Върна се в стаята си и се пресегна да вдигне подноса с чая, с който бе заспала в крайна сметка. И видя върху чистите бели чаршафи три червени капки. Кръв. Нейната, осъзна тя.

Сънят - видението, преживяването - не просто й бе причинил болка. Тя бе прокървила в него.

Каква сила можеше да я отведе в собствените й сънища и да я накара да прокърви от раната на нейната предшественичка?

Тъмната Вещица

69

Остави подноса, където си беше, приседна на леглото и докосна с пръсти гърлото си.

Ами ако онези остри нокти я бяха докопали там и бяха прерязали вените й? Дали щеше да умре? Можеха ли сънищата да убиват?

Не, не искаше да чете книги, реши тя. Искаше да получи отговори и знаеше кой може да й ги даде.

Малко преди шест часа, заредена с енергия от кафето, тя отново закрачи покрай фонтанчетата и цветята по зелената морава на път за гората. Този път светлината бе мека и бляскава, проникваше с бледите си пръсти между клоните над пътеката, която почна да се стеснява. И този път видя табелките, които указваха къде е школата за соколи, конюшнята.

По-късно тази сутрин, обеща си тя, щеше да посети и двете, а накрая да си направили разходка до Конг. Но нямаше да се остави да я залъжат с куп книги и няколко фокуса в кухнята.

Сънят бе толкова жив в съзнанието й, че се улови да поглежда към ръката си за следи от ноктите.

Пронизителен и силен крясък я накара рязко да вдигне глава и погледът й литна към небето. Соколът се рееше в бледата синева като прекрасна златистокафява дъга, която направи широк кръг, после се спусна рязко. Би могла да се закълне, че чува вятъра в крилете му, докато танцуваше в дърветата, преди да кацне на един клон над главата й.

- О, мили боже, виж го ти! Направо си прелестен.

Той я гледаше втренчено със сериозните си златисти

очи, без да мига, а крилете му бяха царствено прибрани. Запленена, тя мислено се запита дали не е оставил короната си у дома.

Бавно бръкна в задния си джоб за телефона и затаи дъх, докато превключваше на режим за снимане.

- Надявам се, че нямаш нищо против. Рядкост е за жена като мен да срещне ястреб или сокол. Не съм сигурна какво си. Само нека да… - Тя го улови в кадър, направи сним

70

Родът 0’Дуайър

ка, после и друга. - На лов ли си излязъл, или това е твоята сутрешна разходка? Предполагам, че си от школата, но…

Млъкна, когато ястребът извърна глава. Стори й се, че и тя го чува - слабо изсвирване. В отговор ястребът се откъсна от клона, литна и си проправи път през дърветата, преди да се изгуби от поглед.

- Определено ще си запазя час за разходка със сокол - реши тя и провери как са станали снимките, преди да прибере телефона и да продължи пътя си.

Стигна до изкорененото дърво, до стената от зелени увивни растения. Макар отново да усети притеглянето, тя го потисна. Не сега, не и днес, когато вълнението от сънищата й бе прекалено близо до повърхността.

Първо отговорите.

Кучето чакаше в края на гората, сякаш знаеше, че ще дойде. Размаха опашка за поздрав, позволи й да го погали по главата.

- Добро утро. Хубаво е, че не само аз съм станала толкова рано. Надявам се, че Брана няма да се ядоса, когато потропам на вратата й, но наистина трябва да поговоря с нея.

Кател я поведе към красивата синя къщичка и право към яркочервената врата.

- Е, добре.

Тропна с чукчето с формата на келтски възел и се замисли как най-внимателно да подходи към братовчедка си.

Но вратата се отвори от братовчеда, когото още не бе срещала.

Изглеждаше като някакъв рошав и сънен принц, роден за битки, с буйна меднокестенява коса, която се спускаше на вълни край лицето му - с елегантната костна структура на сестра му. Очи, зелени като хълмовете, примигнаха насреща й.

Беше висок и слаб, облечен в сив памучен панталон и бял пуловер с разнищен подгъв.

- Съжалявам - отрони тя и си помисли, че това явно бе най-често използваната дума от нея в тази къща.

Тъмната веицица

71

- Добро утро. Ти сигурно си братовчедката Айона от Щатите.

- Да, аз…

- Добре дошла у дома.

Озова се притисната в здрава, силна прегръдка, която я изправи на пръсти. Дружелюбният жест извика сълзи в очите й, а притесненията й изчезнаха.

- Аз съм Конър, ако се чудиш. Кател ли те намери и доведе?

- Не, тоест да. Аз вече идвах насам, но той ме намери.

- Ами, влизай, не стой на студа. Зимата още ни стиска здраво в ръцете си.

- Благодаря. Знам, че е много рано.

- Така си е. Денят винаги започва рано. - С жест, който й се стори едновременно небрежен и вълшебен, той махна с ръка към огнището рвавсекидневната. Избухнаха пламъци и се увиха около купчината торф. - Ще закусим - продължи той - и ще ми разкажеш всичко, което трябва да се знае за Айона Шиън.

- Няма да отнеме много време.

- О, обзалагам се, че има много за разказване. - Улови я за ръка и я поведе навътре в къщата.

Тя остана с усещането за пъстрота и бъркотия, и много светлина, ухание на ванилия и пушек - и простор, много повече, отколкото бе очаквала.

После се озоваха в кухнята с красиво каменно огнище, дълги плотове в тъмносиво и стени, боядисани в кристал-носиньо. Саксии с билки и подправки зеленееха по широките первази на прозорците, медни тигани висяха над готварския плот в средата на стаята. В тъмносивите кухненски шкафове имаше пъстроцветни чаши и чинии зад стъклени витрини. В единия край, пред полукръг от прозорци, стоеше красива старинна маса и очарователно разнородни столове.

Комбинацията от небрежно провинциален стил и съвременно кухненско оборудване в бяло имаше страхотен ефект.

72

Родът 0’Дуайър

- Много е красиво. Като извадено от стилно списание.

- Така ли? Ами Брана има много ясна представа какво иска и това е един от резултатите. - Наведе замислено глава и отново й се усмихна очарователно. - Можеш ли да готвиш?

- О… горе-долу. Искам да кажа, че мога, но никак не ме бива.

- Е, много жалко. Значи, аз съм на ред. Кафе или чай за теб?

- Хм, кафе, благодаря. Няма нужда да готвиш.

- Има, ако искам да ям, а аз искам. Като правило тук Брана готви, а аз мия бутилките, но мога да се оправя със закуската.

Натисна няколко копчета върху внушителна на вид и модерна машина за кафе, докато говореше, извади кошничка с яйца, масло и бекон от хладилника.

- Сваляй си палтото и се настанявай - каза й той. - Брана ми каза, че ще поживееш нашироко в „Ашфорд“ няколко дни, преди да дойдеш тук. Как ти се струва хотелът?

- Като приказка. Вчера проспах голяма част от деня. Явно наваксвам. Нямаш нищо против, че ще се настаня тук, така ли?

- Че защо да имам? С теб ще се редуваме в миенето на бутилки, така че това е плюс за мен.

Взе един тиган от горе и го сложи на печката.

- Чашите са горе, както и прясна сметана, ако искаш, и захар също. - Той й показа къде стои всичко, преди да метне бекона в тигана.

Всичко тук - всичко у него - помисли си тя, изглеждаше така небрежно и вълшебно, както и запалването на огъня само с тръсване на ръка.

- Чух, че си търсиш работа в конюшнята.

- Надявам се да намеря.

- Брана е поприказвала с Бойл. Той ще ти обясни днес.

- Наистина ли? - Сърцето й направо подскочи от идеята. - Страхотно. Фантастично. Много хора си мислеха, че съм си изгубила ума просто да си събера багажа и да дой-

Тъмнагпа бещица

- 73

да тук без сериозен план, без да ме чака работа или място за живеене.

- Що за приключение ще е, ако знаеш предварително всяка стъпка, преди да си я направила?

- Точно така! - Тя му се усмихна широко. - Сега имам интервю за работа и роднини, при които да живея. А тази сутрин - снощи определено не съм планирала да дойда тук в шест часа сутринта - видях ястреб в гората. Долетя и кацна на един клон, и се загледа в мен. Направих снимки.

Извади телефона си и му ги показа.

- Ти сигурно знаеш какъв точно ястреб или сокол е.

Докато изваждаше бекона от тигана, Конър наведе глава и се извърна, за да види снимката.

- Това е мишелов на Харис - такива използваме за туристическите обиколки със соколи. Този е на Фин, казва се Мерлин и е чудесна птиЦа*”Финбар Бърк - добави той. - Собственик е на конюшнята заедно с Бойл и основател на школата за соколи тук в Ашфорд. Собственик е на доста неща наоколо този Фин.

- И той ли ще бъде на интервюто?

- О, вероятно ще остави това на Бойл. Много сметана и две бучки захар в моето кафе, ако обичаш.

- Също като мен.

- Брана го обича само с малка лъжичка сметана. Направи едно и за нея. Тъкмо слиза и има нужда от него.

- Така ли? Откъде… О.

Той само се усмихна.

- От нея се носят зверски вибрации на сутрин без кафе, а и за нея е още малко раничко, така че може и да хапе.

Айона грабна друга чаша и побърза да сипе кафе. Тъкмо разбъркваше съвсем малко сметана в него, когато се появи Брана с тъмна коса, спускаща се на вълни почти до кръста, и с потъмнели и ядосани очи.

Пое чашата, която Айона й подаде, и отпи две големи глътки, докато наблюдаваше братовчедка си над ръба.

- Хайде, казвай какво е станало?

74

Родът О’Дуа0ър

- О, стига, не я разпъвай на кръст - обади се Конър. - Било й е трудно. Дай й възможност да хапне нещичко.

- Съмнявам се, че е дошла тук в зори, за да закуси. Ще препържиш яйцата, Конър, както винаги.

- Няма. Защо не нарежеш малко хляб, за да препечем филийки, а тя ще ни разкаже всичко, когато се поуспокои.

- Тя стои пред вас - напомни им Айона.

- В шест и половина сутринта, за бога - измърмори Брана, но взе ножа за хляб и махна кърпата, която покриваше самун хляб върху една дъска за рязане.

- Съжалявам, но…

- Всяко второ изречение, което излиза от устата й, започва така. - Брана наряза хляба и пъхна филийки в тое-тера.

- Господи, изпий си кафето, преди мрачното ти настроение да ми развали апетита. Подай няколко чинии, Айона, благодаря ти. - Тонът му премина от рязък в нежен, докато сестра му се облегна на плота и намусено продължи да пие кафето си.

Без да каже нищо, Айона извади чинии и следвайки напътствията му, намери приборите, сложи масата.

Седна с братовчедите си, погледна платото с яйца и бекон, чинията с препечени филийки, заслуша се как двамата спорят как точно се приготвят яйцата, чий ред е да ходи до пазара и защо прането не е сгънато.

- Идването ми днес ви причинява неудобство, затова се карате, а аз…

- Не се караме. - Конър бодна от яйцата. - Караме ли се, Брана?

- Не. Общуваме. - После се засмя, отметна великолепната си коса и захапа препечена филийка. - Ако се карахме, не само яйцата щяха да са изгорели.

- Не са изгорели - натърти Конър. - Просто са… стегнати.

- Хубави са.

Брана завъртя очи към Айона.

Тъмната вещица

75

- В хотела щеше да се нахраниш много по-вкусно, бъди сигурна. Главният готвач е изключителен.

- Не мислех за храна тази сутрин. Не мога само да чета книги и да се препъвам в опитите си да… Не знам какво да правя, освен ако не разбера.

- Вече е хапнала нещичко - обърна се Брана към Конър.

- Е, какво е станало?

- Сънувах сън, който не беше сън.

Разказа им всичко, всяка подробност, която си спомняше, с възможно най-голяма точност.

- Дай да видя ръката ти - прекъсна я Брана. - Онази, която е прокървила.

Хвана я и я стисна здраво, докато прокарваше пръсти по опакото на дланта. Кожата се разкъса и изпълни с кръв.

- Не мърдай! - сопна се Брана, когато Айона си пое рязко дъх и се опита да се отекубне. — Сега е само спомен. Няма болка. Това е само огледално отражение на онова, което е било.

- Беше истинско. Болеше, пареше. И по чаршафа имаше кръв.

- Тогава да, било е истинско. Сега е само отражение.

- Отново прокара пръсти по кожата й и раната изчезна.

- Бях бременна. Искам да кажа, тя беше бременна. Във видението или съня. Той не знаеше. Не можеше да го види или да го усети. Не знам точно. — Развълнувана, Айона отметна коси с двете си ръце. - Трябва да знам, Брана. Каза ми, че трябва да помисля внимателно, но как да го направя, след като не знам всички факти?

- Много е заплетено - подхвана Брана и Конър я подкрепи с кимване. — А ти си по-открита, отколкото смятах. Ще ти дам нещо, което да пресява виденията, така ще можеш да стоиш крачка встрани, да кажем. Ще те напътстваме двамата с Конър, доколкото можем. Но не можем да ти кажем онова, което не знаем. Ако Тийгьн се е върнала сама до колибата, отишла е в гората, била е нападната, ти си тази, която ни го казва.

76

Родьт 0’Дуайьр

- Двамата с Брана знаем отделни части, а сега ти ще научиш нови. И двамата сме се връщали там, имали сме възможност да зърнем късче от историята, чувствали сме се както ти сега.