Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

Благодарности

Тази книга нямаше да се появи, ако не беше помощта на много хора. На първо място искам да благодаря на моята съпруга Катерин, която ме подкрепяше с точната доза от търпение и любов.

Изказвам благодарността си и на моя агент Тереза Парк от „Санфорд Гриинбъргър асошиейтс“ и на редактора ми Джейми Рааб от „Уорнър букс“. Без тях книгата нямаше да бъде написана. Те са мои учители, колеги и приятели.

И накрая искам да спомена и другите хора, които заслужават моята сърдечна признателност. Лари Кършбом, Морийн Ейгън, Дан Мандел, Джон Ахърн, Скот Шуимър, Хауи Сандърс, Ричард Гийн и Дениз Динови — вие знаете ролята си в това начинание и аз ви благодаря за всичко.

Бутилката беше хвърлена зад борда в една топла лятна вечер, няколко часа преди дъждът да завали. Като всички бутилки, и тя беше чуплива и щеше да се строши, ако бъдеше пусната на твърда почва дори само от четирийсет-петдесет сантиметра. Но ако една бутилка се запечата добре като тази и се хвърли в море, тя става един от най-ценните морски предмети, познати на човека. Може да плава, без да е застрашена от урагани и тропически бури, да подскача върху най-опасните насрещни течения. В известен смисъл тя представлява идеалното убежище за посланието, което носи в себе си, послание, изпратено да изпълни едно обещание.

Подобно на всички бутилки, оставени на прищевките на океаните, и нейният курс беше непредвидим. Ветровете и водните течения играят голяма роля за посоката на всяка бутилка, бурите и плаващите останки също могат да изменят пътя ѝ. Понякога рибарска мрежа ще я залови и ще я отнесе на десетки километри в обратната на дотогавашната ѝ посока. В резултат на това две бутилки, пуснати едновременно в океана, могат да бъдат изхвърлени на брегове, разделени от цял континент, или дори на две противоположни точки на земното кълбо. Няма начин да се предскаже пътят на такава една бутилка и това е част от нейната загадка.

Тази загадка е възбуждала любопитството на хората още от появата на първите бутилки, а някои дори са се опитвали да разкрият нещо повече за нея. През 1929 година екип от немски учени се заели да проследят пътя на една бутилка. Хвърлили я в южната част на Индийския океан с бележка, в която отправяли молба към онзи, който я намери, да запише на кой бряг е била изхвърлена и отново да я пусне в морето. До 1935 година бутилката обиколила света и изминала приблизително 25 600 километра — най-дългото официално зарегистрирано разстояние.

Посланията в бутилки датират в хрониките отпреди векове и сред авторите им се срещат някои от най-известните имена в историята. Така например в средата на 1700 година Бен Франклин използвал бутилки със запечатани вътре бележки, за да събира основни данни за водните течения на източното крайбрежие — информация, която все още се използва. Дори и днес Военноморските сили на САЩ използват бутилки, за да получат данни за приливите и отливите и за водните течения, и те служат за проследяване посоката на петролните разливи.

Най-известното писмо, изпратено по този начин през 1784 година, е на един млад моряк на име Чуносуке Мацуяма. След корабокрушение той се добрал до един коралов риф, но останал без храна и вода. Преди смъртта си описал какво му се е случило с издълбани върху парче дърво думи и го запечатал в бутилка. През 1935 година — 150 години, откакто била пусната във водата — бутилката била изхвърлена на брега край малко селце в Япония, родното място на Мацуяма.

Бутилката, хвърлена в морето в една топла лятна вечер, не съдържаше нито писмо на корабокрушенец, нито беше използвана за получаване на морски данни. В нея също имаше писмо, но то щеше да промени завинаги съдбата на двама души, двама души, които иначе никога нямаше да се срещнат, и по тази причина писмото можеше да се нарече „съдбовно“. В продължение на шест дни бутилката се носеше бавно върху вълните в североизточна посока, движена от ветрове, духащи над Мексиканския залив. На седмия ден ветровете стихнаха и бутилката сама пое право на изток и накрая намери пътя си към Гълфстрийм, набра скорост и заплава на север, изминавайки по сто и дванайсет километра на ден.

След две и половина седмици, откакто беше хвърлена в морето, тя все още се носеше по Гълфстрийм. На седемнайсетия ден обаче силна буря — този път над Средно атлантическия океан — отприщи източни ветрове, толкова силни, че изхвърлиха бутилката от течението и тя започна да плава към Ню Ингланд. Тъй като беше вече далече от Гълфстрийм, който да ускорява хода ѝ, бутилката отново се понесе бавно. Цели пет дни криволичеше в различни посоки близо до брега на Масачузетс, докато не попадна в рибарската мрежа на Джон Хейнс. Рибарят я откри между стотиците мятащи се костури и я хвърли настрани, докато преглеждаше улова си. По една щастлива случайност бутилката не се счупи, но рибарят бързо забрави за нея и тя остана в носовата част на лодката до вечерта, когато лодката отново пое към залива Кейп Код. Към осем и половина същата вечер, след като Хейнс хвърли котва в границите на залива, както си пушеше цигарата, бутилката отново се изпречи пред погледа му. Тъй като слънцето се бе спуснало съвсем ниско зад хоризонта, той я вдигна, но не видя нищо необикновено в нея и я метна нехайно зад борда. Оттук би следвало да се предположи, че бутилката ще бъде изхвърлена на брега край някое от малките селища, разположени покрай залива.

Но нищо подобно не се случи. Няколко дни тя продължи да се носи напред-назад по вълните, сякаш се колебаеше накъде да поеме, и накрая бе изхвърлена на пясъчния бряг край Чатам.

И именно там след 26 дни и 1180 километра по вода приключи нейното пътешествие.

Духаше студен декемврийски вятър и Тереза Осбърн кръстоса ръце пред гърдите си и обхвана с поглед водната шир. Допреди малко, когато дойде тук, само няколко души се разхождаха по брега, но като видяха задаващите се облаци, побързаха да се приберат. Сега тя беше сама на плажа и поглъщаше с очи гледката наоколо. Океанът, отразяващ цвета на небето, приличаше на разтопен метал, вълните равномерно заливаха пясъка. Тежки облаци се спускаха бавно, мъглата започваше да се сгъстява и да забулва хоризонта. На друго място, по друго време тя щеше да почувства великолепието на красивата гледка, но сега, както стоеше на брега, се улови, че не усеща абсолютно нищо. Сякаш изобщо не е тук и всичко е само сън.

Беше пристигнала тази сутрин с кола, но не си спомняше нищо от пътуването. Когато взе решение да дойде тук, имаше намерение само да пренощува. Дори беше очаквала с нетърпение да прекара една спокойна нощ извън Бостън. Но докато наблюдаваше как океанът се надига и разпенва, установи, че изобщо не ѝ се остава. Ще си тръгне за вкъщи веднага щом приключи, независимо колко късно е.

Когато най-сетне се почувства готова, тя бавно се запъти към водата. Носеше подмишница чанта, която сутринта внимателно бе напълнила, за да е сигурна, че няма да забрави нещо. Не беше казала на никого какво взима със себе си, нито какво възнамерява да прави днес. Подметна само, че отива да напазарува за Коледа. Обяснението беше просто оправдание и макар да беше сигурна, че ще я разберат, ако им каже истината, това пътуване беше нещо, което не ѝ се щеше да споделя с никого. Беше започнала всичко сама и сама искаше да го приключи.

Тереза въздъхна и погледна часовника си. Скоро щеше да започне приливът и тогава щеше вече да е напълно готова. След като намери подходящо място върху една малка дюна, тя седна на пясъка и отвори чантата. Зарови в нея и напипа плика, който ѝ трябваше. Пое си дълбоко въздух и бавно го отлепи.

Вътре имаше три грижливо сгънати писма, писма, които бе чела и препрочитала безброй пъти. Сега, седнала на пясъка, тя ги държеше пред себе си и само ги гледаше.

В чантата имаше и други неща, но още не беше готова да ги погледне. Вниманието ѝ беше съсредоточено единствено към писмата. Той ги беше писал с автоматична писалка и на места, където мастилото беше потекло, хартията бе зацапана. Листовете с рисунка на ветроход в горния десен ъгъл бяха започнали да се обезцветяват с годините. Помисли си, че един ден думите изобщо нямаше да могат да се разчитат, но се надяваше, че от днес нататък вече няма да изпитва нужда да ги препрочита толкова често.

Когато свърши, пъхна писмата обратно в плика пак тъй внимателно, както ги бе извадила. След това прибра плика в чантата и отново обходи с поглед брега. От дюната, на която седеше, се виждаше мястото, откъдето бе започнало всичко.

Беше излязла да тича призори, спомни си тя и в съзнанието ѝ ясно изплува онова ранно лятно утро. Денят обещаваше да е красив. Докато поглъщаше с очи света около себе си, чуваше пронизителните писъци на чайките и тихия плисък на прибоя. Въпреки че беше дошла на почивка, стана по-рано, за да може да тича на плажа, без да трябва да се съобразява откъде минава. След няколко часа наоколо щеше да се напълни с туристи, които щяха да се излежават върху хавлиените си кърпи и да попиват лъчите на горещото слънце на Ню Ингланд. По това време на годината Кейп Код винаги беше претъпкан от хора, но повечето почиващи спяха до по-късно и тя се възползва от случая, за да се наслади на приятното усещане да тича сама по пясъка, плътен и гладък от отдръпващия се прилив. За разлика от алеите в нейния град пясъкът тук хлътваше достатъчно, така че коленете нямаше да я болят, както често ѝ се случваше, след като бе тичала по градските циментирани алеи.

Обичаше открай време тичането — навик, който си бе създала още от училищните кросове и надбягвания. Отдавна бе престанала да се състезава и да засича времето си, просто използваше тичането като един от малкото поводи да остане насаме с мислите си. Считаше го за нещо като медитация и именно затова ѝ доставяше удоволствие да бъде сама. Не разбираше защо хората предпочитаха да тичат на групи.

Колкото и да обичаше сина си Кевин, сега беше доволна, че той не е с нея. Всяка майка има нужда от малко отдих от време на време и тя с нетърпение беше чакала да дойде и да си почине тук — далеч от телевизията с нейните вечерни футболни мачове, плувни турнири и гръмки клипове на Ем Ти Ви, далеч от домашните упражнения, в които трябваше да му помага, от ставането посред нощ, за да го успокоява, когато му се свиваха жилите на краката. Преди три дни го беше закарала на летището, за да го изпрати със самолет при баща му — бившия ѝ съпруг — в Калифорния. Едва когато му напомни, Кевин се сети, че не я беше прегърнал и целунал на раздяла. „Извинявай, мамче — каза ѝ, докато обвиваше ръце около врата ѝ и я целуваше. — Обичам те. Не искам да се чувстваш много самотна без мен, чу ли?“ После се обърна, подаде билета си за проверка и се втурна тичешком към самолета, без да се обръща назад.

Тя не го обвини, че мигом бе забравил за нея. На дванайсет години той беше в периода, когато да прегръща и целува майка си на публично място не било „върховно“. Освен това знаеше, че умът му е вече другаде. Още от миналата Коледа бе очаквал с нетърпение това пътуване. Баща му щеше да го заведе до Големия каньон, оттам за една седмица двамата щяха да отидат до река Колорадо, по която щяха да плават със сал, и накрая щяха да посетят Дисниленд. Това беше пътуване, за което всяко дете мечтае, и тя се радваше за Кевин. Въпреки че заминаваше за месец и половина, знаеше, че на Кевин ще му се отрази добре да прекара по-дълго време с баща си.

Тя и Дейвид поддържаха сравнително приятелски взаимоотношения, откакто се разведоха преди три години. Макар да не беше най-примерният съпруг, той беше добър баща на Кевин. Никога не пропускаше да му изпрати подаръци за рождения ден или за Коледа, обаждаше се по телефона всяка седмица и прекосяваше страната по няколко пъти в годината, за да прекарва съботите и неделите със сина си. Разбира се, не пропускаше и постановените от съда шест седмици през лятото, в които можеше да го вижда, както и през година по Коледа и Великден, по време на едноседмичните училищни ваканции. Анет, новата съпруга на Дейвид, беше погълната от грижи за новороденото си бебе, но Кевин я харесваше и никога не се връщаше у дома с натрупан гняв или с чувството, че е бил пренебрегван. Напротив, дори говореше възторжено за пребиваването си там и колко много се е забавлявал. Понякога Тереза усещаше ревност, но се стараеше да не се издава пред Кевин.

Сега на брега тя тичаше умерено бързо. Диана я чакаше да си направи обиколката, за да закусят заедно — Брайън със сигурност беше вече излязъл, — и Тереза мечтаеше двете да си побъбрят насаме. Диана и съпругът ѝ Брайън бяха по-възрастни от нея — и двамата наближаваха шейсетте, — но Диана беше най-добрата ѝ приятелка.

Беше отговорен секретар на вестника, за който работеше Тереза, идваше с Брайън на Кейп Код от години. Те винаги отсядаха в една и съща квартира — в къщата „Фишър“ — и когато приятелката ѝ научи, че Кевин заминава за дълго време при баща си в Калифорния, настоя Тереза да отиде при тях.