През първата им брачна нощ, останали сами в хотелската стая, осветена само от свещи, тя му подаде двете любовни картички, които ѝ бе поднесъл навремето, и се разсмя, като видя израза на лицето му. „Разбира се, че ги запазих — прошепна тя, докато обвиваше ръце около врата му, — тогава обичах за първи път. Любовта е любов, независимо на колко години си, и съзнавам, че ако ти бях дала време, ти щеше да се върнеш при мен.“

Всеки път, когато Гарет се уловеше, че мисли за нея, той си спомняше как точно изглеждаше тя или онази нощ, или последния път, когато бяха излезли с яхтата. Дори сега си спомняше ясно последната им вечер — косата ѝ се вееше от силния вятър и по усмихнатото ѝ лице бе изписан възторг.

— Чувстваш, ли пръските? — извика тя възбудено, когато застана при носа на яхтата. Беше се хванала за едно въже и се накланяше в посоката на вятъра, а профилът ѝ се очертаваше на фона на искрящото небе.

— Внимавай! — предупреди я Гарет, без да изпуска щурвала.

Тя се наведе още повече и загледа през рамо.

— Сериозно говоря! — извика той отново. За миг му се стори, че пръстите ѝ се охлабиха около въжето и той бързо пусна щурвала, но точно тогава чу високият ѝ смях. И я видя как отново се изправи. Пристъпвайки леко, както винаги, тя се върна до него и обви ръце около раменете му. Целувайки го по ухото, прошепна умолително:

— Притесних ли те?

— Винаги ме притесняваш, когато правиш такива неща.

— Не ми говори така грубо — престори се тя на обидена. — Не и сега, когато си само мой.

— Всяка вечер съм само твой.

— Но не и по този начин — отвърна тя и отново го целуна. След това хвърли бърз поглед наоколо и добави: — Защо не свием платната и не пуснем котвата?

— Сега?

Тя кимна.

— Освен, разбира се, ако смяташ да плаваме цяла нощ.

С потаен поглед, който не издаваше нищо, тя отвори вратата на кабината и изчезна от поглед. Четири минути по-късно лодката беше здраво закотвена и той влезе в кабината след нея…

Гарет въздъхна тежко, сякаш да издуха спомените си като дим. Въпреки че събитията през онази вечер се бяха врязали ясно в съзнанието му, той се улови, че колкото повече време минаваше, толкова по-трудно успяваше да си представи как точно изглеждаше Катерин. Малко по малко чертите на лицето ѝ избледняваха пред очите му и макар да знаеше, че забравата помага да смекчи мъката, най-много от всичко му се искаше да я види отново. През последните три години само веднъж бе отворил албума със снимки и това го потопи в такава скръб, че той се зарече никога повече да не го докосва. Виждаше я ясно само нощем, след като заспеше. Обичаше да я сънува, понеже тогава имаше чувството, че е все още жива. Тя говореше и се движеше, а той я прегръщаше и за миг, като че ли всичко беше като наяве. Но сънищата го изцеждаха, събуждаше се изтощен и потиснат. Понякога отиваше в магазина и цяла сутрин оставаше заключен в канцеларията си, за да не разговаря с никого.

Баща му се опитваше да му помогне по всякакъв начин. Той също бе загубил съпруга и разбираше какво преживява синът му. Гарет го навестяваше най-малко веднъж в седмицата и винаги се чувстваше добре в неговата компания. Той беше единственият, който можеше да го разбере, тъй като и двамата изпитваха едни и същи чувства. Миналата година баща му го посъветва да си намери някоя жена. „Не е хубаво да си винаги сам — каза му той. — Все едно че си се предал.“ Гарет съзнаваше, че това е самата истина, но работата беше там, че не му се искаше да се среща с друга жена. Откакто загуби Катерин, не бе докосвал жена, но по-лошото беше, че изобщо не изпитваше подобно желание. Имаше чувството, че част от него също си бе отишла завинаги. Когато веднъж запита баща си защо трябва да следва съвета му, след като самият той също не се бе оженил повторно, баща му само извърна поглед настрани. След малко обаче изрече нещо, което оттогава не спря да преследва и двамата, нещо, което по-късно си даде сметка, че щеше да е по-добре никога да не бе споменавал.

„Мислиш ли, че щеше да е възможно да намеря друга, напълно подходяща да замести майка ти?“

След време Гарет се върна в магазина и започна отново да работи, полагайки всички усилия да продължи да живее. Застояваше се до късно в канцеларията, подреждаше документацията, пренареждаше щандовете само защото беше по-безболезнено, отколкото да стои вкъщи. Установи, че когато се прибираше у дома по тъмно и запалеше само две-три лампи, тогава нейните неща не се набиваха в очите му и присъствието ѝ не беше чак толкова осезаемо. Постепенно свикна да живее отново сам, да си готви, да чисти, да пуска пералнята, дори излизаше да поработи в градината, както правеше Катерин, макар че не му доставяше удоволствие, както на нея.

Мислеше, че започва да се съвзема, но когато дойде време да опакова вещите ѝ, почувства, че сърце не му даваше да го направи. Накрая баща му взе нещата в свои ръце. След като прекара цял един уикенд в гмуркане, Гарет се прибра и завари дома си опразнен от вещите на Катерин. Къщата му се стори пуста и той не видя причина да остава в нея повече. До един месец я продаде и си купи по-малка край Каролина Бийч, като си мислеше, че най-накрая ще може да се съвземе напълно. До известна степен вече трета година успяваше.

Но баща му не бе прибрал всичко. В една малка кутия, която държеше в нощното си шкафче, Гарет беше запазил няколко неща, с които не можеше да се раздели — картичките за Деня на свети Валентин, брачната ѝ халка и още няколко дреболии, които за другиго не представляваха никаква ценност. Обичаше късно вечер да ги подържи в ръцете си и дори, когато баща му понякога му казваше, че вече се е съвзел, той се съгласяваше, но знаеше, че лъже — че не е така. За него нищо вече нямаше да бъде същото.


Гарет Блейк отиде на пристанището за яхти няколко минути по-рано, за да приготви „Хепънстанс“ за път. Свали калъфа на платното, отключи каютата и провери общото състояние на яхтата.

Баща му се беше обадил по телефона минута преди той да тръгне, и Гарет се сети за разговора им.

— Искаш ли да наминеш за вечеря? — беше го попитал той.

Гарет му отговори, че няма да може.

— Ще изляза на разходка с яхтата, но няма да съм сам.

След кратка пауза баща му попита:

— С жена ли?

Гарет му разказа набързо за запознанството си с Тереза.

— Струваш ми се малко възбуден за предстоящата ти среща — отбеляза баща му.

— Не, татко, не съм. И това не е среща. Нали ти казах, просто отиваме на разходка. Тя никога не се била качвала на платноходка.

— Хубава ли е?

— Какво значение има?

— Никакво, но чувствам, че се вълнуваш като пред среща.

— Не е среща, татко.

— Щом тъй казваш…


Гарет я видя да върви по пристана минути след седем часа. Беше облечена с къси панталони и червена блуза без ръкави, в едната ръка носеше кошница, а в другата — пуловер и леко яке. Не изглеждаше развълнувана като него, а и лицето ѝ не издаваше какво мисли, докато се приближаваше до него. Той се помъчи да се отърси от мислите си, когато накрая тя застана до лодката.

— Здравей! — поздрави го тя непринудено. — Не закъснях много, нали?

Той свали ръкавиците си, докато ѝ отговаряше:

— О, здрасти! Не, изобщо не си закъсняла. Аз дойдох по-рано, за да подготвя нещата.

— И какво, приключи ли?

Той хвърли един поглед навсякъде.

— Да, струва ми се. Чакай да ти помогна да се качиш.

Той остави настрана ръкавиците и протегна ръка. Тереза му подаде нещата, които носеше, и той ги остави на една от седалките, наредени на палубата. Когато пое двете ѝ ръце, тя почувства мазолите на дланта му. След като я качи благополучно на борда, той посочи с ръка към щурвала и попита:

— Готова ли си да отплаваме?

— Когато кажеш.

— Тогава иди да седнеш отпред. Сега ще я изкарам от пристанището. Искаш ли да пийнеш нещо, преди да тръгнем? Имам газирана вода в хладилника.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Чувствам се добре в момента.

Тя огледа палубата и си избра да седне на една от ъгловите седалки. Видя го как завъртя ключа и задейства двигателя. После той отстъпи назад от щурвала и освободи двете въжета, с които лодката бе привързана към пристана. „Хепънстанс“ бавно започна да се измъква на заден ход. Леко изненадана, Тереза отбеляза:

— Не знаех, че има и двигател.

Гарет се обърна през рамо и отвърна с висок глас.

— Той е малък, служи само за излизане и влизане в пристанището. Сложихме нов, след като я ремонтирахме.

„Хепънстанс“ се отдалечи от пристана, после и от акваторията за яхти. Когато излезе на открития между островен воден път, той я обърна към вятъра и изключи двигателя. След като сложи отново ръкавиците си и вдигна бързо платното, Гарет застана до Тереза и се наведе близо до нея.

— Внимавай да не си удариш главата… Гикът ще се завърти над теб.

Последваха няколко чевръсти движения на ръцете му. Тя наведе глава и установи, че всичко стана точно както ѝ бе казал. Гикът се завъртя над главата ѝ и прикрепеното към него платно улови вятъра. Още не бе мигнала, и Гарет се озова отново зад щурвала. Докато правеше някои корекции, току обръщаше глава, за да поглежда към платното, явно да се увери, че всичко е наред. Цялата работа не отне повече от трийсет секунди.

— Не знаех, че се налага да извършваш всичко с такава бързина. Все си мислех, че ветроходството е мързелив спорт.

Той я погледна през рамо. И Катерин обичаше да седи на същото място и на светлината на залязващото слънце за миг си представи, че тя е там. Побърза да пропъди тази мисъл и се изкашля.

— То си е така, но едва когато се излезе в открито море и наоколо няма никой. В момента обаче плаваме по междуостровния воден път и трябва да внимаваме, докато се разминаваме с другите плавателни съдове.

Той поддържаше щурвала почти неподвижно и Тереза почувства как „Хепънстанс“ постепенно започна да набира скорост. Тя стана от мястото си, тръгна към Гарет и се спря до него. Духаше вятър и макар че го усещаше по лицето си, имаше чувството, че не е достатъчно силен, за да издуе ветрилото.

— Така. Е, мисля, че всичко е наред — рече той с усмивка и я погледна. — Ще плаваме, без да става нужда да променяме ъгъла на ветрилото. Освен ако вятърът не задуха в друга посока.

Те се движеха към протока. Тъй като виждаше колко е съсредоточен Гарет в управлението на яхтата, Тереза си мълчеше. Оглеждаше го с ъгълчето на окото си — силните му ръце на щурвала, дългите му крака, които поемаха тежестта на тялото му според накланянето на лодката от вятъра.

В настъпилото мълчание Тереза се огледа наоколо. Като повечето ветроходни яхти и тази имаше две нива — долната външна палуба, където се намираха те, и предната палуба, по-висока с около метър и двайсет, която се простираше до носа на лодката. Там беше разположена каютата с два малки илюминатора, покрити отвън с тънък пласт сол, който пречеше да се види вътрешността ѝ. Тясна врата водеше към каютата, но беше толкова ниска, че човек трябваше да се наведе, за да прекрачи вътре.

Тереза отново се обърна към Гарет и се запита на колко ли е години. На трийсет и няколко вероятно — не можеше да определи точно. Дори и това, че го гледаше отблизо, не ѝ помогна — лицето му беше толкова обветрено и измършавяло, че положително го състаряваше.

Отново си помисли, че той не е най-хубавият мъж, когото бе виждала, но от него се излъчваше нещо, което привличаше погледа, нещо, което трудно можеше да се улови.

Когато се чу по телефона с Диана, преди да дойде на срещата, се беше опитала да ѝ го опише, но тъй като той не приличаше на никого от мъжете в Бостън, които познаваше, не ѝ се удаде лесно. Каза ѝ само, че е горе-долу на нейната възраст, че е хубав по негов начин, но че изглежда естествено атлетичен, сякаш телосложението му е в резултат на живота, който си бе избрал да води. Толкова можа да ѝ каже засега, макар че след като отново го видя отблизо, разбра колко е далече всъщност от истината.

Диана се бе въодушевила много, когато ѝ каза също, че привечер той ще я води на разходка с яхтата. Тереза обаче бе обхваната от известни притеснения веднага след като прие поканата. Известно време изпитваше страх от мисълта, че тръгва сама с напълно непознат човек — и то в открито море, — но опита да се успокои, че опасенията ѝ са неоснователни. „Ами това е нещо като среща — насърчаваше се тя през целия следобед. — Не ѝ придавай особено голямо значение.“ Когато обаче стана време да тръгва към яхтклуба, не беше напълно уверена, че е така. Накрая реши да го приеме като нещо, което трябва да свърши, и то не само заради самата себе си, но и заради Диана, която щеше да я смъмри, ако се откажеше.

Когато наближиха протока, Гарет Блейк завъртя щурвала. Яхтата откликна и започна да се отдалечава от бреговете, насочвайки се към дълбоките води на междуостровния воден път. Докато въртеше щурвала, Гарет обръщаше глава ту на една, ту на друга страна, внимавайки да не се доближи много до други плавателни съдове. Въпреки променливия вятър, той създаваше впечатлението, че владее напълно яхтата и че знае точно какво прави.