Гарвана се облегна назад и погледна загрижено Жана.

— Да не би да си от тези жени, които се напиват от една глътка вино?

С нетърпелив жест Жана остави чашата си на масата и извади един лимон от мивката.

— Не се прави на толкова скромен! — каза, разрязвайки с яростни движения на ножа лимона на четвъртинки. — Няма начин да не си забелязал, че жените падат в краката ти като есенни листа.

Гарвана протегна дългите си крака на пътечката и ги заразглежда с любопитство.

— Не, не виждам нито една.

— Разбира се, че не. Къде ли ще ги забележиш, нали си имаш таман две — отвърна Жана.

— Всъщност, са малко повече от шест и половина…

— Помощ! — примигна Жана.

— Фута — добави меко — височина.

Жана се засмя и поклати глава. Когато погледна мургавото лице на Гарвана, оживено от някакъв особен вътрешен смях, и последните следи от гнева й се изпариха. Помисли си с мъничко тъга, защо ли животът бе толкова нечестен и несправедлив? Беше изсипал щедро върху Гарвана всичко онова, което тя искаше да намери в един мъж, а след това го правеше тъй недостижим! Изведнъж, някак неочаквано и за самата нея, смехът й бе изместен от сълзите, бликнали, въпреки че полагаше усилие да ги преглътне. Опитваше се да каже нещо, да обясни, но от устните й излизаха само срички от името на Гарвана.

— Ей, стига, каламбурът ми не беше чак толкова лош! — каза нежно той, застана до Жана и изтри сълзите й с кърпичка.

С отпусната глава, търсейки опора в неговата сила, тя се бореше със сълзите. Отдаде й се след минута.

— Извинявай — измънка и пое дълбоко въздух. — Аз никога не плача. Не знам какво ми става… — Въздъхна пак и неохотно се отдръпна от тялото на Гарвана.

— Преживя голям кошмар само преди дни — каза тихо той. Ръцете му за миг се поколебаха, преди да си позволят удоволствието да погалят блестящата канелена коса. Нежната топлина на главата й го накара да се почувства, сякаш ръката му милва огън. — Никак не е чудно, че все още си в състояние на пост травматичен шок.

Жана почувства докосването на ръката му по цялото си тяло, чак до пръстите на краката. Искаше й се да обърне глава и да докосне с устните си коравата му ръка. Увлечена от порива, тя се обърна. Устните й нежно докоснаха горещата длан.

— Ти си чудесен! — каза с глух глас. — Какъвто и да е този Хоук, сигурна съм, че Ейнджъл не е направила най-добрият избор.

Гарвана гледаше как Жана се отдръпна от ръцете му и се плъзна на пейката край масата. Изпита сладка болка — заради бликналата нежност, която провокира нейната ранимост и откровеността й. И от желанието да бъде негова. Разбираше, че тя също го желае. Знаеше, колко много я желае той. Мълчаливо прокле обстоятелствата, които я бяха довели при него и същевременно направиха невъзможно да приеме онова, което тя му предлагаше. Не можеше да има жена, дошла при него заради някаква комбинация от криворазбрана благодарност и първични инстинкти за оцеляване.

Знаеше, че точно това изпитва в момента Жана — благодарност и неизживян все още шок от инцидент, в който буквално се бе разминала със смъртта. По същия начин би я привличал и всеки друг мъж, спасил й живота и погрижил се след това за нея.

Лошото в цялата работа е, че той никога няма бъде привлечен така друга жена, спасена от него.

Огромната ръка на Гарвана стисна безжалостно чашата. Отпи голяма глътка, след това още една, сякаш великолепното вино бе някакво лекарство. Всъщност, можеше да се окаже точно такова. Ако изпиеше достатъчно количество, имаше вероятност поне тази нощ да заспи, вместо да лежи буден в леглото, вторачил поглед в тъмнината, разстроен и възбуден.

Седна бързо, за да скрие физическата си възбуда зад преградата на масата. Горчива усмивка се появи на устните му, като съзря цяла камара стриди в чинията си. Ако беше вярно онова, което хората приказваха, точно сега дяволски се нуждаеше от бром, а не точно от стриди.

Жана взе трошачката, счупи няколко стриди и му подаде уреда. Гарвана го пое, без да отрони нито дума. Какви ли мисли бяха предизвикали тази странна усмивка, зачуди се Жана. Когато си даде сметка, че се е втренчила в устните му, отмести поглед настрани и се изчерви виновно.

— С какво се занимаваш, когато не вадиш туристи — удавници от залива Тотем? — попита тя, изричайки първите думи, които й дойдоха на ума.

— Занимавам се с промишлен риболов. — Гарвана изстиска лимон върху набодена на вилицата стрида и я мушна в устата си. — Не е зле!

— Стридите ли? — попита тя, докато си взимаше една от чинията.

— Лимона.

Жана премига учудена.

— Не слагаш ли лимон на стридите?

— Не.

— И защо тогава държиш на кораба всички тези лимони?

— Ейнджъл обича прясна лимонада. Бяхме решили да пообиколим за няколко дена с кораба край източния бряг на острова, докато чака Хоук да се върне от Токио. Мисля си обаче, че ще се върне по-рано. — Гарвана се усмихна кисело. — Женени са близо четири години, а той все още не понася да е далеч от Ейнджъл повече от седмица.

— А може би не му се иска много-много да предизвиква съдбата, като я оставя сама с теб — отбеляза сухо Жана.

Гарвана посрещна думите й със смях и поклати глава.

— Какво говориш, няма начин! Подай ми соса. Смятам да го опитам със следващата стрида.

— Никога ли не си правил такъв сос за стридите? — попита тя, поставяйки купата по-близо до него.

— Ами не… — избоботи Гарвана.

— Защо тогава си взел на борда кетчуп и хрян?

— За сандвичите с печено говеждо. — Топна стридата в соса, подъвка сочното месо и поклати замислено глава. — Не е зле. Страхотна пикантерия.

— Как ядеш стридите тогава? Може би задушени?

— Точно както ги намирам — без нищо.

— Сигурно ти е доста студеничко — каза Жана и посегна към нова стрида.

— Какво?

— Да търсиш стриди ей тъй, без нищо. Повечето хора са облечени с ризи и шорти и…

Жана бързо се наведе, криейки се от огромната ръка на Гарвана. Когато отново се изправи, неговите пръсти затъкваха един непокорен кичур зад ухото й.

— Трябва да намерим шал с цвета на очите ти.

Нежността, която криеше в невинното докосване, накара сърцето й да спре за миг и отново да забие с удвоена честота, макар да се убеждаваше сама, че това е само един случаен, нищо не значещ жест. Тя цялата настръхна, а на него изглежда му беше все тая. Ето го, посягаше пак към чашата, сякаш нищо не се бе случило.

Гарвана надигна чашата с рязко движение, проклинайки се мълчаливо, че използва всяка възможност, за да докосне Жана. Знаеше обаче, че ще чака само да се подаде още някой немирен кичур от копринена й коса, за да може да я докосне пак. Погледна чашата си. Беше празна. Чашата на Жана също беше почти празна. Напълни и двете и си пожела те двамата с Жана да са голи като стридите, извадени от седефените им черупки.

— Да пием за стридите без нищо — каза Гарвана и вдигна чашата си.

Неговата бавна, много мъжка усмивка накара Жана да изтръпне от вълнение. Чукна чаша с неговата и отпи бързо доста голяма глътка, избягвайки да погледне в очите Гарвана. Страхуваше се, че ако той отново й се усмихне така, тя ще падне на колене пред него и ще го моли да я целуне.

Мисълта я стресна. Отпи бързо нова солидна глътка вино и се отпусна. Усети приятна топлина да се разлива по тялото й. Със закъснение се сети, че може би не трябваше да пие толкова. Известно е, че алкохолът не е най-добрия съюзник на самообладанието. От друга страна, виното беше направо превъзходно. Вероятно добра реколта…

— Значи, се занимаваш с промишлен риболов… — поде неангажиращата тема тя, решена твърдо да смени чашата с вино с вилицата за стриди.

— Имам няколко рибарски кораба — поясни Гарвана. — От три години братовчедите ми ловят риба с тях, а аз прибирам пари от Хоук и обикалям света.

— Изглежда този Хоук е толкова щедър, колкото и красив.

Гарвана се усмихна дяволито.

— Всъщност, парите са мои, но Хоук е този, който ги прави. Този човек е страхотен гений по отношение на финансовите инвестиции и търговията със земи. Малко след като срещна Ейнджъл, аз му дадох няколко хиляди долара. След една година той ми върна няколко милиона.

Сиво-зелените очи на Жана се разшириха от изненада. Посегна отново към чашата, въпреки че усещаше главата си леко замаяна. Новината, че Гарвана е богат направо я разстрои. Това като че ли го правеше още по-недостъпен. Отпи поредната голяма глътка и си каза, че е една глупачка и че трябва да спре да пие, преди съвсем да си е загубила акъла.

От друга страна, виното й действаше толкова успокояващо, че беше най-добрият цяр за изтерзаната й душа. Отпи отново.

— Тази година загубих почти всичките си пари — каза Гарвана спокойно. — Бури и капризна риба. Хоук само се изсмя и ми показа как да си ги върна отново.

С чашата в ръка, Жана показа с жест към „Черната звезда“.

— Май се справяш доста добре.

Гарвана сви рамене и топна още една стрида в гъстия сос.

— Както казва Хоук, парите са само средство, а не цел. Не трябва да се превръщат в смисъл на живота ти. Смисълът на неговия живот е Ейнджъл и той го знае. Хоук е умен мъж. — Гарвана дъвчеше замислено стридата. — Трябва й още малко сос.

— А как е при теб?

— Не ми стига соса — отвърна Гарвана с невинно изражение.

Но Жана не се усмихна. Въпросите напираха на езика й — директни и остри, подтиквани от отчаянието й и от виното.

— Ейнджъл е смисъла и на твоя живот, нали? — попита Жана, набождайки нова стрида.

Усмивката изчезна от лицето на Гарвана, скри се зад мълчанието и откровената сила, които бяха неговата същност.

— Аз не съм глупак, Жана — каза много тихо той. — Ейнджъл никога няма да обича друг мъж, освен Хоук. И той никога няма да обича друга жена.

— Ти също — подхвърли мрачно Жана.

Пи още. Надяваше се виното да свърши работа и да замъгли мозъка й, което всъщност вече ставаше. Езикът й обаче си беше все така пъргав. Беше се напила точно толкова, че да изрича всичко, което й дойдеше на ума, без изобщо да й пука. Пет пари не даваше… Парите май бяха повече от пет, мина й някаква смътна мисъл през ума. Всъщност, това си е само тяхна работа, да се оправят сами. Вдигна подигравателно чашата като за тост.

— Пия за любовта — каза тя. — Това е най-добрата противоотрова срещу щастието, измислена от хората.

Треперещият й глас изненада Гарвана. Присви очи. Имаше усещането, че може да докосне тъгата, която виното бе извадило на показ.

— Ти не пиеш — отбеляза тя.

Гарвана мълчеше.

— Ами да, така си е — каза мило Жана и сви рамене. — Не на всеки се харесва истината. Понякога и на мен самата никак не ми се нрави — добави тя и пресуши чашата си.

— И каква е тази истина? — попита той с дълбокия си глас.

— Че си луд по Ейнджъл.

— В живота ми е имало много други жени.

— Но само един ангел — вметна рязко Жана. — Съвършената грациозна блондинка със загадъчни и тъжни зелени очи. Всички останали жени за теб не съществуват. Каквото и да искат да ти дадат, изобщо не ти пука.

— Това не е вярно.

Жана измърмори някакво неразбираемо несъгласие и посегна отново към бутилката. Беше празна. Стреснато погледна чашата на Гарвана. Тя също беше празна.

— Още малко вино? — попита я мило той. — Става все по-интересно. In vino Veritas, както казват древните.

— Виж какво, не съм си изгубила съвсем ума и съм наясно, че още една-две чаши и с мен е свършено — промърмори Жана и забоде с всички сили вилицата си в една стрида. — Само че това не е причина и ти да спираш, нали? В последно време нещо хич ме няма… Върша глупост след глупост. Знаеш ли, ще взема да си изруся косата, да се науча да свиря на арфа и да си купя отнякъде книжни крилца. Ами да, разбира се, донеси още вино. Гласувам с две ръце за фантастичната идея! Трябваше по-рано да се сетиш! И теб ли виното те прави да изглеждаш мистериозен и трагичен?

— Какви, по дяволите, ги приказваш? — попита Гарвана със съвсем спокоен тон.

— Нищо, просто пия и си хапвам — изфъфли под нос Жана и му поднесе стрида, забодена на вилицата й.

— Това „п“ ли беше или „в“? — попита я меко Гарвана, но очите му блестяха от напушващия го смях.

В първия миг Жана не разбра шегата. После сякаш чу как при нея се връща ехото на собствените й хапливи думи.

— Вия — прошепна толкова тихо тя, че Гарвана не я чу.

— Разбира се — продължи той — повечето стриди не обичат да сядат на една маса с моржове. От тяхна гледна точка това е… — Видя как слабото оживление по лицето на Жана изведнъж изчезна, оставяйки на повърхността само болка и тъга. Сложи ръка върху нейната. — Какво има Жана? Аз само се шегувам.

— Така е, разбира се… — отвърна механично тя. Погледна едрата ръка, която покриваше нейната, и разбра, че не може повече да се преструва. Издърпа ръката си и стана. — Извини ме — каза внимателно. — Получих вече цялата утеха, която мога да понеса за една нощ. Трябва да направя някои скици, докато нещата са ми още в главата.