Докато се приближаваше до лодката обаче, първото нещо, което забеляза, беше, че наоколо няма никой — нито на борда, нито на доковете. По всичко личеше, че дори никой не е идвал тук цялата сутрин. Яхтата беше заключена, платната ѝ — сгънати, всичко си беше на място. След като се огледа отново, за да види дали Гарет не е някъде наблизо, погледна отново името на яхтата. Да, „Хепънстанс“ беше. Учудена, приглади назад косата си, разрошвана от вятъра. Странно, продавачът ѝ каза, че е тук.

Не побърза да се върне в магазина, а поостана да се възхити на яхтата. Наистина беше красива — скъпа и от висококачествено дърво, не като другите, които я заобикаляха. В нея имаше повече индивидуалност и сега разбра защо вестникът беше направил материал за нея. В известен смисъл ѝ напомняше на много по-умалена версия на пиратски кораби, които бе виждала във филмите. Тя се разходи няколко минути напред-назад и се запита до каква ли степен е била съсипана преди възстановяването ѝ. По-голямата част от яхтата изглеждаше напълно нова, макар че според нея не бяха подменени всичките ѝ дървени части — вероятно само са ги почистили с шкурка. Когато се наведе да се вгледа по-отблизо, видя резки по корпуса, което подкрепи предположението.

Най-накрая реши да отиде в „Айланд Дайвинг“ малко по-късно. Явно, че мъжът от магазина я бе упътил погрешно. След като хвърли още един, последен поглед на яхтата, тя се обърна да си върви.

На рампата, на няколко крачки от нея, стоеше и я наблюдаваше един мъж.

Гарет…

Беше изпотен от сутрешната жега, на места по ризата му се виждаха мокри петна. Ръкавите ѝ бяха отпорени и разкриваха стегнати мускули на ръцете, оплескани с нещо като грес, а водолазният му часовник беше издраскан — сигурно от дългогодишно ползване. Носеше кафеникави къси панталони и кецове, обути на бос крак. Целият му вид подсказваше, че е човек, който прекарва повечето, ако не и цялото си време край океана.

Като я видя да отстъпва крачка назад, мъжът я заговори:

— Мога ли да ви услужа с нещо? — Усмихваше ѝ се, но не се доближи до нея, сякаш се опасяваше, че тя може да се почувства като в капан.

Което си беше точно така, когато очите им се срещнаха.

В първия момент тя само продължи да го гледа. В сравнение със снимките му в действителност той изглеждаше по-симпатичен. Беше висок, с широки рамене, но трудно можеше да мине за шеметен красавец. Обветреното и загрубяло лице говореше, че слънцето и морето си бяха взели своето. Имаше същите като на Дейвид хипнотизиращи очи, само че в неговите имаше нещо по-завладяващо. И излъчваше подчертана мъжественост.

Тереза си спомни за плана си и си пое дълбоко въздух.

— Възхищавах се на яхтата ви — посочи тя към „Хепънстанс“ — Наистина е много красива.

Докато триеше ръцете си една в друга, за да ги почисти от греста, той отвърна любезно:

— Благодаря ви. Приятно ми е да го чуя.

Твърдият му поглед, като че ли изведнъж я върна назад към началото на събитията — намирането на бутилката, нарастващото и любопитство, проучванията, които бе направила, пристигането ѝ в Уилмингтън и накрая тази среща. Напълно объркана, тя затвори очи и се улови, че ѝ е трудно да се овладее. Не бе очаквала, че всичко ще стане толкова бързо. И мигом я обзе огромен ужас.

Той пристъпи крачка напред и я попита със загрижен глас:

— Добре ли сте?

Насилвайки се да се отпусне, тя си пое отново въздух и отвърна:

— Да, просто за миг ми се замая главата.

— Сигурна ли сте?

От притеснение прекара пръсти през косата си.

— Да, мина ми, наистина.

— Добре — каза той така, сякаш изчакваше да се увери, че е така, после попита с любопитство в гласа: — Срещали ли сме се и преди?

Тереза поклати бавно глава.

— Мисля, че не.

— Тогава откъде знаете, че яхтата е моя?

Облекчена, тя отвърна:

— О… видях ваша снимка в магазина, както и снимки на яхтата. Младежът в магазина ми каза, че сте тук, и тогава реших да използвам случая и да дойда да я разгледам.

— Казал ви е, че съм тук?

Тя замълча, докато си припомняше точните думи:

— Всъщност той каза, че сте на дока. А пък аз предположих, че това значи тук.

Той кимна.

— Бях на другата лодка… която използваме за гмуркане.

Малък рибарски кораб сигнализира за поздрав и Гарет се обърна и помаха на мъжа, изправен на палубата. След като корабът отмина, той се обърна отново към Тереза и като че ли едва тогава забеляза колко е хубава. Отблизо дори изглеждаше още по-хубава, отколкото му се стори, когато я видя преди малко от отсрещния пристан. Той неволно сведе поглед и бръкна в задния си джоб, откъдето извади червена носна кърпа и избърса потта от челото си.

— Много хубаво сте я стегнали — отбеляза Тереза.

Той се усмихна леко и напъха обратно кърпата в джоба си.

— Благодаря, радвам се, че ви харесва.

Тереза погледна към „Хепънстанс“, докато той говореше, после към него.

— Знам, че не е моя работа — заговори тя нехайно, — но тъй като сте тук, ще възразите ли, ако ви поразпитам малко за яхтата?

По израза на лицето му веднага разбра, че не за първи път го карат да говори за плавателния си съд.

— Какво по-точно искате да знаете?

Тя положи всичките си усилия, за да прозвучи гласът ѝ непринудено.

— Ами например наистина ли е била в такова окаяно състояние, както пише в статията?

— Дори в още по-окаяно. — Той пристъпи напред и започна да ѝ посочва различни места по корпуса. — Голяма част от дървото близо до вълнореза беше изгнило, на много места по единия борд имаше пробойни… Цяло чудо беше, че все още се държеше на повърхността. Наложи се да подменим доста голяма част от корпуса и палубата, а останалото го изтъркахме, китосвахме го и отново го полирахме. Но това беше само външната работа. После се заловихме да я поправяме отвътре, което ни отне много повече време.

Въпреки че ѝ направи впечатление множественото число, което използваше, тя реши да не пита нищо.

— Сигурно много работа е имало по нея.

Тя се усмихваше, докато говореше, а Гарет почувства, че нещо го стегна отвътре, и си помисли: „По дяволите, много е хубава!“

— Така беше, но си струваше. С нея е по-голямо удоволствие да се плава, отколкото с другите ветроходи.

— Защо?

— Защото е била построена от хора, които са си изкарвали прехраната с нея. Проектирали са я с много любов и това прави управлението ѝ много по-лесно.

— Доколкото разбирам, отдавна се занимавате с ветроходство.

— От дете.

Тя кимна и след кратка пауза направи крачка към лодката.

— Може ли?

— Разбира се.

Тереза се доближи до яхтата и прекара длан по корпуса. Гарет забеляза, че не носи брачна халка, макар че това нямаше никакво значение. Без да се обръща, Тереза попита:

— Какво дърво е това?

— Махагон.

— Цялата ли е от махагон?

— Почти, с изключение на мачтите и някои неща вътре.

Тя отново кимна, а Гарет я наблюдаваше, докато вървеше покрай „Хепънстанс“. Когато се поотдалечи, той изгледа от горе до долу фигурата и правата тъмна коса, която едва докосваше раменете ѝ. Но тя хващаше око не само с външния си вид, а и с уверената си походка. Сякаш знаеше какво точно си мислят мъжете, когато я гледат. Той тръсна глава.

— Вярно ли е, че са я използвали да шпионира германците през Втората световна война?

Той се изсмя тихо и побърза да прогони разсейването.

— Така ми каза предишният ѝ собственик. Но дали е вярно или просто го каза, за да ѝ вдигне цената, не знам.

— Е, дори и да не е било така, тя пак е красива. Колко време ви отне възстановяването ѝ?

— Почти година.

Тереза надникна през един от кръглите илюминатори, но вътре беше тъмно и почти нищо не се виждаше.

— А каква лодка използвахте, докато поправяхте тази?

— Никаква. Не ни оставаше много време, тъй като имахме работа в магазина, водехме курсове и гледахме час по-скоро да я поправим. — Гарет за първи път почувства, че разговорът му е приятен.

— Е, да, сигурно.

Тя хвърли още един поглед на яхтата и тръгна обратно към него. Двамата помълчаха за миг. Гарет се запита дали усеща погледите, които ѝ хвърляше с крайчеца на окото си.

— Е — заговори тя най-накрая и скръсти ръце пред гърдите си, — май доста време ви отнех.

— Съвсем не — отвърна той и усети, че по челото му отново изби пот, — обичам да разговарям за ветроходство.

— Сигурно и аз бих обичала на ваше място. То винаги ми се е струвало приятно развлечение.

— Да не би никога не сте се качвали на яхта?

Тя сви рамене.

— Никога. Много ми се е искало, но просто не ми се е удавал случай.

Тя го гледаше, докато говореше, и когато погледите им се срещнаха, Гарет се улови, че за втори път в порядъка на няколко минути посяга за носната си кърпа. „Ама че жега е тук!“ Той избърса челото си и се чу да изрича думите, преди да усети.

— Ами ако искате да опитате, аз обикновено се разхождам с нея след работа. Ще бъдете добре дошла на борда ѝ привечер.

Защо го каза, сам не знаеше. Може би, заключи наум той, е почувствал нужда от женска компания след толкова години, дори и за кратко време. Или пък го привлече нещо в начина, по който заблестяваха очите ѝ, когато говореше. Но каквато и да бе причината, той вече я бе поканил да се разходи с него и беше късно да промени решението си.

Тереза от своя страна също бе изненадана, но бързо реши да приеме поканата му. Нали именно това беше причината да дойде в Уилмингтън.

— С удоволствие — рече тя. — В колко часа?

Той прибра кърпата си, чувствайки се малко неудобно от спонтанното си предложение.

— Някъде към седем? Тогава слънцето почва да залязва и това е идеално време за отплаване.

— Седем часа ме устройва напълно. Ще донеса нещо за ядене.

За изненада на Гарет тя изглеждаше едновременно зарадвана и развълнувана.

— Не, не е нужно.

— Може би, но това е най-малкото, което мога да направя. В края на краищата не бяхте длъжен да ме каните. Сандвичи ще бъде ли достатъчно?

Гарет отстъпи крачка назад, сякаш му беше нужно малко повече пространство, за да диша.

— Да, напълно. Аз не съм много придирчив.

— Добре — каза тя и замълча, изчаквайки го да каже още нещо, но той не продума и тя несъзнателно намести дръжката на чантата на рамото си. — В такъв случай, до довечера. Ще се видим тук, при яхтата, нали?

— Да, тук — потвърди той и долови напрежение в гласа си. После се изкашля и добави с лека усмивка: — Ще бъде много приятно. Ще ви хареса.

— Не се и съмнявам. До довечера!

Тя се обърна и тръгна по рампата с развята от вятъра коса. Докато се отдалечаваше, Гарет се сети какво бе забравил.

— Ей! — извика той след нея.

Тя се спря и се обърна, засенчвайки очите си с ръка.

— Да?

Той направи няколко крачки към нея.

— Забравих да питам за името ви.

— Тереза. Тереза Осбърн.

— Аз съм Гарет Блейк.

— Добре, Гарет. Ще се видим в седем.

И тя отново се обърна и се отдалечи със стегната крачка. Гарет проследи с поглед фигурата ѝ, опитвайки да сложи в ред обърканите си чувства. Макар че, от една страна, беше развълнуван от тази среща, от друга, усещаше, че има нещо нередно в цялата тази работа. Знаеше, че няма причина да изпитва вина, но именно това изпитваше и много му се прииска да има начин да се отърси от това чувство.

Но, естествено, че нямаше. Никога не е имало.

6

Стрелките на часовника скоро щяха да отбележат седем часа, но за Гарет Блейк времето беше спряло преди три години, когато Катерин слезе от тротоара и беше бутната от кола, шофирана от възрастен мъж, които не успя да спре навреме и с това промени завинаги живота на цели две семейства. През следващите седмици гневът му към шофьора постепенно отстъпи място на планове за отмъщение, което така и не осъществи, тъй като скръбта му го направи неспособен да върши каквото и да било. Не можеше да спи повече от три часа в денонощието, разплакваше се всеки път, когато видеше дрехите ѝ в гардероба, и отслабна с близо десет килограма, тъй като не слагаше нищо в уста, освен кафе и солени бисквити. След месец пропуши за първи път в живота си и започна да пие, за да удави непоносимата мъка, която го налягаше всяка вечер. Баща му пое временно работата в магазина, а Гарет по цял ден седеше мълчалив на задната веранда на къщата си и опитваше да си представи живота си без Катерин. Дори вече не изпитваше желание да живее повече и понякога се надяваше, че соленият, влажен въздух ще го погълне и ще го избави от самотата му занапред.

Най-тежко му беше, когато не можеше да си спомни ден, в който да не е бил заедно с Катерин. Познаваха се почти цял живот, учеха в едни и същи училища. В трети клас в гимназията станаха най-добри приятели и тогава той ѝ поднесе две картички за Деня на свети Валентин, но след това продължиха да учат в различни паралелки до завършването на гимназия. Тогава Катерин беше слабичка и най-дребната сред съученичките си и макар че Гарет беше отделил специално място за нея в сърцето си, не забеляза кога се бе превърнала в привлекателна девойка. В ученическите години те нито веднъж не излязоха заедно на разходка, нито дори на кино, но след четири години в Чапел Хил, където той специализираше морска биология, най-неочаквано я срещна в Райтсвил Бийч и мигом си даде сметка колко глупаво е постъпил. Тя вече не беше онова слабичко момиченце, което помнеше. Пред него стоеше красива млада жена с форми, които караха и мъже, и жени да се обръщат след нея. Косата ѝ беше руса, в очите ѝ се таеше безгранична загадъчност. И когато той най-накрая успя да затвори уста от прехласване и я попита какво ще прави по-късно същата вечер, те започнаха приятелство, което ги доведе до брак и до шест прекрасни години съвместен живот.