— Виж онзи там — каза Тереза и посочи с брадичка към прозорците.

Гарет извърна глава. По кея вървеше възрастен мъж с въдичарски принадлежности и нищо във външния му вид нямаше да привлече вниманието му, ако не беше големият папагал, кацнал на рамото му.

Гарет поклати глава и се усмихна, продължавайки да усеща допира от пръстите ѝ върху ръката си.

— Какви ли не образи можеш да срещнеш тук. Още не сме станали Калифорния, но натам вървим.

Тереза не откъсваше поглед от мъжа с папагала.

— Не е лошо да си вземеш и ти такъв папагал за компания, когато излизаш с яхтата.

— За да ми развали тишината и спокойствието ли? Като си знам късмета, ще ми се падне някой, който няма да говори, ами само ще кряска през цялото време и положително ще ми отхапе част от ухото веднага щом вятърът промени посоката си.

— Да, но пък ще приличаш на пират.

— По-скоро на кретен.

— О, какъв сериозен човек си бил — отбеляза Тереза и се престори, че се цупи. След това се огледа. — Някой тук ще ни обърне ли внимание, или ще трябва сами да си уловим и приготвим рибата?

— Ама че проклети сте били янките — върна ѝ го той, клатейки глава.

След малко дойде сервитьорка и им взе поръчката, в която влизаха и две бири. След като предаде поръчката в кухнята, сервитьорката се върна веднага, за да остави двете бутилки бира на масата им.

— Няма ли да има чаши? — попита тя учудена, когато сервитьорката се отдалечи.

— Не. Това място не минава за изискано.

— Сега разбирам защо ти харесва.

— Като забележка, че нямам вкус ли да го приема?

— Само ако не си сигурен.

— Говориш като психиатър.

— Не съм психиатър, но съм майка и това ме прави нещо като специалист по човешката природа.

— Така ли?

— Същото казвам и на Кевин.

Гарет отпи от бирата си.

— Чу ли се с него днес?

Тя кимна и също отпи от шишето.

— Съвсем набързо. Когато се обадих, той тъкмо тръгвал за Дисниленд. Имал безплатен билет за най-ранния сутрешен час, така че бързаше — искал да бъде един от първите на опашката за влизане в „Страната на приключенията“.

— Той добре ли се чувства с баща си?

— Чудесно се чувства. Дейвид винаги се е отнасял добре с него, но аз мисля, че гледа да навакса за времето, в което не го вижда. Всеки път Кевин отива при него, очаквайки да прекара забавно и вълнуващо.

Гарет я погледна с любопитство.

— Доколкото те усещам, май не си много убедена.

След миг колебание тя продължи:

— Ами просто се надявам това да не доведе до разочарования по-късно. Дейвид и новата му съпруга имат дете и си мисля, че когато бебето порасне, ще бъде трудно за Дейвид и Кевин да остават сами.

Гарет се наклони към нея, когато заговори:

— Не е възможно да опазиш децата си от разочарования в живота.

— Да, знам, но просто… — Тя замълча и Гарет довърши мисълта ѝ:

— Той е твой син и ти не искаш да го виждаш да страда.

— Точно така.

Шишето на Тереза се беше запотило и тя започна да отлепва етикета. Гарет пак се сети за Катерин, защото и тя правеше същото, и отпи глътка, за да върне мислите си към настоящия разговор.

— Не знам какво да кажа, освен че ако Кевин се е метнал на теб, положително ще се оправя в живота.

— В какъв смисъл?

Гарет сви рамене.

— Ничий живот не е лесен — твоят също. Имала си мъчителни периоди. Мисля си, че като те гледа как превъзмогваш трудностите, той също ще се научи как да се справя със своите.

— Сега пък ти говориш като психиатър.

— Просто ти казвам това, което научих, докато растях. Бях горе-долу на възрастта на Кевин, когато майка ми почина от рак. Като наблюдавах баща ми, се научих как да се справям със своя живот, независимо какво ми поднася той.

— Баща ти ожени ли се повторно?

— Не — поклати глава Гарет. — Струва ми се, че един-два пъти му се е искало, но така и не предприе нищо.

Ето каква била работата — какъвто бащата, такъв и синът.

— Той тук ли живее? — поинтересува се Тереза.

— Да, тук. Дори напоследък го виждам доста често. Но гледаме поне веднъж в седмицата да прекарваме заедно. Той обича да ме контролира.

— Като повечето родители — усмихна се тя.


След малко поръчката им дойде, но те продължиха да разговарят и докато се хранеха. Този път Гарет говореше повече от нея. Разказа ѝ какво е да отраснеш в Юга и защо никога не би го напуснал, ако трябва да избира. Описа ѝ няколко забавни случки по време на разходки с яхтата или при гмуркане. Тя го слушаше почти прехласната. В сравнение с историите, които чуваше от мъжете в Бостън — които обикновено се съсредоточаваха върху бизнеса, — неговите бяха съвършено различни. Той говореше за хиляди видове морски създания, които бе виждал при гмурканията си и какво е усещането да плаваш с яхтата по време на буря, разразила се най-неочаквано. Веднъж бил преследван от риба чук и се принудил да се скрие в потъналия кораб, който проучвал.

— За малко да ми свърши въздухът, преди да успея да изплувам на повърхността — допълни той, клатейки глава при спомена.

Тереза го наблюдаваше внимателно, докато той говореше, и вътрешно се радваше, че се бе отпуснал доста в сравнение с предишната вечер. Пак забеляза същите неща като първия път — изпито лице, светлосини очи и непринудени движения, само че този път говореше с повече плам и тя намери промяната за особено привлекателна. Вече не си мереше всяка дума, преди да я изрече.

Привършиха с обяда — той беше прав, че храната е превъзходна — и си поръчаха по още една бира. Макар че на тавана жужеше вентилатор, слънцето се беше издигнало високо и в ресторанта стана много горещо, но поне не беше вече толкова претъпкан. След като им поднесоха сметката, Гарет остави банкноти на масата и ѝ направи знак да тръгват.

— Готова ли си?

— Когато ти кажеш. Благодаря ти за обяда. Беше чудесен. Докато вървяха към изхода, тя беше напълно сигурна, че Гарет ще иска да се върне направо в магазина, но той я изненада с предложението си.

— Какво ще кажеш да се разходим край брега? Там, до водата, е по-хладно.

Когато тя му отговори утвърдително, той я поведе по кея и тръгна да слиза по стълбички редом до нея. Стъпалата бяха леко изкривени и покрити с тънък пласт пясък, което ги принуди да се държат за перилата. Щом слязоха на плажа, се запътиха направо към водата, вървейки под кея. Сянката му действаше прохладно в обедната жега, и когато стигнаха до напластения пясък до ръба на прибоя, двамата спряха, за да се събуят. Плажът беше претъпкан с налягали върху хавлиени кърпи хора или нагазили във водата.

Двамата тръгнаха един до друг покрай водата. Тереза попиваше с поглед гледката наоколо.

— Застояваше ли се дълго на плажа, откакто си тук? — попита я Гарет.

Тя поклати глава.

— Не, аз пристигнах едва онзи ден и сега за първи път идвам на плажа.

— Харесва ли ти тук?

— Много е красиво.

— Такива ли са плажовете на север?

— Някои, да, но тук водата е много по-топла. Бил ли си на северното крайбрежие?

— Изобщо не съм излизал от Северна Каролина.

Тя му се усмихна.

— Истински пътешественик, няма що!

Той се засмя.

— Не, но не мисля, че съм изпуснал кой знае какво. Тук ми харесва и не мога да си представя, че има по-хубаво място. Не съм и мечтал да отида другаде. — След няколко крачки той ѝ хвърли бърз поглед и смени темата. — Е, колко време ще останеш в Уилмингтън?

— До неделя. В понеделник съм на работа.

Още пет дни, помисли си той.

— Имаш ли познати в града?

— Не, никакви. Сама съм тук.

— А защо?

— Просто реших да видя това място. Чух хубави неща за него и реших лично да се уверя.

Той се зачуди на отговора ѝ.

— Често ли ходиш сама на почивка?

— Не, сега ми е за първи път.

Точно срещу тях се зададе жена, която тичаше, следвана от черен лабрадор. Кучето беше изплезило език от жегата, но жената не му обръщаше внимание и за малко да се бутне в Тереза. Гарет понечи да ѝ направи забележка, докато се разминаваха с нея, но си помисли, че това не му влиза в работата.

След малко заговори отново:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Зависи какво.

Той се спря и се наведе да вземе две малки мидени черупки, които бяха привлекли вниманието му. След като ги огледа от всички страни, ги подаде на Тереза.

— Имаш ли си някого в Бостън?

— Не — отвърна тя, докато поемаше черупките.

Вървяха в плиткото и вълните се увиваха около краката им. Въпреки че очакваше такъв отговор, Гарет не можеше да проумее защо жена като нея прекарва повечето си вечери сама.

— Защо? Жена като теб би трябвало да има голям избор на ухажори.

Тя се усмихна и те продължиха да вървят.

— Благодаря, много мило от твоя страна. Но съвсем не е толкова лесно, особено като имаш дете. Трябва да се съобразяваш с много неща, когато се срещаш с някого. — След кратка пауза продължи: — А ти? Имаш ли си приятелка?

Той поклати глава.

— Не.

— Сега е мой ред да те попитам защо.

Гарет сви рамене.

— Ами предполагам, че още не съм срещнал някоя, с която да съм сигурен, че ще е за постоянно.

— Само това ли е причината?

Гарет разбра, че сега е моментът на истината. Можеше просто да потвърди това, което каза преди малко, и да сложи край на темата. Но той извървя няколко крачки, без да продума.

Докато се отдалечаваха от кея, хората на плажа започнаха да оредяват и сега единственият шум беше плисъкът на вълните. Пред тях, досами ръба на водата, бяха кацнали няколко морски птици, които в купом излетяха, когато двамата ги приближиха. Високо над главите им слънцето се отразяваше в пясъка и ги принуждаваше да присвиват очи. Гарет не я гледаше, когато заговори, и Тереза трябваше да се наклони към него, за да го чува през грохота на океана.

— Не, тази причина е по-скоро някакво извинение. Ако трябва да съм честен, дори не съм се опитвал да си намеря приятелка.

Тереза го наблюдаваше внимателно. Той беше вперил поглед право пред себе си, сякаш се опитваше да събере мислите си, и когато го чу да продължава, долови неохота в гласа му.

— Снощи не ти казах всичко за себе си.

Тя почувства, че нещо в нея се стегна — разбра със сигурност какво ще последва и стараейки се да запази неутрален израз на лицето си, възкликна:

— О, така ли?

— Аз също бях женен преди време — продължи той. — В продължение на шест години. — Сега се обърна към нея и изражението му я накара да трепне. — Но тя се спомина.

— О, колко жалко! — промълви Тереза.

Той се спря и пак се наведе, за да вземе други мидени черупки, но този път не ги даде на Тереза. След като ги огледа, хвърли едната обратно в една прииждаща вълна. Тереза я проследи с поглед как изчезна в океана.

— Случи се преди три години. Оттогава нямам желание да се срещам с никого, дори не се заглеждам в жените. — Той млъкна и по всичко личеше, че се чувства неудобно.

— Сигурно си много самотен понякога.

— Така е, но се старая да не мисля много за това. Отдал съм се на работата в магазина — а там винаги има какво да върша. Така дните ми минават по-бързо. Преди да се усетя, вече е станало време да си лягам, а на следващия ден всичко започва отначало.

Той се обърна да я погледне и плахо ѝ се усмихна. Ето че си го каза. Много отдавна искаше да го сподели с другиго, освен с баща си и накрая го сподели с жена от Бостън, която почти не познаваше. Тази жена бе успяла по някакъв начин да отвори врата, която той бе заковал здраво.

Тереза мълчеше. И тъй като той не продължи, попита:

— Кажи ми нещо за нея.

— За Катерин ли? — Гърлото на Гарет пресъхна. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, наистина — отвърна тя с тих глас.

Той хвърли още една мидена черупка в прибоя, за да събере мислите си. Как би могъл да я опише с думи? И все пак част от него искаше да опита, искаше именно Тереза да го разбере. Противно на волята си беше принуден да се върне още веднъж в миналото.

— Здравей, миличък! — поздрави го Катерин, вдигайки поглед от цветята в градината. Не те очаквах толкова рано.

— Тази сутрин нямаше много хора в магазина, затова реших да прескоча да хапна вкъщи и да видя как си.

— Вече съм много по-добре.

— Мислиш ли, че беше настинка?

— Нямам представа. Но предполагам, че по-скоро беше от храната. Около час след като ти излезе, се почувствах добре и реших да се позанимая с градината.

— Виждам.

— Харесват ли ти тия цветя? — Тя посочи към ивица разкопана почва.

Гарет огледа посадените току-що теменужки покрай верандата и се усмихна.

— Страхотна са, но не смяташ ли, че трябва да оставиш малко повече пръст в лехата?

Тя кимна и избърсвайки челото си с опакото на ръката си, стана и примижа към него от яркото слънце.

— Много ли зле изглеждам?