— Той не искаше и да чува възражения.

— Бях сигурен в това. Чичо има точно набито око за красотата. Ти по-добре дръж Ейнджъл изкъсо. Да знаеш, чичо много се харесва на жените — страхотно си падат по него!

Устните на Хоук се разтеглиха в усмивка.

— Как няма да лудеят по него, та той е истински красавец, дяволът му с дявол! Не е трудно да забележи човек, от кого си наследил хубавото си лице.

Ейнджъл избухна в смях.

— Хоук, трябва да се засрамиш! Чичо е грозен като някоя мърлява мида и ти добре го знаеш. А Гарвана категорично не е.

— Много е дребничък за моя вкус, предпочитам по-едрите мъжаги — подхвърли Хоук, като се подхилваше под мустак.

Гарвана се пресегна и прегърна Хоук през раменете — онази крепка, означаваща много прегръдка, която мъжете пазят за своите братя или за друг мъж, чиято дружба ценят високо.

— Липсваше ми, Хоук! Много съм щастлив, че успя да се измъкнеш за няколко дена.

— Ето, че успях. Но пък и ти не наминаваш към Ванкувър…

— Бях малко… изнервен.

— Да — каза меко Хоук — Разбирам те напълно. Веднъж и аз бях доста изнервен. — Извърна очи към Ейнджъл. — Но вече не съм.

Ейнджъл погледна към Хоук и се усмихна.

И ако Жана все още имаше някакви съмнения по отношение на мястото на Гарвана в живота на Ейнджъл, то този поглед отговори на всичките й въпроси. Усмивката на Ейнджъл мълчаливо й казваше, че Хоук е единственият мъж за нея. Същото беше и с Хоук. Нежното докосване на пръстите му до бузата на Ейнджъл показваше, че за него тя беше светлината, която озаряваше и най-страшния мрак.

Жана отмести поглед към Гарвана и видя меката усмивка, с която наблюдаваше почти осезаемата любов на приятелите си. Изведнъж някаква тъга прониза душата й, някакво странно, почти смазващо състрадание към Гарвана. Ейнджъл и Хоук бяха двете половини на едно много красиво и много силно цяло. Гарвана не само го приемаше, но той се радваше, наслаждаваше се с видимо задоволство на външната проявата на взаимната им любов, обичаше ги и двамата еднакво силно.

А аз не съм толкова великодушна, просветна изведнъж в съзнанието на Жана и я натъжи. Не, разбира се, че не завиждам на чувствата, които Хоук и Ейнджъл изпитват един към друг. Но аз също искам да съм обичана така! Толкова много искам, че имам чувството, че са ме обърнали наопаки и всеки мой оголен нерв е изложен на соления въздух. Безумно мечтая за такава любов, затова ми е трудно да погледна Гарвана и да не ревна от мъка за себе си, за нас.

За него.

Защото аз я искам и заради него. Дори и с мен да не стане, искам той също да получи такава любов. Искам я за него дори повече, отколкото за себе си. А с нищо не мога да му помогна, както не мога да помогна и на себе си…

— Жана, какво има? — прошепна Гарвана.

Жана бавно отвори очи и чак тогава си даде сметка, че се облегнала на силните му, горещи гърди, а ръката му дискретно я подкрепяше.

— Нищо ново — каза тя, вдигна глава и му се усмихна почти през сълзи. За съжаление, това бе най-доброто, с което разполагаше в момента. Но явно — недостатъчно.

Гарвана присви очи и я погледна втренчено.

— Май нещо ме прихващат — рече виновно Жана. — Шок от сблъсъка с цивилизацията и така нататък. Сигурно съм се пристрастила към рая.

Погледът на Гарвана пламна. Прегръдката му стана по-крепка.

— Не е нужно всичко да свърши сега — прошепна той. Пое дъх и се заслуша в думите си. Правеше точно това, което се беше заклел да не прави — оказваше натиск върху нея, използваше благодарността й за собствения си егоизъм. — Имаш още няколко дни на разположение, нали? Искаш ли?

— Искам — прошепна Жана. Отстъпи пред порива на сърцето си и прегърна Гарвана. — Ужасно много искам.

Гарвана прихвана леко Жана с двете си ръце и почти без никакво усилие я вдигна във въздуха. Харесваше му да я усеща така, поддържана само от ръцете му. Когато най-после я остави на земята, видя, че Ейнджъл го наблюдава с весела одобрителна усмивка.

— Значи, решено! — каза Гарвана. — Ще се срещнем за вечеря в пет при Жана. Аз ще донеса продукти, Ейнджъл ще сготви, а Хоук след това ще изчисти.

— А аз какво ще правя? За мен не остана никаква работа — отбеляза Жана.

— Ти — каза Гарвана и натисна леко носа й с големия си пръст — си осъдена на една дълга, гореща вана, а след това ще седнеш в скута ми и ще ми разказваш тихичко за живота и страстите на пурпурните морски таралежи.

— Не мисля, че си достатъчно голяма, за да слушаш такива работи — каза Хоук и покри ушите на Ейнджъл с ръце.

— Много ти се иска — отвърна му тя и покри ушите на Хоук със своите малки ръце. Нежно ги дръпна и приближи лицето му до своето. Прошепна му нещо, от което веждите му се вдигнаха и се разнесе звучният му смях.

— Ти черпиш — добави той с многообещаваща усмивка.


Жана тъкмо изтърпяваше с нескрито удоволствие първата част от „присъдата си“, когато на входната врата се почука.

— Ти ли си, Гарване? — попита, като се пресягаше за хавлията.

— Самият аз, от плът и кръв — отвърна той, влезе в стаята и затвори вратата след себе си. — А ти? Облечена ли си?

— Само по плът. Дотук успях. Какво става, ти ли подранил или аз се забравих във ваната? — попита тя и надзърна през открехнатата врата на банята. Гарвана се усмихна и отвори широко вратата.

— Бих казал, че идвам точно навреме.

Дъхът на Жана спря, когато видя погледа на Гарвана, който той бавно и чувствено плъзгаше по нея.

— Господи! — възкликна почти благоговейно той. — Прекалено красива си, за да си истинска.

Видимите тръпки, които минаваха по кожата на Жана бяха в резултат на нещо доста по-различно от студения въздух, нахлуващ в банята.

— Гарване… — каза с треперлив глас, но не можа да продължи.

— Кажи го пак — прошепна той.

— Какво да кажа?

— Името ми.

Гласът на Гарвана беше толкова глух, че Жана почти не разбираше думите му. Той се наведе над нея, вкусвайки горящата й кожа с бавни, чувствени движения на езика си.

— Гарване — каза Жана. Опита се отново да го повтори, но устните му дразнеха гърдите й, втвърдяваха зърната им. Контрастът между косата му върху кожата й беше все едно да поставиш перла върху черна коприна.

— Гарване — каза Жана с треперещ глас и впи пръсти в косата му.

Той коленичи пред нея и започна да я гали. Жана усещаше парещото докосване на силните му ръце. Милваше я така, сякаш искаше да запечата и най-дребната подробност, всяка частица от тялото й. Езикът му очерта гореща, чувствена линия от коляното до покритото с тъмни косъмчета кътче между бедрата й. Тя тихичко стенеше от удоволствие. Чувстваше как топлината я обгръща като блестяща диамантена мъгла.

— Гарване — разнесе се дрезгавият от възбуда глас на Жана. Чувстваше, че се разтапя в бавната опияняваща милувка на езика му. — Гарване!

— Да — прошепна той и очите му заискряха победоносно. Душата му пееше от щастие. — Точно така! Повтаряй, викай името ми, докато те любя. Когато го изричаш така, искам да получа… всичко. От теб. Тук. Сега. Завинаги.

Жана се притисна към него. Повтаряше името му като пламенна отчаяна молитва за любов. Когато тя повече не можеше да устои на възбудата, той я грабва и я понесе в ръцете си в малката спалня. Много нежно я положи върху тъмния чаршаф и застана до нея, а черните му очи се взираха в горящото й тяло сякаш за първи път виждаше жена.

— Гарване? — подкани го тя с треперещ глас. Без да откъсна погледа си от нея, той започна да се съблича.

— Ще те любя — каза глухо. — Ще те любя, докато не се превърна в единственото нещо на света за тебе, докато името ми не остане единствената дума в съзнанието ти и ти не започнеш да го крещиш с всяка глътка въздух, която ще поемат дробовете ти. Ще гледам как очите ти променят зеления си цвят и се забулват в сребристата мъгла, докато аз се потъвам в тебе и се превърнем в едно неразделимо цяло. След това ще изтрия сълзите от лицето ти и ще започна всичко отново.

Страстната, почти дива увереност, която прозвуча в гласа на Гарвана, струеше от цялата му плът, когато той коленичи над нея, докосвайки я, за да я люби. Жана искаше да каже нещо, но не намери сили. Сякаш още първите му милувки някой я бе отделил от тялото й. Понечи отново да каже нещо, но от устните й се изтръгна само един първичен звук на удоволствие, което го накара да се усмихне.

И след това единственият звук в стаята беше гласът на Жана, която го викаше, крещеше името му.

Беше като тъжна любовна песен за един гарван, който не отвръща на любовта.

Девета глава

В утрото на последния августовски ден Жана бавно се събуди и потърка буза в могъщата, еластична планина от мускули, каквото представляваха гърдите на Гарвана. Той издаде някакъв звук на задоволство в просъница, прегърна я още по-близо до себе си и много бързо заспа отново. Щастлива, тя се сгуши в топлата му кожа, но не можа пак да заспи. Въобще не й се искаше да заспива през цялата нощ, след като се бяха върнали от екскурзия до реката Якуун. Не искаше да пропилява в спане нито един миг от тези последни часове, които й оставаха с него.

Беше вече взела категоричното решение. Днес щеше да му каже, че го обича. Надяваше се, че именно днес той щеше да приеме любовта й, нямаше да я отблъсне нежно и тактично, както до сега. Днес или той трябваше да откликне на любовта й, или тя щеше да бъде принудена да си замине. Съзнаваше прекрасно, че ако се задържеше още малко при Гарвана, па макар и един-единствен ден, след това изобщо не би била в състояние да си тръгне. Дори не беше много сигурна, че и сега можеше да го направи. Поне обаче щеше да опита. Твърде много обичаше този мъж, за да го обременява с присъствието си, да му натрапва чувство, което той не искаше.

Разбира се, че ме обича поне мъничко — помисли си тя, притискайки буза в щедрата му топлина. Не може един мъж, който не обича поне малко, да бъде толкова нежен, така страстен, толкова щастлив с мен.

Гарвана не криеше радостта си, че Жана е с него. Дори когато тя му обърна внимание, че Ейнджъл и Хоук са били толкова път дотук, за да се видят с него, а не с някаква все пак непозната за тях жена, той си направи оглушки и настоя, че това съвсем не е така. Много рядко се случваше да не е до нея, но тогава се чуваха поне два-три пъти по телефона. Тя заспиваше с вкуса на неговите устни, когато се събуждаше, усещаше туптенето на сърцето му до бузата си, чувстваше топлината на тялото му, притиснало се плътно до нейното.

Дълго бе седяла в скута му, бе шептяла нежно в ухото му невероятни глупости и беше слушала опиянена как неговият дълбок, гърлен смях се смесва с нейния. Ходиха до легендарната река Тлел и с часове съзерцаваха как рибарите вадят от водата сьомга, искряща като изумрудена на слънцето. Водата беше с онзи странен цвят на уиски, бистра и дива като очите на сокол. Бяха наблюдавали как внезапен порив на вятъра откъм морето набраздява водата, изписвайки по повърхността й вълшебни сребърни рисунки. Бяха слушали пронизващия вой на приближаващата буря, плачът на птиците, устремени към бленуваните милувки на небето. Дълго стояха безмълвни на брега на река Якуун, омагьосани от могъщ и строен смърч, който грееше като златен пламък на фона на вечно зелената вековна гора. Нямаше друго такова дърво на земята. Нито едно. Уникално, самотно растящо в един непокътнат рай. Жана бе плакала от болката на изгарящото я желание да гледа и се наслаждава на Гарвана и златния смърч заедно, един до друг, в съвършено единение на тяхната сила и самота.

И винаги, винаги — и в гората, и над морето — в тази първична извечна тишина, Жана улавяше ехото от самотното ридание на гарвана.

Имаше само един начин да проникне в това усамотение, да отговори на този търсещ вик. Но всеки път, когато се опитваше да заговори за любовта си, той караше устните й да занемеят, спираше сърцето й със страстен и възпламеняващ шепот, дъхът му се сливаше с нейния, докато станеше отново част от нея. Тогава единствената дума, която тя можеше да изрече бе само неговото име, сетивата й откликваха единствено на дивата му сила, която разпалваше и потушаваше пожара в плътта й, едничката й мисъл бе за него и за безумната, опияняваща наслада, с която я даряваше.

Мисълта, че може би никога повече няма да усети разтърсващия полет в ръцете на Гарвана, я накара да затвори очи от болка. Въздъхна дълбоко и бавно, решена твърдо да се пребори с тъгата, защото искаше този може ли последен ден да бъде весел, приятен. Щеше да направи всичко, което зависеше от нея, за да е такъв. Нямаше да има сълзи, нямаше да има разбити мечти. Щеше да има само непринуден, дружелюбен смях и радост в омагьосаната, сладко — горчива красота на един последен ден в рая.

И в края на този ден — за последен път — тя щеше да каже на Гарвана, че го обича. В края на този ден тя ще разбере и своята присъда.