— Жана, говориш глупости! — каза тихо Гарвана.

— Разбира се, защо не? Нали акълът ми остана на дъното на залива, не помниш ли? — Плъзна поглед по пясъчната ивица и дивото съвършенство на природата наоколо. — Жалко все пак, че това тук е Едем, а не Ноевият ковчег. За Ной числото две е било вълшебно, пък и нямаше изобщо да срещна трудност да пресека морето. Но тук е раят и ще ми се наложи да взема ферибота. Мога да се обзаложа, че капитанът му се казва Чейрън.

Жана се обърна рязко и закрачи напред, далеч от другите. Вървеше по пясъка, съвсем близо до морето, и леките вълни измиваха отпечатъка на всяка нейна стъпка.

— Къде отиваш? — попита Гарвана.

— Към реката Стикс.

— Тя води към ада, не към рая.

— Странно защо, но това никак не ме изненадва.

— До твоята колиба има поне още пет-шест километра. Нека Хоук те придружи дотам.

— Всичко е наред, Гарване — каза спокойно Жана, поглеждайки назад през рамо. — Ще вървя по пясъка край морето, а когато дойде прилива, ще изтрие стъпките ми, все едно никога не съм минавала.

Гарвана затвори очите си. Искаше да отиде при Жана, да я прегърне, да я успокои, да успокои и себе си. Но това щеше да е жестокост, а не доброта. Трябваше да бъде силен, за да е добър…

Жана задържа дълго погледа си върху Гарвана. После се обърна и пое напред. Крачеше бързо и не се обърна повече назад.

— Карлсън?

Гласът на Ейнджъл, която го докосна по ръката, го накара да подскочи. Бавно отстъпи няколко крачки назад.

— Няма ли да я настигнеш? — попита Хоук.

— Не трябваше никога да я докосвам!

Гарвана отвори очи. Бяха черни, диви, напрегнати очи, влажни от напиращите сълзи.

— Не можах да устоя. По някакъв примитивен, необясним начин разбрах, че Жана е моя още от първия момент, когато я видях. Знаех го.

— И тя го е знаела — каза Хоук. — Тя те обича, Карлсън. Вижда се от всяко…

— Това е благодарност — прекъсна го с дрезгав глас Гарвана. — Не е любов.

— Откъде си сигурен? — попита го Ейнджъл.

Неговият внезапен смях беше мрачен и див като очите му.

— Ангеле мой, — каза нежно той. — Скъпа моя, прелестна Ейнджъл. Толкова е просто. Аз не съм от типа мъже, които жените обичат. Ти би трябвало да го знаеш най-добре.

Ейнджъл пребледня.

— Карлсън! — прегърна го тя. — Никога не съм искала да те нараня така. Вината беше моя, а не твоя. Ти си… Ти си чудесен!

— Не тъгувай за мен — промълви Гарвана и погали блестящата, златиста коса. — Дори и да можех, не бих променил това, което се случи. Аз не съм другата половина на душата ти и никога нямаше да мога да бъда. А Хоук е. И ти не си другата половина на моята душа. Сега вече го знам.

— Но Жана е продължи настойчиво Ейнджъл. — Тя е твоята друга половина.

— Знам го — отвърна Гарвана. — Но също знам, че благодарността не е любов.

— Грешиш — каза тихо Хоук. — Аз самият бях отгледан заради благодарност, а не от любов. Знам какво е и какво не е благодарност. Това не са очите на жена, които следят всяко твое движение, не са пръстите й, които те докосват с нужда и без нужда, не е гласът й, който омеква, когато произнася името ти, не е усмивката й, която става по-красива за теб, отколкото за всеки друг на земята.

Думите на Ейнджъл се набиваха в съзнанието на Гарвана като остриета. Толкова много му се искаше да им повярва, ала вече не вярваше и на себе си.

Обърна се рязко и тръгна към колата си, която бе спрял в края на пътя. Смесваше отпечатъците от стъпките си с другите, които водеха към морето, сякаш искаше да заличи разликата между дошлия на брега на виденията и онзи, който си е отишъл. Понесен от вятъра, гласът на Хоук обаче го преследваше.

— Жана те гледа така, както Ейнджъл гледа мене. Така, както аз гледам Ейнджъл. Така, както ти гледаш Жана. Това не е благодарност, Карлсън. Това е любов!

Горе, високо в небето писъците на чайките, които се викаха една друга, се смесиха с шума на вятъра. Крясъците им отекнаха в съзнанието на Гарвана като името на Жана. Пенестите вълни подеха крясъците им, повтаряха ги с дълбоки тонове, а вятърът им припяваше, сякаш плачеше. Където и да погледнеше, накъдето и да се обърнеше, Гарвана виждаше лика на Жана, усещаше вкуса й върху устните си, чувстваше я как пулсира в топлината на собствената си кръв, струяща по вените. Тя беше навсякъде, тя бе част от всяко нещо, но повече от всичко — тя беше част от душата му. Викаше името й в онази вековна тишина, до която само тя се бе докоснала.



Гарвана бързо подкара колата към „Черната звезда“ — искаше да прибере багажа си и възможно най-бързо да изчезне от островите. Вече на кораба, започна трескаво да вади дрехите си от шкафове и чекмеджета и да ги хвърля в един сак. Отвори последното и замръзна. Най-отгоре лежеше скицникът на Ейнджъл, в който Жана беше рисувала в залива Тотем.

Със забавени движения Гарвана го извади от чекмеджето. Досега не беше виждал рисунки на Жана. Тя никога не му го бе предлагала — казваше, че след като е видял витражите на Ейнджъл, всичко друго би било истинско разочарование за него.

Скиците бяха като самата Жана — прями, често насмешливи, с някаква подчертана чувственост на линиите и сенките. Гарвана почувства болката на спомените. Сякаш чуваше как веселият й смях извира от една рисунка, която бе нарекла „Божията перална машина“. На нея бяха нарисувани джинси и ризи, окачени по перилата на „Черната звезда“, а леещият се като из ведро дъжд измиваше солта и пясъка. Присъщата й прямота и честност прозираха от друга скица на идол, наречена просто „Преди“. Беше нарисувала тотемите на хайда без всякакво разкрасяване и омекотяване, беше приела и проникнала до същността на не съвсем удобната гледна точна на племето за отношението човек — Вселена.

Страница след страница, Гарвана прелистваше внимателно скицника, докато накрая не остана само една. Отгърна я и усети, че косата му настръхва. На пръв поглед, скицата изглеждаше като другите, но имаше някои неща, които дразнеха мисълта му, докато накрая ги разбра. От сенките в единия ъгъл на рисунката, като че в него се взираха две мъжки очи, една привидно хаотична последователност от линии се превръщаше в лице, наложено върху морето; планина, забулена в мъгла, напомняше контурите на седнал, замислен в нещо мъж — исполин с черна коса, гранитна сила и очи, които не биха трепнали пред нищо.

И всички тези мъже бяха Гарвана.

Чертите на Гарвана в безброй вариации, очите и устните му, повторени в гората и планината, океана и древния тотем, усмихващ се или напрегнат Гарван, сънен или обзет от страст, нежен или жесток — Гарвана, само Гарвана. Изглеждаше така, сякаш нищо не живееше, ако не му е даден живот от Гарвана, а неговия собствен живот струеше от всяко нещо, ставаше част от него.

Безкрайно дълго остана, приковал очи в рисунката, докато накрая престана да я вижда. Тогава зарови лицето си в едрите си длани и заплака. Най-сетне бе чул онази изстрадана любовна песен, в която се пееше за един самотен гарван.



Когато слънцето се скри зад хоризонта, мъглата се сгъсти, забулвайки земята в загадъчен сумрак, тъй пленителен и омагьосващ като розовите видения. Жана спря на стотина метра от къщичката и се обърна, за да проследи с поглед дългата колеблива диря, която бе оставила по пътя си от Едем. Бе загубила представа за времето — не знаеше откога стои така, загледана в отпечатъците на стъпките си, които настъпващият прилив отми. На пясъка не бе останало нищо, освен някакви едва забележими дупки, в които се събираше пяната от морските вълни. Следващата вълна щеше измие дори и тях…

— Ако имах таланта на художник, щях да нарисувам небето и планините, морето и гората, и ти щеше да бъдеш навсякъде.

Тихият плътен глас накара кожата на Жана да настръхне. Миг преди да се обърне, й мина през главата, че май не е с всичкия си. В следващия миг видя Гарвана — на една ръка разстояние от себе си. Той стоеше безмълвен, като че ли се бе материализирал от призрачната нощ, от нейните мечти.

— Ако можех — каза Гарвана — щях да накарам вятъра да повтаря името ти винаги и навсякъде, а обвитата с мъгла гора щеше да е създадена, само за да подхожда на очите ти. Но аз не съм художник, нито бог. Аз съм само един гарван с дрезгав глас, който лети над опустелия Едем и плаче горко за онова, което искаше да има повече от всичко на света — толкова много, че се боеше да повярва, когато накрая го получи.

Протегна ръце и обви с едрите си длани лицето на Жана. Ръцете му потръпнаха, когато се докоснаха до нежността и топлина, което то излъчваше.

— Не зная толкова красиви песни, с които да запълня мълчанието ти, не познавам други светове, в които да повторя твоя образ, не мога да намеря подходящи думи, за да ти кажа, че ти си другата половина на моята душа.

— Гарване — прошепна Жана с треперещ глас. — Не са ми нужни специални подаръци или песни или каквото и да е то — нищо друго, освен теб! Само ти, Гарване. Обичам те.

Думите й пронизаха душата Гарвана, струваше му се, че се преражда.

Той грабна Жана в ръцете си, вдигна я високо, притисна я към себе си — със силата си, с нежността, с прошепнатите думи й каза колко много я обича. Безмълвният й отклик и изповед за нейната безмерна обич бе във всяко докосване, във всяка глътка въздух, в жизнената топлина, с която го обгръщаше.

Зад тях и последните следи от стъпките, водещи към рая, потънаха в мъглата и морето, огряно от сребърна луна. Но нито Жана, нито Гарвана забелязаха това. Бяха намерили своя Едем — той единствен имаше значение за тях и щяха да го задържат завинаги.