Черните вежди на Хоук отново се извиха въпросително, но той не каза нищо. С чувство на завист Жана видя как той, с едно-единствено гъвкаво движение, се качи на дока. Разстоянието между кораба и дока й изглеждаше направо огромно. Беше сигурна, че ще се спъне и ще се просне с цялата си дължина и така ще падне още по-ниско в очите на Гарвана, който несъмнено няма да пропусне едно сравнение със съвършената и недостижимата Ейнджъл.

— Нека да ви помогна.

Стресната, Жана погледна към дружелюбните златисто кафеникави очи, в които се четеше съчувствие. Протегна ръце и така грациозно бе вдигната и поставена на кея сякаш беше примабалерина.

— Благодаря — каза тя. — С тоя мой късмет, сигурно щях да падна във водата с главата напред.

Погледът на Жана се плъзна от Хоук към Гарвана, който все още не беше пуснал Ейнджъл. В този момент май бе за предпочитане да цопне във водата, отколкото да върви по кея и да се усмихва мило и възпитано, докато казва довиждане на мъжа, когото обича.

— Трудно пътуване, а? — попита Хоук и проследи погледа на Жана.

— Да-а. Може и така да се каже. Загубих си лодката, загубих си мотора, загубих си туристическите принадлежности, скицника, загубих и…

— Сърцето си — завърши изречението Хоук много тихо, така че само Жана можа да го чуе.

Устните й се изкривиха от болка. Тези очи, с този толкова странен цвят, май виждаха всичко.

— Един прекалено надценяван орган — подхвърли Жана и сви рамене. — Тялото функционира доста добре и без него.

Хоук се опита да каже нещо, но Жана го прекъсна с ослепителна усмивка и порой от думи.

— Сигурна съм, че вие тримата имате какво да си кажете — отдавна не сте се виждали. Кажи на Гарвана, че ще оставя ризата му на момчето на станцията, за гориво.

— Защо ти не ми го кажеш? — попита Гарвана. Беше приближил до тях точно навреме, за да чуе думите й.

Гласът му беше плътен, почти дрезгав. Забеляза учудения поглед на Ейнджъл и си даде сметка, че не успява да прикрие добре раздразнението си. Не бе очаквал обаче, че като погледне нагоре, ще види Жана, доверчиво сгушена в ръцете на Хоук, да гледа лицето му така, все едно очаква всеки момент слънцето отново да изгрее.

Както и не бе очаквал, че Жана ще изчезне от живота му ей така, без да му каже дори сбогом. Съзнаваше прекрасно, че благодарността е преходно чувство, но все пак мисълта, че тя може да загърби с лека ръка изминалите няколко дена, все едно никога не ги е имало, направо го изкара от кожата. И преди да се усети какво върши, Гарвана започна да увещава Жана точно по начин, по който си беше обещал тържествено, че няма да го прави.

— Можеш да ми дадеш ризата утре, когато мина да те взема — каза й той, а тонът му подсказваше доста убедително, че няма да приеме „не“ за отговор.

— Да ме вземеш? — смотолеви невярваща Жана. Чувстваше как сърцето й направо се преобръща в гърдите, докато отчаяно се мъчеше да прогони надеждата, че Гарвана не иска да я пусне да си отиде просто ей така.

— Да, ще те взема, за да отидем на пикник на северния плаж. Ако времето е ясно. Много ясно. В противен случай, който и да е плаж ще свърши същата работа — добави той.

— Много ясно… — повтори като ехо Жана, колкото да каже нещо.

— Точно така. Много ясно време, защото само тогава наистина можеш да видиш виденията.

Жана пое дълбоко въздух и извика:

— Помощ!

Суровите черти на лицето на Гарвана се смекчиха и той се усмихна. Ръката му се протегна към тила й. Внимателно я придърпа към себе си, измъквайки я от ръцете на Хоук.

— Щастлив съм, че си спомняш колко съм добър за… — избоботи Гарвана.

— Помощ?

— Наред с всичко останало.

— О, помощ! — дишането на Жана се накъса, имаше усещането, че се разтапя — цялата, от главата до върха на пръстите на краката. Голямата ръка на Гарвана, опряна на тила, й действаше като реотан.

— Правиш така, че за мен става много трудно да се държа благородно — изтърси тя, преди да се замисли какви ги дрънка. Трепна притеснена. Това — да не мисли какво говори — май се превръщаше в хронично състояние, когато Гарвана се намираше край нея.

— Благородно ли? — попита той, а черните му очи се взираха изпитателно в нея.

— Аз… Аз исках да кажа… благовъзпитано… Мислех си, че ти може би искаш да… Уф… Да си с приятелите си без никакви… без разни външни хора, които да ви се пречкат.

Гарвана измърмори под нос нещо кратко й грубо.

— Ако има нещо, от което наистина ми е писнало, то това е благородството — добави, без да обърне внимание на факта, че неговото антиблагородно изявление касае и самия него. Един истински джентълмен точно сега би проявил благородство и би оставил на мира Жана, но проклет да е, ако го направеше! Пък и, между другото, нямаше претенции, че е джентълмен… Оставаха й още няколко свободни дни на островите, преди да отпътува за Сиатъл. И не виждаше никаква основателна причина защо да не мотат да прекарат заедно тези два-три дни. Имаше цял куп причини защо не трябва, но нито една съществена — защо да не могат.

— Освен ако не си изостанала твърде много със скиците и нямаш време, да си позволиш да се пошляем наоколо и да разгледаме забележителностите?

За миг Жана затвори очи. Черните очи на Гарвана се взираха изпитателно в нея и явно забелязваха много неща. Както и тя не пропусна да забележи, че каквото и да чувстваше Гарвана към Ейнджъл, под повърхността на иначе очевидната му любов, не се криеше това дълбоко, безразсъдно желание, което изпитваше към нея. Жана се бе убедила вече, че той е способен на неизмерима чувственост и истинска, неподправена първична страст. А тя бе обект на двете. Гарвана не я обичаше, но силно я желаеше.

На което тя му отговаряше със същата неподвластна страст. Ако дивото, опияняващо вино на екстаза беше всичко, което той можеше да приеме от нея, то тя нямаше да му го откаже. Не можеше. И не искаше. Обичаше го толкова дълбоко, че не можеше да му откаже нищо.

Жана не обърна внимание на двойката, застанала до тях. Единият, Хоук, гледаше съчувствено, а Ейнджъл — с растящо учудване и възхищение. Виждаше единствено Гарвана. Виждаше мъжа, когото толкова дълго време бе търсила в мечтите си и бе очаквала най-сетне да намери.

И да загуби.

Не, все още не. Оставаха й още няколко дена в този див Рай. Щеше да ги прекара с мъжа, когото обичаше.

— Не ми е нужно да правя нови скици — каза с дрезгав глас. — В залива Тотем намерих всичко, от което се нуждаех. — Думите й сякаш изведнъж отекнаха в съзнанието й, с цялото си значение и подтекст. — За моята работа… — добави бързо тя. Най-сетне откъсна поглед от Гарвана и го отмести към красивата блондинка. — Благодарение на Ейнджъл.

— Скицника ти, който беше оставила на кораба — обясни Гарвана, като продължаваше да се взира в Жана.

Ейнджъл примигна с красивите си синьо-зелени очи и се обърна към Хоук.

— Сигурно онези гени на тлингитския шаман отново са му объркали мозъка.

— Тлингит? — попита Жана Гарвана, без да го гледа. — Мислех, че си хайда…

— Така е, голяма част от моите предци са от племето хайда, но имам един прадядо, който е бил тлингитски шаман. Ейнджъл често казва, че оттам съм наследил късмета в риболова и склонността си към жестокост.

— Карлсън! — възкликна възмутена Ейнджъл. — Не това имах предвид и ти много добре го знаеш!

Жана погледна към Гарвана, който се усмихваше някак разсеяно, и почувства, че й се плаче.

— Ти не си жесток — каза тихо тя.

— О, не, жесток съм — възрази й меко той, а очите му проблеснаха. — Нали помниш? Понякога добротата не може да помогне.

— Това не е жестокост, това е просто един много труден начин да бъдеш добър — каза Ейнджъл и сложи ръката си върху рамото на Гарвана. — Ако моята болка ти е доставяла удоволствие, тогава това би било жестокост. Само фактът, че съм била прекалено затворена в себе си, за да забележа твоята доброта, не променя нещата. Ти ми помогна, Гарване. — Изведнъж тя се засмя, но някак тъжно, учудващо тъжно. — Ти направи нещо много повече за мене. Без теб, аз никога нямаше да мога да се справя сама.

Гарвана се поколеба за миг, след това пое ръката на Ейнджъл, нежно я целуна и отново я върна на рамото си.

— Щастлив съм, че го чувстваш така. Противно ми е, мразя да те наранявам.

— Въобще не може да се сравнява с онова, което аз ти сторих. Само ако знаеш, колко пъти съм съжалявала за това, което ти наговорих. — Ейнджъл пое дълбоко въздух и полека го изпусна. Обърна се към Жана и се усмихна почти виновно. — Сигурно си мислиш, че всички ние тук сме откачили.

— Не — каза тихо Жана. — Просто си мисля, че Гарвана е много добър, когато трябва да спаси нечий живот, умее да бъде добър, дори когато наранява, умее да бъде… човек. Повече от всички други, с които животът ме е сблъсквал.

Тя кръстоса ръце на гърдите си с надеждата никой да не забележи треперещите й пръсти — съвсем естествена реакция, когато видя Гарвана да целува ръката на Ейнджъл с такава нежност и тъга. Да вижда Гарвана с жената, която обича и която не може да има, събуждаше у Жана болезнени и неочаквано мъчителни усещания. Които изобщо не бяха самосъжаление. Беше й болно за Гарвана, за несподелените му чувства.

— Той спаси и моя живот — продължи тя с тих, отчайващо спокоен тон. — И въобще не ми позволи да му благодаря за това.

— Благодарността е като млякото. Прокисва много бързо — подхвърли Гарвана. Погледът му беше зареян някъде далеч в морето. После бавно се извърна към момчето, което работеше с помпата за гориво. — Още ли не си свършил?

— Готово.

— Чудесно — промърмори нетърпеливо Гарвана. Искаше по-бързо да се махне от пристанището. — Къде живееш? — попита Жана.

— В малка къща на брега, недалеч от парка.

Гарвана се намръщи.

— Да не е оная колибата, на чиято пощенска кутия висят мечешки лапи?

— Това ли било? Почти бях сигурна, но се страхувах да питам. Жана потрепери, като се сети как едва не примря от ужас, когато в сумрак на един дъждовен ден зърна пощенската кутия. — Когато ги видях за първи път, реших, че са крака, но без обувки, без чорапи, без нищо друго — само кости. Помислих си, че са човешки. Така ми се стори. Ноктите бяха отрязани, а костите на краката и глезена изглеждаха точно като онези, които помнех от часовете по анатомия. Още малко оставаше, и щях да се обадя в полицията.

Гарвана се засмя, но някак неохотно, почти насила.

— Да знаеш, че нямаше да си първата. Преди три-четири години семейство Монтис прекара доста неприятно лято тук. Някой беше застрелял няколко мечки, беше взел ноктите и кожите им и после хвърлил труповете в морето. Скитниците, които намерили краката, изхвърлени от вълните на плажа — крака, завързани с въже на глезените — са се почувствали също като теб. Същото са преживели и хората на Монтис, докато накрая не разбрали, че това са мечешки крака. — Усмивката му изгасна. — Надин има доста мрачно чувството за хумор — може да се сравни с това на мечка гризли. Оправила ли е поне покрива на колибата, която си наела?

— Тече, само когато вали — каза Жана и потръпна.

— Е, да де, също като лодката — подхвърли насмешливо Гарвана. — И тя пропуска вода само когато плува. Сега въобще не тече.

Присвитите очи на Гарвана й казваха, че той не одобрява лятната й резиденция. Добре, но вече нищо не можеше да се направи. Цената беше приемлива, включваше и използването на моторна лодка. За съжаление, и лодката и мотора сега се намираха на дъното на залива Тотем.

— Знаеш ли откъде бих могла да купя някоя лодка на старо? — попита Жана и добави: — По-евтина…

— Аз ще се погрижа за това — обеща Гарвана. — Май старата Надин добре е пооскубала последната си наемателка.

— Не е нужно. Аз мога и сама…

— Искаш ли да хвърляме ези-тура?

Жана понечи да възрази, но един поглед към Гарвана беше предостатъчен, за да се въздържи. Внезапно помръкналото му изражение подсказваше, че не е избрала най-подходящия момент да влиза в спор. Беше забелязала, че всеки път, когато споменеше по някакъв повод лодката на Надин, Гарвана изведнъж загубваше чувството си за хумор. Жана се досещаше за причината. Явно постоянно го гризеше мисълта, че ако тогава, когато морето погълна лодката й, той спеше по-дълбоко или пък беше закъснял само няколко минути с помощта си, или ако въобще не се намираше в залива, тя непременно щеше да се удави.

Същата мисъл често спохождаше и Жана — обикновено в малките часове на нощта. Тя се събуждаше внезапно с разтуптяно сърце. Точно в такива моменти беше истинско успокоение да усеща Гарвана до себе си, да се сгуши в него и да заспи отново, знаейки, че е в безопасност.

— Не, няма да хвърляме ези-тура — каза Жана и се усмихна леко. — Ти използваш омагьосани монети.

В отговор Гарвана се усмихна, като си спомни изненадания й вид, когато той я преметна и потупа нежните извивки на задните й части.

— Остава ни тогава да решим кой ще прави вечерята. — Обърна се към Хоук. — Вие двамата при чичо ли се настанихте?