюшнята, школата за соколи, селото и магазина на Брана. Ще ти пиша, за да ти разкажа как е минало всичко. Обичам те!

Айона

Изпрати задължителните имейли до майка си и баща си, още няколко закачливи такива до приятелки и колеги. И си напомни, че трябва да направи малко снимки, за да им ги изпрати следващия път.

Остави ноутбука да се зарежда настрани и отново си взе книгите и рекламните брошури. Този път се настани по-удобно в леглото, размърда рамене, докато се намести на

възглавниците.

Блажено отпусната, тя се загледа в брошурите и снимките в тях. Школата изглеждаше просто фантастично. А конюшнята бе истинска мечта. Една от любимите поговорки на майка й беше: „Не тръгвай с големи очаквания“.

Но Айона бе изпълнена с огромни очаквания.

Пъхна брошурата за конюшнята под възглавницата си - щеше да спи върху нея за късмет. После отново отвори

книгата на Брана.

Само за двайсетина минути, на светнати лампи и с подноса с чай на леглото до нея, тя отново бе заспала.

И този път сънува соколи и коне, и черното куче. Гъстата зелена гора, в която се бе сгушила каменна колиба, а ОКОЛО нея пълзяха мъгли.

Родът 0’Дуайър

Слезе от коня, който бе сив като мъглата, и закрачи през нея с качулка върху главата, която скриваше косите й. Носеше рози в знак на обич към камъка, който бе издялан гладко и белязан дълбоко от магията и мъката. Там постави розите - бели като невинността, която бе загубила.

У дома съм, мамо. Ние сме у дома. Избърса с пръсти сълзите по страните си и погали името.

Сърха, Тъмната вещица

И думите прокървиха върху камъка.

Чакам те.

Не беше гласът на майка й, а неговият. След всичко, което бе сторено, всичко, което бе пожертвано, той бе оцелял.

Тя го бе знаела. Всички го знаеха. И нима не бе дошла тук сама именно заради това, а не само за да посети гроба на майка си?

Ще чакаш още дълго. Ще чакаш ден, месец, хиляди години, но няма да имаш онова, за което копнееш.

Дошла си сама под звездното небе. Търсиш любов. Мога да ти я дам.

Не съм сама. Извърна се рязко. Качулката й се смъкна и светлите й коси се разпиляха. Никога не съм сама.

Мъглата се завихри, усука се и изтъня, сгъсти се отново в образа на мъж. Или на нещо, което е било някога мъж.

Беше само сянка, каза си тя. Сянка, която дебне в сънищата и помрачава светлината.

Малка красавица. Вече жена, готова за любов. Още ли хвърляш камъни?

Докато се взираше в очите му, тя забеляза как проблясва червеният камък, който той носеше около врата си.

Целя се точно, както винаги.

Той се засмя, припълзя наблизо. Улови дъха му, мириса на сяра. Само сделка с дявола би могла да му даде сила да съществува.

Майка ти я няма, няма зад чии поли да се скриеш сега. Аз я победих, отнех живота й, отблъснах силата й със собствените си ръце.

Тъмната вещица

67

Лъжеш. Да не мислиш, че не виждаме? Че не знаем? Амулетът му пулсираше в червено - сърцето му, помисли си тя. Неговата същност, силата му. Искаше да го вземе на всяка цена. Тя те изгори с целувка. А аз те белязах. Още носиш знака.

Тя вдигна ръце и пръстите й се свиха напред, а белегът на рамото му запламтя като огън.

Щом нададе вик, тя скочи напред и сграбчи камъка, който той носеше. Но той замахна и пръстите му се превърнаха в животински лапи, които одраха опакото на дланта й.

Проклета да си ти и всички от кръвта ти. Ще ви смажа в юмруците си, ще източа до капка силите ви в сребърна чаша. И ще ги изпия.

Моята кръв ще те изпращи в ада. Замахна с кървящата си ръка, вложила цялата си сила в удара.

Но мъглата се разнесе и докосна само въздух. Червеният камък пулсираше, пулсираше, после изчезна.

Моята кръв ще те изпрати в ада, повтори тя.

И в съня й сякаш се вторачи в Айона, в очите й. В съзнанието й.

Не е за мен, тук и сега. А за теб, в твоето време. Запомни го.

Свила ранената си ръка, тя повика коня си.

Яхна го. Обърна се веднъж, за да погледне камъка, цветята, дома, който някога бе познавала.

Кълна се в любовта си, ние няма да се провалим, дори и да е след хиляда поколения. Постави длан върху корема си, върху нежната издутина. Вече идва ново.

Тръгна с коня през гората и отиде в замъка, където бе отседнала със семейството си.

Айона се събуди разтреперена. Дясната й ръка пулсираше от болка и тя затърси ключа за лампата с лявата. На светлината й видя дълбоките драскотини, бликащата кръв. Извика шокирана и скочи, хукна към банята, грабвайки една кърпа, докато тичаше към мивката.

68

Родът 0’Дуайър

Преди да успее да увие раната, тя почна да се променя. Наблюдаваше ужасена и запленена едновременно как дълбоките прорези в кожата й се затвориха, кръвта изсъхна, после избледня също като болката. Само след секунди оглеждаше ръката, по която нямаше дори и белег.

Сън, но не само, помисли си тя. Видение? В което тя бе наблюдател, но и донякъде участник.

Бе почувствала болката - и яростта, и мъката. Бе усетила силата - повече, отколкото някога бе изпитвала, повече, отколкото някога бе познавала.

Силата на Тийгън?

Айона вдигна очи и се загледа внимателно в огледалото, извика в съзнанието си образа от съня. Това бе нейното лице… нали? Нейните черти, нейната коса.

Но не и нейният глас, помисли си тя. Дори не бе нейният език, макар да бе разбрала всяка думичка. Келтски, предполагаше.

Трябваше да разбере повече, да научи повече. Да намери начин да проумее как събития, случили се преди стотици години, могат да я погълнат толкова, че да усети истинска болка.

Наведе се над мивката, наплиска лице със студена вода и погледна към часовника на китката си. Още нямаше и четири сутринта, но бе приключила със съня. Биологичният й часовник щеше да се аклиматизира след време, но засега беше най-добре просто да го следва. Можеше да почете до изгрев-слънце.