Тези чувствени мисли засилиха още повече руменината й. Явно студената вода бе причинила измръзване на онова, което минаваше за неин мозък. Внезапно паметта й се възвърна. Студ. Буря. Вода. Някакъв сребърен диск, плуващ невероятно далеч над главата й. Изведнъж си спомни всичко с кристална яснота, която я зашемети. Погледна към мъжа, който лежеше така близо до нея. Силни ръце. Черни очи. Глас като разбиващи се в скалите вълни, но все пак някак топъл, милващ. Инстинктивно проумя всичко. С него беше в безопасност.

— Ти ми спаси живота.

— Ти се бореше с всичка сила — й каза Гарвана. — Аз ти оказах само малка помощ.

Жана погледна огромната мургава силна ръка, която държеше странното одеяло, придърпвайки го нагоре, за да я загърне във вълшебна топлина. Щеше да умре там, в бурята, ако не бяха тези силни ръце. Знаеше го.

— Малка ли? — повтори тихо тя. — Мисля си, че никак не е малка.

Гарвана вдигна ръката си и я погледна, сякаш я виждаше за първи път.

— Права си, никак не е малка — кимна той, като се правеше нарочно, че не я разбира. Протегна се небрежно, все едно бе сам и преметна тъмносиния чаршаф върху голите си бедра. — Стопли ли се вече? — В гласа му прозвуча загриженост.

— Да, благодаря ти — отвърна Жана. Докато говореше, нови спомени нахлуваха в главата й. Беше толкова измръзнала, че почти не усещаше палубата под краката си… Не можеше да стои права, не можеше да плува, не можеше дори да диша… — Ако… ако не ми беше помогнал…

Гарвана сви широките си рамене и рече небрежно:

— От дете съм по-едър от другите край мен. Приятно е да знаеш обаче, че от това огромно тяло е имало и друга полза, освен да дърпам мрежите или да плаша децата.

Жана потръпна — зад тези обикновени думи се криеше огромна самота. Въпреки невероятната му мъжка сила и иначе грубоватия му външен вид, Гарвана явно бе чувствителен човек. Импулсивно, тя постави ръка върху изваяните мускули на раменете му.

— Обзалагам се, че децата не бягат от тебе, а те обичат, защото знаят, че с теб са в безопасност. Сигурна съм в това! — Сиво-зелените й очи търсеха неговите. — Хей, Гарван, просто не знам как да ти благодаря за…

— Сигурно си жадна — прекъсна я рязко той.

Неочаквано Жана осъзна две неща — Гарвана не иска благодарностите й и е жадна. Чувстваше се така, все едно, че някой беше изпилил гърлото й с гласпапир.

— Да — отговори, чувайки сама как гласът й дращи.

— С доста солена вода си се нагълтала. Имам чай, кафе, вода и бульон.

— Чай, моля.

Жана се опита да не поглежда, когато Гарвана стана от леглото и се уви с чаршафа. Движенията му бяха бързи и гъвкави, без нито един излишен жест. Опита се, но беше невъзможно да не погледне въобще. Беше огромен и сякаш изведнъж изпълни цялата каюта. Небрежно увитата около ханша му тъмносиня тъкан изглеждаше повече като плажна кърпа, отколкото като чаршаф. В семейството й всички мъже бяха високи и едри, а и тя самата, с нейните близо метър и осемдесет, не беше от най-ниските. Но мъжът, нарекъл себе си Гарвана, беше истински великан.

Имаше нещо завладяващо в исполинския му ръст — някак диво и първично като природата наоколо. Силата и спокойствието му я привличаха, привличаше я и смехът му, и самотата, стаена дълбоко в черните му очи. Могъщ, жизнен, самотен, Гарвана докосваше скрити струни в нея, каквито тя не подозираше, че притежава, докато не се събуди, обгърната от топлината на неговото тяло.

Жалко, че и тя не можеше да докосне подобни скрити струни в душата му…

Жана се усмихна тъжно. Беше се събудила както майка я бе родила до най-загадъчния мъж, когото някога беше срещала, а той се отнасяше с нея като към сестра, дори и след този толкова интимен контакт с тялото му. Беше свикнала да се отнасят с нея като със сестра. Сестра на трима едри, мускулести братя. Това в никакъв случай не беше досадно. Но когато и бившият й съпруг започна да се отнася с нея като със сестра — е, това вече й дойде в повече.

С неудоволствие Жана трябваше да си признае, че не можеше особено да се надява да привлече Гарвана — във физическия смисъл. Духна един увиснал мокър кичур над носа си и въздъхна. Не си правеше никакви илюзии — знаеше чудесно как изглежда и при много по-благосклонни към външността й обстоятелства. Беше поразителна, казваха й близките. За себе си Жана бе решила, че така хората наричат високите слаби жени, които определено са им симпатични, но не приличат на русичките пухкави котенца, неизменно предпочитан тип жени от мъжката половина на света. Да не говорим, че когато току-що са те извадили от морето — полуудавена и посиняла от студ, едва ли изглеждаш много по-сексапилно от медуза, изхвърлена от вълните на брега.

Нищо чудно, че на Гарвана хич не му бяха притрябвали благодарностите й. Бедният човек сигурно се бе уплашил, че ще поиска да му се отблагодари в леглото. Жана отново се усмихна кисело. Е, вярно, че не би спечелил кой знае колко, ако приемеше „офертата“. Липсваше й опит с мъжете. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти, докато трая краткият им брак, беше спала с мъжа си.

— Очите ти са тъжни! — прекъсна Гарвана не особено веселите й размишления. — Защо? Още ли те тревожи премеждието, което ти се стовари на главата? Недей, сега си в безопасност. Ще те върна обратно в цивилизацията веднага щом свърши бурята. А пък за лодката… — сви рамене той. — Ще се погрижа и за друга лодка. И за по-добър мотор за нея.

Жана сведе поглед, като се мъчеше да скрие необяснимото вълнение, което я беше завладяло. Забележката му за мотора бавно достигна до съзнанието й. Отвори широко очи и погледна Гарвана.

— Откъде знаеш, че моторът ми създаваше проблеми?

— Никой не гребе край западната страна на островите по време на буря заради самото удоволствие — отвърна й сухо Гарвана. — Една бучка или две?

— Чувствам се така, все едно съм взела вече петдесет — каза Жана и потърка лявата си ръка. — Две бучки, моля. Откъде знаеш, че обичам чая си със захар?

— Приличаш на жена, която обича да си угажда — отговори простичко той. — Ръката ти още ли е схваната?

— Схваната ли беше? — Жана огледа лявата си ръка. Чудеше се какво ли имаше предвид Гарвана като каза, че обичала да си угажда.

— Не си ли спомняш?

Жана се намръщи. Тъмните й вежди с цвят на канела се извиха леко.

— Спомням си, че идиотският мотор спираше, после уж тръгваше и пак спираше, докато накрая замлъкна окончателно. Спомням си, че натиснах веслата… — Погледна ръцете си — бяха зачервени и тук-там охлузени от грубите дъбови гребла. — Спомням си, че ми беше студено, ужасно студено.

— А спомняш ли си, че изгребваше водата?

— Разбира се. Изгребвах всеки миг, когато можех. Явно не е било достатъчно.

— Какво си спомняш, след като видя „Черната звезда“?

Жана огледа красиво обзаведената каюта.

— Това „Черната звезда“ ли е? — попита, посочвайки с жест наоколо. Видя, че завивката се беше свлякла от гърдите й и бързо я придърпа нагоре.

Гарвана кимна мълчаливо. С неимоверно усилие на волята потисна желанието си да впери поглед в единия край на сребристата завивка, от който съблазнително и приканващо се подаваше едно розово зърно. Начинът, по който младата жена се изчерви, когато осъзна, че лежи гола в едно легло с непознат, му подсказваше, че не беше свикнала да се събужда точно така. Любопитното, възпламеняващо докосване, докато изследваше внезапно втвърдилата се плът, му говореше, че няма много опит с мъжете. Но тя не беше и дете. Предположи, че беше на малко повече от двадесет години. Е, на тази възраст по-голямата част жени щяха веднага да се сетят коя част от мъжката анатомия напипват. Но тя не позна.

Всичко това го накара да мобилизира цялата си воля, да спре ръката, която като че ли сама искаше да се плъзне по стройното и гъвкаво тяло и да открие онази силна топлина, със сигурност стаена в него. Беше убеден, че младата жена бе чувствена, гореща, че щеше да му даде тази топлина, ако я поискаше. Беше повече от благодарна, че се намира в безопасност тук, в залива.

Устните на Гарвана се изкривиха в кисела гримаса. Не, той не бе като граблива птица, макар че името му бе такова и въпреки външния си вид. Никога не би се възползвал от моментното й чувство на благодарност. Тази жена с тъжните очи и смелата усмивка също не притежаваше инстинкт на хищник. Затова, когато чувството на благодарност постепенно изчезнеше, неминуемо тя щеше да съжалява, че е отдала почти като етично задължение онова, което даваш, когато обичаш истински.

Обичан мъж — не, не се виждаше в тази роля. Опитът го бе научил, че не е от типа мъже, в който жените се влюбват. Беше прекалено едър. Твърде груб. И твърде много индианец. И за капак на всичко — харесваха му жени, пълна противоположност на неговата външност, като това прелестно, нежно, гъвкаво създание, което бе намерил да се бори отчаяно с развихрилото се море. Често обаче такива жени го разочароваха с друго — липсваше им смелост и темперамент, които той ценеше много повече от привлекателната външност.

Виж, Ейнджъл бе различна. Беше смела за десетима. Като жената, която спаси от морето. Жената, която го гледаше сега с големите си сиво-зелени очи. Жената, която му се доверяваше.

Гарвана внимателно придърпа завивката, за да загърне раменете й и да скрие изкушаващото го розово зърно.

— Какво ще кажеш за една закуска?

— Ами… не знам… Толкова гладна ли ти изглеждам? — подхвърли, без да се замисли и чак тогава се усети, че думите й можеха да бъдат изтълкувани двояко. Смутена придърпа завивката до брадичката си. Беше се отвила и почти му се предлагаше като узрял плод, а неговата реакция беше само да я завие. Изскърца със зъби, щом усети, че бузите й отново пламват. — Знаеш ли какво? Май като си ме вадил от морето, си спасил само тялото ми, а мозъка ми си забравил някъде на дъното на залива.

— Ще го потърся, като ловя риба за вечеря — обеща любезно Гарвана, но очите му блеснаха като черен кехлибар. — Ти имаш ли си име или си като шаманите, които пазят в тайна истинското си име?

— Жана Морган — каза тя, измъкна предпазливо дясната си ръка изпод завивката и му я подаде. — А ти си Гарвана?

— Да — отвърна лаконично той и пое ръката й.

Усмихнаха се един на друг, съзнавайки нелепостта на ситуацията: запознаваха се официално, след като бяха лежали чисто голи един до друг прегърнати като любовници. Пръстите на Жана изглеждаха много фини и женствени в жилавата, грапава ръка на Гарвана. Без да иска, той си спомни как тези пръсти го опипваха слепешката има-няма преди четвърт час.

— Това собствено или фамилно име е? — попита Жана.

Той пусна ръката й и бързо се обърна.

— Когато попълвам данъчните декларации това е фамилното ми име, а собственото — Карлсън. Иначе, повечето хора ме наричат просто Гарвана…

Той млъкна сякаш се колебаеше дали да продължи. Сети се за Ейнджъл. Тя и Грант му викаха Карлсън. Но Грант беше мъртъв. Сега само Ейнджъл го наричаше Карлсън. Тя и Майлс Хоукинс — Хоук — мъжа, когото Ейнджъл обичаше. Хоук също му викаше Карлсън.

Гарвана се усмихна тъжно, като си спомни как се бе почувствал, когато разбра, колко силно Ейнджъл обича другия мъж. Помисли си, че сигурно трябваше да мрази Хоук, но беше невъзможно. Хоук даде на Ейнджъл цялата любов, от която се нуждаеше, даде й живота си. Затова Гарвана го обичаше, както никога не бе обичал друг мъж.

— Не всички те наричат Гарвана, предполагам — рече тихо Жана, загледана в горчивата усмивка на устните му. Много и се искаше да попита коя е жената, която бе в състояние да го накара да се усмихва с толкова любов и така тъжно едновременно, но не посмя. Беше й достатъчно да знае, че има жена, любов, тъга. — Аз как да те наричам?

— Викай ми Гарвана. Свикнал съм да ме наричат така, а пък и аз самият си викам Гарвана.

Жана се усмихна. Кой знае защо, имаше чувството, че е получила скъп подарък.

— Гарвана — повтори тя. Харесваше й вкуса на името върху езика й.

Той се усмихна. Чудеше се какви ли мисли се крият в сенчестите дълбини на тези прекрасни сиво-зелени очи. Усмивката, с която тя му отвърна беше открита, приятелска, завладяваща, шеговита. Съвсем различна от смутената гримаса, преди да загърне раменете й. Част от личността на Жана сега беше скрита — онази част, която проблясваше в очите й, когато гледаше към него и виждаше човека, който я измъкна от студената вода.

Гарвана леко се намръщи. Чувстваше се така, както винаги, когато виждаше искрящия навътре в зелените води на морето живот. Живот, който се мяркаше за миг на повърхността и пак се гмуркаше в студените и безопасни дълбини. Живот, който бързаше да се скрие, щом забележеше негово присъствие. Някак нещо крехко и изящно си беше отишло, оставяйки след себе си смътно проблясваща диря, която очертаваше пътя му.

— Някой чака ли те? — попита Гарвана.

— Да ме чака ли? Кой да ме очаква?

Смущението на Жана му подсказа красноречиво отговора на повече въпроси, отколкото бе задал. И тя като него живееше сама. Живееше сама достатъчно дълго, та мисълта, че някой може да се тревожи от отсъствието й, изобщо не й беше хрумнала.