Той погледна намръщено и с недоверие странната твар, която тя крепеше на дланта си.

— Ти по какво ми каза, че имаш научна степен?

Жана трепна и започна да се смее.

— По морска биология. И ако това те накара да се почувстваш по-добре, мога да ти кажа, че това нещо тук е Phylum Echinodermata, от вида Echinoidea, с галеното име Strongylocentrotus purpuratus. Все пак ти как го наричаш?

— Пурпурен морски таралеж — отвърна сухо той.

Жана вдигна очи към забуленото със сиви облаци небе, гонени от вятъра, сякаш търсеше помощ или вдъхновение.

— Имам предвид на езика на племето хайда — уточни предпазливо тя. — Как наричате на хайда пурпурния морски таралеж?

Жана обърна лице към Гарвана, очаквателно наклонила глава. От него беше научила, че според учените езикът хайда бе странна лингвистична рядкост — абсолютно изолиран и нямащ нищо общо, с който и да е друг език на земята. Езикът на баските беше единственият друг жив език, без никаква лингвистична връзка с останалите. Всички останали говорими езици принадлежаха към една или друга езикова група като например романските или англосаксонските езици. Но не и хайда. Това бе изолиран, самотен език. Уникален.

Жана намираше в този факт някакво особено очарование, подобно на чувството, което извикваше в нея и самият Гарван.

Свил устни, той се вглеждаше внимателно в нея, сякаш претегляше любопитството й. Чувстваше се горд, че родният му език е предизвикал интереса й. Беше чувал, че езикът, на който разговаряше със събратята си е особен, но едва сега узна от Жана — за неговата уникалност. Той смяташе, че отдавна се е сбогувал с училищната скамейка, но ето че животът му поднасяше неочаквано и необичайно изживяване. Впрочем, като самата Жана. В нейната компания като че ли животът ставаше все по-интересен с всяка изминала минута.

— Гарване? — подкани го Жана да задоволи любопитството й.

Той й се усмихна дружелюбно, преди да отговори на въпроса й на хайда.

Жана се заслуша в бързата ритмична поредица от звуци, която на хайда означаваше пурпурен морски таралеж.

— И какво точно означава?

Гарванът се усмихна широко под черния си мустак.

— Няма…

— Точен превод? — прекъсна го Жана и изпъшка недоволно. Много често чуваше тази фраза, откакто заговориха за езика хайда. — Добре тогава, кажи ми го в свободен превод.

— Кръгъл, пурпурен, бодлив, годен за ядене обитател на морските скали.

— Видя ли? — каза победоносно Жана. — Няма значение колко уникален е един език — човешката мисъл, която го е съчинила, се развива по същата основна схема при съставянето на отделните думи — описателната. Научното название на пурпурния морски таралеж ми казва почти същото, което и названието му на хайда. Само че малко по-подробно. С изключение, разбира се, на „годен за ядене“ — добави тя ухилена. — Повечето учени рядко проявяват интерес към обектите на своите изследвания от кулинарна гледна точка.

Гарвана погледна към бодливото морско животно, с наситен пурпурен цвят в ръката на Жана.

— Знам какво си мислиш — заяви категорично. — Само като го погледнеш, и апетитът ти изчезва мигновено.

— В Япония хайверът от морски таралеж е също толкова голям деликатес, колкото е черният в Русия.

— Да, ама не сме в Япония.

— Господи, къде изчезна жаждата за приключения, авантюристичният ти дух?

— Предполагам, че е останал някъде на дъното на залива, заедно с твоя мозък — отвърна мигновено Гарвана.

— Значи, в днешното меню — никакви супи от морски таралеж!

— Никакви.

— А какво ще кажеш да го опитаме суров?

— А ти какво ще кажеш за порция суров пясък?

— Орлите ядат морски таралежи — не пропусна да отбележи Жана. Припомни си с какво учудване видя един млад плешив орел, кацнал на пън, да си похапва морски таралеж с огромно удоволствие.

— Аз съм от групата на гарваните, не на орлите.

Закачливите пламъчета изчезнаха от очите на Жана — заискряха с нескрито любопитство. Тя искаше — имаше нужда — да знае всичко за Гарвана.

— Какво каза?

— Хората от племето Хайда са разделени на две групи — Гарвани и Орли. Майка ми беше Гарван, следователно и аз съм Гарван.

— Както разбирам, в племето Хайда господства матриархално общество, така ли?

— До известна степен… — Усмивката на Гарвана бе доста кисела. — И по-добре. Баща ми се е казвал Карл, бил шотландец — състезател по спортен риболов. Благоволил да изчезне, веднага щом сьомгата отплувала оттук. И така съм станал Карлсън Рейвън.

— А той разбрал ли е, че майка ти е бременна? — попита Жана.

Въпросът се изплъзна сам от устните й и тя мигновено осъзна, че любопитството й бе направо безобразно — минава всякакви граници на благоприличието. Но просто не можеше да се пребори със себе си. Изпитваше нужда да узнае всяка подробност, свързана с този мъж, за съжаление, в ущърб на доброто възпитание.

— Съмнявам се — отвърна Гарвана и сви рамене. — Не съм и много сигурен, че нещо би се променило, ако беше разбрал. — Гарвана се поколеба за миг, но после продължи спокойно. — Баща ми намерил майка ми в някакъв бар. На нея никога не й стигаха парите за пиене, защото пиеше много.

Очите на Жана блеснаха от напиращите неочаквани сълзи и станаха сребристосиви. Сети се за своя татко. Колко много се гордееше със силните си синове и пъргавата дъщеря! И колко бе привързана самата тя към цялото си семейство. А Гарвана бе израснал сам, без онази родителска обич, без топлината на семейното огнище — тъй необходими за всяко дете.

— Господи, не мога да повярвам! Каква несправедливост! — прошепна тя. — Колцина мъже биха били готови да извършат престъпление, за да се сдобият със син като тебе, а де не говорим за това, че всяка майка би била повече от горда, че те е носела в утробата си в продължение на девет месеца.

За миг Гарвана затвори очи — дълбокото вълнение и съпричастието, което съзря в погледа й, го трогна до дъното на душата му.

— Всъщност, не мисля, че е така… — каза накрая глухо. Отвори широко черните си пронизващи очи. — Все пак, аз съм хайда, индианец. Може би тук, в залива това няма никакво значение, особено се сега, но извън този затворен и забравен свят, това е адски важно. — С широк жест огромната му ръка посочи останалия свят.

Жана поиска да възрази, но замълча. В думите на Гарвана се криеше много истина. Не й харесваше, но като човек, който бе стъпил здраво на земята, не можеше да я отрече. Помисли си, че тази истина й е противна, че я ненавижда. Чувството, което я разтърси до дъното на душата, замъгли погледа й, превръщайки очите й в тъмносиви, почти черни като неговите. Мисълта за безрадостното детство, лишило Гарвана от топлина и обич, за тесногръдието, с което по-късно околните гледаха на него, буквално я вбесяваше. С усилие потисна напиращите гневни думи.

— За мен нещата са различни! Съвсем различни, Карлсън Рейвън! — натърти отчетливо Жана. — За мен ти си най-добрия човек, когото някога съм срещала, Гарване. И това е единственото, което ме интересува и има някакво значение. Това мое отношение и твърдо убеждение няма да се промени, независимо дали се намирам в залива Тотем или на обратната страна на Луната. Самата мисъл, че са те лишили от любовта, която всяко човешко същество заслужава, че никой не е оценил неизмеримите достойнства, които притежаваш, направо ми е противна.

Думите излизаха на пресекулки, задавени от буцата, заседнала в гърлото й. Жана се обърна бързо назад, клекна и остави нежно бодливата твар в скалния му дом. Нетърпеливо избърса бликналите сълзи с ръкава на дебелия вълнен пуловер, който бе облякла. Пуловерът беше влажен, миришеше едва доловимо на море и на мъжа, който го бе носил, преди да й го даде, за да я предпази от студа.

— Жана.

Гласът на Гарвана бе дрезгав, пропит с дълбока нежност. Личеше, че трудно сдържа вълнение си. Подаде й ръка, за да се изправи, после улови брадичката й с мазолестата си отрудена ръка и обърна лицето й към себе си. Понечи да каже нещо, но като видя сълзите в очите й, нещо стегна гърлото му и думите замръзнаха на устните му. Наведе се и докосна клепачите й с устни. Усилието, което му костваше да спре след тази обикновена, нищо не значеща целувка, направо го уплаши. Бавно пусна брадичката й, после прокара нежно пръсти по нея, сякаш я очертаваше.

— Не мисли, че съм бил нещастен — каза тихо той. — Според традициите на племето хайда, децата принадлежат на майките и с възпитанието на момчетата се занимават най-вече братята на майките, а не бащите. Аз бях отгледан от моя чичо — такъв е обичаят на моя народ.

— А майка ти? — попита нервно Жана. Знаеше, че не трябва да човърка раната, но някаква необяснима сила сякаш я тласкаше да продължава да разпитва.

— Когато станах на шест години, майка ми вече не беше в състояние да се грижи за себе си, камо ли за своя син. Пропи се напълно, като че ли пиянството й продължаваше двадесет и четири часа в денонощието. Тогава чичо ми ме осинови — така повелява неписаният закон на моето племе, а и законът на Канада. Това стана четири години преди смъртта на майка ми. Еди, моят чичо, е добър човек — силен, сърдечен и мил — продължи да разказва Гарвана с плътния си глас. — През лятото лови сьомга, а през зимата вае идоли от глина, древни и уникални, какъвто е и езикът на моите прадеди. Сигурен съм, че ти ще харесаш Еди. И Еди ще те хареса. Той никак не понася жените, които нямат куража да бродят из островите, докато се вихри буря — според него те са големи глезли.

Жана се вгледа напрегнато в него. Усещаше вълнението, което се криеше в простичките думи. Разбра, че неслучайно й разказва за родителите си — или по-точно за родителите, чиято ласка не бе познал. Черните му искрящи очи я привличаха неудържимо и тя с мъка се сдържа да не се хвърли в прегръдките му, умолявайки го да забележи жената в нея. Съзнаваше обаче, че подобно действие би я подложило на ужасно унижение. Даже и да допаднеше на чичо Еди, бе повече от очевидно, че Гарвана си падаше по меланхоличните, деликатни като порцеланови статуетки блондинки, наметнали на раменете си копринен шал с цвета като загадъчните си синьо-зелени очи.

— Мислиш ли, че Еди ще събере достатъчно кураж, за да опита супа от морски таралежи? — подхвърли закачливо Жана, надявайки се искрено, че попресилената й усмивка ще остане незабелязана от Гарвана.

Той внезапно се засмя и мрачните, остри черти на лицето му сякаш се облагородиха.

— Изгарям от нетърпение да разбера.

Смехът на Гарвана я разтърси като ураганен вятър, вихрещ се над бурното море. Бързо се обърна и насочи поглед към морето. Вълните с рев се разбиваха в скалистия бряг. По всичко личеше, че се задава новият пореден пристъп на бурята.

— Още колко време ни остава?

— За супата ли?

— До бурята.

Погледът му проследи нейния. Намръщи се, като видя плътната, оловносива завеса от облаци, която напредваше към тях, носена от пронизващия вятър.

— Точно колкото ни трябва, за да се доберем до корабчето, при малко повече късмет. Да ме вземат мътните дано! Къде по дяволите ми е акъла?! Желязно правило в такова време е да не се обръщаш с гръб към морето.

— Значи няма да имаме време за стриди? — попита Жана. На идване насам бе забелязала в една вдлъбнатина в скалите полепнали стриди.

— Аз ще събера малко, а ти бягай на сухо в корабчето.

— А ти?

— Ще ми е за урок — рече Гарвана. — Като се намокря, тъкмо ще си събера акъла и няма да се размотавам, а ще следя за времето.

И няма да си мисля за привлекателните ти бедра, когато се навеждаш и бърникаш в локвите — добави наум.

— Май не ти останаха много сухи дрехи.

— Нищо, ще облека спалния чувал.

— Няма да стане! — заяви Жана и поклати решително глава. Светлината трепна в леко начупената й коса с оттенък на канела. — Ще се загърна с някой чаршаф и ще ти върна дрехите.

Гарвана си представи Жана гола, загърната в тъмносиния чаршаф, и се усмихна, въпреки всички обещания и клетви, които беше дал пред себе си, да не мисли за нея по друг начин, освен като за сестра или приятелка.

Жана не успя да забележи тази твърде мъжка усмивка, тъй като вече беше с гръб към него и бързо тръгна към брега, където бе закотвена „Черната звезда“. Гарвана я проследи с поглед около минута, любувайки се на невероятно женственото поклащане на бедрата й. Трябваше да си признае, като същевременно се проклинаше наум, че страшно му се иска да прокара език и връхчетата на пръстите си по грациозния й гръб, по меките извивки на задните й части. Щеше да я накара да се почувства добре, топла и силна, нежна и женствена, изпълвайки с наслада сетивата му, така както той щеше я изпълва цялата. Щеше ли да й хареса? Щеше ли да й харесва да я възбужда ненастойчиво и без да бърза и накрая да я обладае?

Насоката, която вземаха мислите на Гарвана, затрудни походката му. Изруга наум и се запита, как щеше да се сдържи през двата дни дъжд и вятър, които развихрящата се отново буря предвещаваше.