Тя се обърна към него и се усмихна.

— Не, ни най-малко. Историята ми хареса. Просто се замислих през какви ли перипетии са преминали тия хора. Не е много лесно да тръгнеш към нещо напълно непознато.

— Наистина не е лесно — отвърна той с чувството, че тя по някакъв начин бе прочела мислите му.

Светлините от постройките край брега трептяха в бавно слягащата си мъгла. „Хепънстанс“ се поклащаше върху вълните, докато се приближаваше към пролива. Тереза погледна през рамо, за да види къде са ѝ нещата, които бе донесла със себе си. Якето ѝ беше издухано от вятъра в един ъгъл близо до каютата. Да не го забравя, като слизам, напомни си тя.

Макар Гарет да ѝ бе казал, че обикновено плава сам с яхтата, тя се запита дали не е качвал на борда друга жена, освен Катерин. И ако не, каква ли може да е причината? Беше усетила, че през цялото време я наблюдаваше внимателно, но крадешком. И дори да бе привлякла любопитството му, с нищо не се издаваше. Не настояваше да узнае нещо, за което тя избягваше да говори, не я попита дали си има някого. През цялата вечер държанието му не прехвърляше границите на обичайния интерес.

Гарет завъртя някакъв превключвател и няколко малки лампи, обточващи яхтата, светнаха. Светлината не беше толкова силна, че двамата да се виждат, но пък беше достатъчна другите плавателни съдове да виждат лодката им. Той посочи към тъмния бряг.

— Проливът е ей там, между трепкащите светлинки. — И завъртя щурвала в тази посока. Платната се надиплиха и гикът се измести за миг, преди да заеме първоначалното си положение. След малко попита: — Е, хареса ли ти първата разходка с ветроходна яхта?

— Много. Беше чудесно.

— Радвам се. Не може да се каже, че стигнахме до южното полукълбо, но какво да се прави, дотолкова се простират възможностите ми.

После двамата, застанали един до друг, видимо потънаха в мисли. В тъмнината, на около четиристотин метра от тях, се появи друг ветроход, който също се прибираше в пристанището. Държейки се на разстояние, Гарет се огледа на всички страни, за да се увери, че наблизо няма още някой кораб. Тереза забеляза, че мъглата беше закрила хоризонта.

Тя се обърна да погледне Гарет — вятърът развяваше косата му назад, незакопчаният дъждобран стигаше до средата на бедрата му и изглеждаше доста износен, сякаш го ползваше от дълги години. С него Гарет изглеждаше по-едър и тъкмо този негов образ щеше да се запечата завинаги в съзнанието ѝ, този и както го видя за първи път.

Докато се приближаваха до брега, Тереза изведнъж бе обхваната от съмнение, че ще се видят отново. След минути щяха да слязат на брега и да се сбогуват. Съмняваше се, че той ще ѝ предложи пак да се разходят с яхтата, а тя не би се самопоканила. Не и се струваше редно.

Навлязоха в пролива и поеха по посока на пристанището за яхти. Гарет и този път поддържаше „Хепънстанс“ в средата на водния път и Тереза забеляза няколко триъгълни знака, очертаващи канала. Той задържа ветрилата вдигнати почти до същото положение, когато ги бе вдигнал за първи път, после ги смъкна със същата пъргавина, с която бе водил яхтата цялата вечер. След това включи двигателя и те минаха покрай закотвените от сутринта други яхти. Гарет скочи на пристана и привърза здраво „Хепънстанс“ за кея.

В това време Тереза тръгна към кърмата, за да си вземе нещата. В последния момент обаче се замисли, вдигна кошницата, а със свободната си ръка набута още малко по-навътре под седалката якето си. Когато Гарет я попита дали всичко е наред тя се изкашля и отвърна:

— Да, да, тъкмо си прибирам нещата. — Тя тръгна към стълбичката, и когато пое подадената му ръка, за да слезе, отново усети силата му.

Двамата се загледаха за миг един в друг, сякаш се питаха какво ще последва по-нататък, след което Гарет посочи яхтата.

— Трябва да я приготвя и заключа за през нощта, а това ще отнеме време.

Тя кимна и рече:

— Така и предположих.

— Искаш ли преди това да те изпратя до колата ти?

— О, да. — И двамата тръгнаха един до друг по рампата. Когато стигнаха до колата, която бе взела под наем, Гарет я изчака да извади ключа от кошницата си.

— Както вече ти казах — заговори тя, докато отключваше вратата, — прекарах чудесна вечер.

— Аз също.

— Би трябвало по-често да качваш хора на борда. Те ще остават много доволни.

Той се усмихна.

— Ще го имам предвид.

За миг погледите им се срещнаха и на него му се стори, че вижда Катерин в тъмнината.

— Е, време е да тръгвам — каза той, леко смутен. — Утре трябва да ставам рано. — След като тя кимна, той, не знаейки какво друго да направи, ѝ подаде ръка. — Беше ми приятно, че се запознах с теб, Тереза. Надявам се да прекараш добре почивката си.

Малко странно се почувства да се ръкува с него след току-що прекараната вечер заедно, но щеше да се изненада, ако беше постъпил другояче.

— Благодаря ти за всичко, Гарет. И на мен ми беше приятно, че се запознахме.

Тя седна зад волана и запали двигателя. Гарет затвори вратата ѝ отвън, когато тя включи на скорост. Усмихна му се още веднъж, погледна в огледалото за обратно виждане и бавно изкара колата на заден ход. Гарет ѝ помаха, когато тя започна да се отдалечава, и проследи с поглед колата, докато напусне района на пристанището. След това се обърна и се запъти обратно към доковете, питайки се защо се чувства някак особено.

Двайсет минути по-късно, когато Гарет привършваше работата си по „Хепънстанс“, Тереза отключи вратата на хотелската си стая и влезе вътре. Метна нещата си върху леглото и тръгна към банята. Наплиска лицето си със студена вода и изми зъбите си, преди да започне да се съблича. После, излегната на леглото, със запалена само нощна лампа, тя затвори очи и съсредоточи мислите си върху Гарет.

Дейвид щеше да се държи съвсем различно, ако беше я извел на разходка с яхта. През цялата вечер щеше да се държи така, че да се покаже в най-добрата си светлина. „Случайно имам бутилка вино. Ще пийнеш ли една чаша?“ — и положително щеше да говори малко повече за себе си. Но без да разкрива съществени неща — Дейвид много добре знаеше кога самоувереността надхвърля границата на надменността — и щеше да се постарае да не я надхвърли веднага. Докато не го опознаеше, човек никога нямаше да разбере, че следва грижливо обмислен план за постигане на възможно най-добро впечатление. Колкото до Гарет, тя веднага разбра, че той не преиграва. Държеше се съвсем естествено и това я заинтригува. И все пак, дали постъпи правилно? Още не беше сигурна. Донякъде действията ѝ бяха манипулативни, а никак не ѝ се искаше да мисли за себе си по този начин.

Но станалото, станало. Беше взела решение и връщане назад нямаше. Тя загаси нощната лампа и след като очите ѝ привикнаха на тъмнината, се загледа към пространството между леко спуснатите пердета. Сърповидната луна беше вече изгряла и хвърляше лъч светлина върху леглото. Чувстваше, че не може да отдели поглед от нея, но най-накрая тялото ѝ се отпусна и тя затвори очи за сън.

7

— И какво стана после?

Наведен над чашата си с кафе, Джеб Блейк говореше със сипкав глас. Близо седемдесетгодишен, той беше висок и слаб — дори прекалено слаб — и имаше дълбоко набраздено лице. Оредяващата му коса беше почти бяла, а адамовата му ябълка изпъкваше силно от гушата му. Ръцете му, татуирани и нашарени с белези от рани, бяха обсипани с петънца от слънцето, а кокалчетата на пръстите му бяха непрекъснато подути от дългите години прекарани на вода в лов на скариди. Ако не бяха очите му, човек би го помислил за изнежен и болнав, но щеше да е много далеч от истината. Той все още работеше почти всеки ден, само че вече на почасова работа, и винаги тръгваше от къщи призори и се прибираше по пладне.

— Нищо. Тя се качи в колата си и си отиде.

Джеб Блейк изгледа сина си, докато навиваше първата от дузината цигари, които щеше да изпуши за деня. Години наред лекарят го беше предупреждавал, че се самоубива с тия цигари, но тъй като същият лекар почина от сърдечен удар на шейсет години, Джеб нямаше много вяра на медицинските съвети. Гарет също си мислеше понякога, че баща му ще го надживее.

— Май е било губене на време, а?

Гарет се изуми от откровеността на баща си.

— Не, татко, съвсем не беше губене на време. Прекарах много хубава вечер. Тя е приятна събеседничка и компанията ѝ ми хареса.

— Но няма да се видите пак.

Гарет отпи глътка кафе и поклати глава.

— Едва ли. Нали ти казах, дошла е тук на почивка.

— За колко време?

— Не знам, не я попитах.

— Защо не я попита?

Гарет си взе още едно пакетче сметана и го изля в кафето си.

— Защо толкова те интересува? Просто излязох да се поразходя с една жена и ми беше приятно. Не виждам какво повече мога да ти кажа.

— Аз пък виждам.

— Какво например?

— Например дали ти е харесала жената дотолкова, че да започнеш да се срещаш отново с хора.

Гарет продължи замислен да разбърква кафето си. Ето че пак се започна. Макар с годините да бе свикнал на въпросите на баща си, тази сутрин никак не му се подхващаше пак тази тема.

— Татко, вече сме говорили за това.

— Знам, но се тревожа за теб. Прекалено дълго време оставаш сам.

— Не е така.

— Така е — каза с изненадващо мек глас баща му.

— Не искам да споря с теб, татко.

— Аз също. Вече опитах и видях, че няма полза. — Джеб Блейк се усмихна и след миг мълчание смени темата.

— Добре, кажи ми нещо за нея.

Гарет не побърза да отговори. Противно на волята си снощи, докато не заспа, непрекъснато си мислеше за нея.

— За Тереза ли? Ами тя е привлекателна и интелигентна. И много чаровна.

— Свободна ли е?

— Мисля, че да. Разведена е и вероятно не е обвързана с някого, щом е дошла на почивка сама.

Докато синът му говореше, Джеб изучаваше внимателно изражението на лицето му. После отпи нова глътка от кафето си и рече:

— Харесала ти е, нали?

Погледнеше ли баща си в очите, Гарет знаеше, че ще му е трудно да го излъже.

— Да, хареса ми. Но вече ти казах — не знам дали ще я видя отново. Дори не знам къде е отседнала, а доколкото разбрах, май днес си заминава.

Баща му задържа поглед в него, после предпазливо зададе следващия си въпрос:

— А ако оставаше и ти знаеше къде е отседнала, щеше ли да я потърсиш?

Гарет извърна глава, без да отговори. Баща му се пресегна над масата и го хвана за ръката. Въпреки напредналата си възраст той имаше силни ръце, но сега го стисна леко, колкото да привлече вниманието му.

— Синко, вече минаха три години. Знам, че я обичаше, но е време да се освободиш от тази мъка. Сам разбираш, че трябва да се освободиш, нали?

Той се забави, преди да отговори:

— Да, татко, разбирам, но не е толкова лесно.

— Нищо, което е от значение, не е лесно. Запомни това.

След няколко минути те изпиха кафето си. Гарет остави два долара на масата в крайпътното заведение и последва баща си към пикапа си на паркинга. Когато Гарет стигна най-накрая в магазина си, в главата му се въртяха най-различни мисли. След като разбра, че не е в състояние да се съсредоточи в счетоводните документи, реши да отиде отново на доковете, за да довърши поне ремонта на двигателя, който бе почнал вчера. Въпреки че днес се налагаше да прекара няколко часа в магазина, в момента имаше нужда да остане сам.


Гарет извади от пикапа си кутията с инструменти и я занесе на катера, който използваше за практическите занимания по подводен спорт. Старият китоловен кораб „Бостън“ беше достатъчно голям и можеше спокойно да побере осем курсисти и необходимата леко водолазна екипировка за гмуркане. Работата по двигателя беше бавна, но не и трудна, а той беше отхвърлил доста от нея предишния ден. Докато сваляше кожуха от двигателя, се размисли над разговора с баща си. Той е прав, разбира се. Няма никакъв смисъл да продължава да живее с мъката си, но Бог му е свидетел, че просто не знае как да престане. Катерин беше означавала всичко за него. Достатъчно му беше да го погледне и, като че ли всички проблеми се разрешаваха. А когато му се усмихнеше… Господи, никоя друга жена не беше способна да се усмихва така. И да му бъде отнето всичко това… не, не беше честно! Нещо повече — беше прегрешение. Защо точно тя? Защо точно на него? Месеци наред, докато лежеше буден по цели нощи, въпросите, които си задаваше, започваха винаги с „дали, ако“. Дали, ако бе изчакала секунда само, преди да пресече улицата… Дали, ако бяха останали да закусват малко по-дълго… Дали, ако беше тръгнал с нея онази сутрин, вместо да отиде направо в магазина… Хиляди „дали, ако“ и нито крачка по-близо до проумяването на злополуката от мига, в който се бе случила.

Опита да прогони от съзнанието си тези мисли и да се съсредоточи върху настоящата си работа. Освободи карбуратора от болтовете и го свали от двигателя. Започна внимателно да го разглобява, като поглеждаше дали не е пробит отвътре. Не смяташе, че той е източникът на повредата, но искаше да се увери за всеки случай.