Жана целуна лекичко гръдта на Гарвана и се сгуши в къдравите косъмчета, които гъделичкаха носа й. Откри, че може да достигне с език тъмния кръг около зърното му. Прокара линия по кожата му, наслаждавайки се на вкуса и усещането. Беше невероятно да го има целия само за себе си, да го събужда, както той винаги я бе събуждал — оплетена дълбоко в горещата, копринена паяжина на неговата сексуалност, възбудена от еротични усещания, които бяха едновременно и като на сън, и съвсем истински. Чувстваше как полетява и се издига все по-нависоко и по-нависоко, докато телата им се сливаха, за да достигне висините на несравнимата наслада — наслада, която можеше да дойде само върху блестящите черни криле на един див гарван.

Сега бе неин ред да вкуси от спящата мощ на мъжа, когото обичаше. Може би никога вече нямаше да има друга възможност да го събуди с бавни, страстни милувки. Може би никога вече нямаше да познае удоволствието да го преведе по пътя от съня към екстаза.

Жана дръпна настрана завивката и огледа голото мъжествено красиво тяло на Гарвана. Коленичи над него и погали с пръсти всеки мускул на изваяната му снага. Нейното успокояващо докосване го унесе в нови сънища. Той се размърда леко и изпъшка доволно в съня си. Дори заспал, откликваше на ласките й, търсеше близост с горещите й, милващи ръце. Жана се усмихна. Чудеше се, какво ли сънува Гарвана точно сега. Облиза кожата му с бавни, котешки движения на езика си, а пръстите й вкусваха от горещината и мускулите на тялото му. Като захапваше леко кожата му, очерта пътечка от брадичката до хълбоците му. Усети, че той се събужда. Върхът на езика й очерта пъпа му и го напълни със страстни и нежни милувки. Ръцете й се плъзгаха по стегнатите, дори в съня, силни мускулести бедра на Гарвана.

— Ти май пак плуваш в опасни води — избоботи Гарвана. Гласът му бе развеселен и плътен от възбудата.

— Да — каза Жана, разглеждайки неговата толкова различна плът в ръцете си. — Знам. Този път знам.

Гарвана се усмихна, спомни си за онзи първи път, когато двамата се събудиха в едно легло, а Жана не беше разпознала какво докосваха ръцете й.

— Искам… да те докосвам — прошепна нежно тя, без да спира да го милва. — Имаш ли нещо против?

— Имам ли вид на човек, който би възразил на такова нещо? — попита Гарвана със стържещ глас.

Жана премести поглед от замъглените от еротична чувственост очи на Гарвана към твърдата плът, която милваше.

— Не, съвсем не ми изглеждаш на такъв — каза тихо тя. — Но има и други начини, които, преди да се срещнем, направо ме ужасяваха. — Тя се усмихна дяволито, като се сети за купчината книги, които бе изхвърлила след развода си. — Останаха цели раздели, които много ми се иска да проуча на практика. С теб, Гарване. Само с теб. Имаш ли нещо напротив?

Тя почувства внезапното, диво стягане на тялото му, когато разбра, какво го пита.

— Каквото поискаш, малкото ми войниче! — каза Гарвана с плътен глас, любящ и дрезгав от очакване — Каквото си поискаш.

— И за колкото време си го поискаш — добави тя и се усмихна, като си спомни думите, който й беше казал преди известно време. — Трябва да призная, че имам голям късмет, че си наистина невероятно силен мъж, Гарване — прошепна тя възбудено и се наведе над него. — Голям късмет извадих.



Дългата и широка пясъчна ивица се виеше пред Гарвана и Жана като огромна лента. Вятърът, който бе прогонил облаците и мъглата, набраздяваше тъмносинята шир на океана. Пенестите бели шапките на вълните проблясваха и изчезваха, само за да образуват нови металносини възвишения. Огромни разпенени вълни — като разбита на пухкав крем сметана — се търкаляха към плажа и добавяха ритмичния си тътен към свистящия вой на вятъра. Никакви маси за пикник или разхвърляни празни консервени кутии не загрозяваха девствената чистота на пясъка. Нямаше следи от стъпки, нямаше хора, нямаше нищо друго, освен вятър и далечните писъци на чайките.

— Да ти призная, чувствам се като нарушител — рече Жана и погледна назад към следите, които двамата с Гарвана оставяха по пясъка.

— Не бой се, приливът скоро ще ги заличи и всичко пак ще бъде чисто, непокътнато — отвърна Гарвана. — Все едно, че никога не сме минавали оттук. — Погледна към небето и разположението на слънцето. — Остава ни още малко време до срещата с Ейнджъл и Хоук. Искаш ли да се разходим и да разгледаш всичко тук?

Гарвана улови чувствената усмивчица на Жана, която трудно би останала незабележима. Не знаеше да се смее ли или да се наругае. Усети, че кръвта му отново се възпламенява като по команда.

— Имах предвид да разгледаме плажа — продължи той, — но съм готов да приема и всякакви други предложения.

Знаеше, че не може да се спре, не може да се въздържи — наведе се и целуна бавно Жана, наслаждавайки се дълго на устните й.

— Всъщност, искам да отбележа — каза и отвори ципа на якето и. Плъзна ръка под пуловера й и продължи: — Самия аз бих могъл да дам няколко предложения.

Жана зарови пръсти в косата му.

— Знаеш ли? — каза и захапа страстно долната му устна. — Мисля, че блъфираш. След такава сутрин, това може да е само блъф!

— Искаш ли да се хванем на бас? — попита той и се ухили.

Гарвана знаеше, че трябва да освободи Жана от мрежата на своята чувственост и желание. Именно затова бе решил да я доведе на този вълшебен плаж. Тук трябваше да я освободи от своето натрапчиво присъствие, тук трябваше да се сбогува с нея завинаги. И въпреки болезненото решение, едната му ръка милваше заоблените й задни части и притискаше силно тялото й в твърдата си плът.

Тя усети, че дишането й отново губи нормалния си ритъм — както често ставаше, когато той бе край нея. Беше готов за нови подвизи, все едно, че не бяха прекарали цяла сутрин в проучване на границите на неговата сила и издръжливост.

— Да-а — усмихна се някак особено Гарвана, като видя учуденото й лице. Вдигна нагоре ръката си да погали кадифеното зърно, което веднага се втвърди под пръстите му. — Дяволска работа — съгласи се той. — Преди да те срещна, никога не съм имал такъв проблем.

— Нито пък аз — каза Жана. Усещаше как топлинната на желанието я залива неудържимо. Тялото й се изви към неговото в дълга, интимна милувка.

— При това положение, защо трябва да страдаме от комплекси?

— За какви комплекси говориш?

— Че не може да се прави любов на обществен плаж — каза кратко Гарвана.

— О, по дяволите! — въздъхна Жана.

— Ами да, по дяволите. — С огромно нежелание Гарвана измъкна ръцете си изпод пуловера на Жана, но не и преди да се увери как зърното набъбва под пръстите му. — Защо ли винаги те загръщам, когато всичко, което искам е да прекарам езика си по тебе? — изръмжа той и смъкна пуловера й.

Жана тихо се засмя.

— Ти да ме загръщаш? И откога това?

— Още от първия път, когато видях тази узряла ягода да се подава изпод края на завивката — отвърна той. — Единственото, което исках, беше да я взема в устата си и да почувствам как се променяш, докато езикът ми те люби.

Жана внезапно си спомни момента, когато Гарвана подпъхваше завивката под раменете й, а тя си мислеше ужасена, че му е абсолютно безразлична като жена.

— Значи тогава ме желаеше? — прошепна Жана. Беше й почти невъзможно да повярва.

— Не знам как ще прозвучи, но те пожелах в момента, когато те видях да се бориш с бурята — каза той с равен глас.

— Трябваше да ме вземеш, Гарване, защо не го направи? Аз бях твоя, още когато за първи път чух гласа ти да ме вика през грохота на вълните, да ми казва, че не съм сама. Бях твоя, преди още да те познавах — прошепна тя. — Все още съм твоя. И винаги ще бъда. Обичам…

Жана почувства топлината и сладостта на устните му, които я целунаха, пресичайки потока от прошепнатите думи. Измина много време, преди той да я пусне, да вземе ръката й в своята и да я поведе надолу по девствените пясъци. За миг тя затвори очи и закрачи бавно, опитвайки се да заглуши болката, която разкъсваше сърцето й. Не й беше позволено да говори за своята любов. Вятърът измъкна шнолите от косата й, разроши я така, че изглеждаше като облак с топлия цвят на канела около лицето й.

Съмненията, които чезнеха всеки път, когато Гарвана я любеше, я притиснаха отново с удвоена сила. Той беше честен мъж, състрадателен и добър. И ако не изпитва обич към нея, той наистина щеше да направи всичко възможно да не я нарани. Вероятно един от начините да го постигне бе да отвлече вниманието й, когато откровеното й признание в любов се превръщаше в глас в пустиня. Именно затова в такива моменти той винаги я целуваше, пресичаше думите й. Беше й доказал толкова пъти, че за тялото му тя е безкраен огън, ала душата му оставаше недокосната. Страст, а не любов.

Защо не може човек да обича достатъчно и за двама?

Безмълвният, отчаян вик не получи отговор, освен свестеното на вятъра, който се носеше над недокоснатите пясъци.

Гарвана се опита да гледа към земята или към набразденото от вятъра море, но не можеше да откъсне очи от Жана за повече от няколко секунди. Чувстваше тъгата й, мъката, която правеше усмивката й още по-ослепителна и болезнено красива, когато се обърнеше към него. Тя беше смело момиче и точно смелостта й го бе привлякла, още преди да види нейната красота и да усети чувствеността й. И сега чувстваше тази смелост, решимостта й да се усмихва беше величава, колкото и мъката й. Искаше му се неудържимо да я прегърне, да я утеши, да изтрие тъгата от очите й, ала съзнаваше, че в крайна сметка това само щеше да влоши нещата за нея. Днес той трябваше да отвори ръце и да я освободи — да върне дара на боговете.

— Вървиш като човек, който знае точно къде отива — каза Жана със свито гърло. Болезнената буца, заседнала в гърлото й, я задушаваше. С мъка сдържаше сълзите си.

— Така ли?

— Опнал рамене, вървиш напред като че ли гониш една отдавна преследвана цел…

Гарвана си представи как изглежда и се засмя.

— Просто исках да стигнем до онова място на плажа преди виденията да изчезнат.

Жана забрави за миг тъгата си и го изгледа с любопитство.

— Малко по-нататък, там, където плажът завива на ляво — обясни той. — Там именно те танцуват, но само в ясни дни.

След пауза, колкото три удара на сърцето, Жана възкликна победоносно:

— Става дума за честлинните камбурси, нали? И техните окласни щурпи?

— Не, това са розови миражи и те танцуват между Аляска и Едем — отбеляза Гарвана и внезапно спря. — Ето там, виждаш ли ги?

Жана почувства как топлината му я обгърна, когато той притисна гърба й до мускулестите си гърди. Силната му ръка я хвана за рамото и той посочи на север към хоризонта.

— Там! — Плътният му глас се бе превърнал в шепот. — Виждаш ли как танцуват?

— О, да — съгласи се тя — точно до розовите слонове, които подскачат насам-натам толкова грациозно и леко. Те… — Дъхът й спря и тя усети как косата й настръхва. Присви очи, за да фокусира погледа си. — Гарване, там има нещо!

— Да — прошепна той. — Не са ли прекрасни? Като ги гледа, човек мечтае само вълшебният проблясващ танц на тези пламъчета да приближи до него, за да ги докосне.

Жана онемя. Тайнствените видения, които властно я привличаха, се извиваха и променяха като бледо розови пламъци, безмълвно и шептяха нещо, омагьосваха я. Рационалната част на разума й спокойно й говореше, че нежните видения са просто игра на светлината и атмосферата, също като миражите в пустините, които са довеждали толкова пътешественици до лудост и смърт. Ала онова първично, което хората са наследили от своите далечни, далечни праотци, я караше да се взира запленена във виденията и да вижда части от собствената си душа, които тъжно я зовяха и й нашепваха, че всичко, за което бе мечтала, се изнизва като шепа песъчинки между пръстите й.

Виденията бяха сякаш очертани от прозрачни сребърни пламъци и блестящо розово, едновременно неземни и съвсем реални. Те бяха морето и пустинния залив, и самотното дърво — единствени на цялата земя. Те бяха безмълвната песен на гарвана и красивата усмивка, която й отговаряше. Те бяха един мъж и една жена, създадени за този искрящ миг безвремие, сътворени за този див и прелестен Рай, създадени един за друг. Те блестяха и се преплитаха между небето и морето, между времето и безвремието, истински и бленувани.

Гарвана бе приковал очи в красивото лице на Жана — едновременно напрегнато и сияещо, съчетаващо в себе си и тъгата и въодушевлението. Искаше му се да я попита какво вижда в загадъчното небе, но знаеше, че няма право на това. Виденията можеха да бъдат само споделяни в мълчание — дар, подарен от един човешки разум на друг, от една душа на друга. Вече бе взел прекалено много от нея — много повече, отколкото му позволяваше човешката съвест. И той трябваше да заплати затова с мъката на спомените, когато се докоснеше отново до всяко мигновение от тези дни, прекарани в рая, и когато, вече далеч от него, отново преосмисляше огромната си загуба.