„Брайън по цял ден играе голф и двете ще си правим компания — беше ѝ казала тя. — Освен това, какво ще правиш в апартамента си? Трябва да сменяш обстановката от време на време.“

Тереза знаеше, че е права, и след като поразмисли няколко дни, прие поканата.

„Толкова се радвам — посрещна я с победоносен израз на лицето Диана. — Ще видиш, че тук ще ти хареса.“

Тереза не можеше да не признае, че мястото наистина беше чудесно. Къщата „Фишър“ беше красиво възстановен някогашен дом на морски капитан, кацнала на ръба на стръмна скала с изглед към залива Кейп Код. Сега, когато я видя отдалече, тя намали ход. За разлика от младите бегачи, които увеличаваха скоростта си преди края на обиколките си, тя предпочиташе обратното — постепенно да преминава в по-бавна и по-отпусната крачка. На трийсет и шест години вече не се възстановяваше толкова бързо, както навремето.

Когато дишането ѝ се успокои, тя започна да мисли как да прекара остатъка от деня си. Беше си донесла няколко книги — онези, които отдавна се канеше да прочете, но все не се наканваше. Като че ли напоследък времето изобщо не ѝ стигаше — покрай Кевин с неговата нестихваща енергия, поддържането на къщата и особено работата, която непрекъснато се трупаше върху бюрото ѝ. Като журналистка, водеща рубрика в „Бостън Таймс“, която публикуваше и в други издания в страната, тя непрекъснато гонеше срокове, за да подготвя по три материала седмично. Повечето от колегите ѝ смятаха, че на бърза ръка си свършва работата — колко му е да натракаш сто думи и да приключиш за деня. Но съвсем не беше така. Да излиза непрекъснато с нещо оригинално относно родителските грижи вече не беше толкова лесно, особено ако искаше да продължава да пише такива материали. Рубриката ѝ „Съвременни родители“ вече се появяваше на страниците на шейсет вестника в страната, макар че повечето отпечатваха по една-две нейни статии в дадена седмица. И тъй като бе започнала да получава предложения от синдиката едва преди година и половина и беше ново име за повечето вестници, тя не можеше да си позволи дори един „свободен“ ден. Доста от вестниците отделяха строго ограничено място за такава колонка и стотици журналисти, водещи рубрики, се надпреварваха за него.

Тереза забави тичането си до спокоен ход и най-накрая спря и вдигна глава към една чайка, която кръжеше над нея. Влажността на въздуха беше висока и тя избърса с опакото на ръката си потта по лицето си. Пое дълбоко въздух, задържа го за малко и го изпусна, преди да хвърли поглед към водната повърхност. Тъй като беше доста рано, океанът все още имаше мръсносив цвят, който обаче щеше да се промени, когато слънцето се издигнеше малко по-високо. Въпреки това гледката беше пленителна. Тя събу кецовете и чорапите си и нагази във водата. Леките вълни, обливащи краката ѝ, действаха ободряващо и тя поджапа малко напред-назад. Изведнъж се изпълни със задоволство при мисълта, че беше намерила време да напише няколко допълнителни материала през последните месеци, така че тази седмица можеше да не мисли за работа. Не помнеше кога за последен път не е имала край себе си компютър, не е бързала за някаква служебна среща или да спази краен срок. Приятно е чувството да си далеч от бюрото за известно време. Сякаш отново беше взела съдбата си в свои ръце и започваше нов живот.

Вярно, не забравяше, че вкъщи я чакаха доста неща, които трябваше да свърши. Тапетите в банята отдавна трябваше да бъдат подновени, дупките от пирони по стените трябваше да се заличат, останалите стаи на апартамента имаха нужда да се освежат. Преди два месеца беше купила тапети и боя, окачалки за кърпи и дръжки за вратите, ново огледало за тоалетната масичка, както и необходимите инструменти, с които да борави, но дори още не ги беше разопаковала. Все изскачаше нещо друго през почивните дни, макар че и те като останалите бяха запълнени с журналистическа работа. Бояджийските материали си стояха в пликовете, с които ги бе купила — в един ъгъл на килера — и всеки път, като го отвореше, имаше чувството, че те ѝ се подиграват за добрите и намерения. Може би, помисли си тя, като се прибера…

Извърна глава и видя един мъж да стои малко по-надолу по брега. Беше по-възрастен от нея — някъде около петдесетте години, лицето му беше силно загоряло от слънцето, като на човек, който живее целогодишно тук. Не помръдваше, както ѝ се стори, просто стоеше и вълните се удряха в краката му. Беше затворил очи, сякаш се наслаждаваше на красотата на света, без да го вижда. Носеше избелели джинси, навити високо над глезените, и широка риза, която не си беше направил труда да напъха в панталоните. Както го наблюдаваше, изведнъж ѝ се прииска да бъде друга. Как ли би се чувствала, ако върви по плажа, без да има никакви грижи? Да отива всеки ден до някое тихо място, далече от шума и блъсканицата на Бостън, и просто да се отдава единствено на онова, което ѝ предлага животът?

Тя пристъпи малко по-навътре във водата и застана точно като мъжа, надявайки се да изпита същото чувство, каквото изпитваше и той. Но когато затвори очи, единственото, за което можеше да мисли, беше Кевин. Бог ѝ е свидетел, че винаги е искала да прекарва повече време със сина си и да бъде по-търпелива, когато е с него. Искаше да има възможността двамата да седнат и да си приказват, да играят „Монополи“ или просто да гледат телевизия заедно, без изведнъж някоя мисъл да я накара да стане и да иде да свърши нещо по-важно. Понякога се чувстваше измамничка, когато уверяваше Кевин, че слага него на първо място и че той трябва да гледа на семейството като на най-важното нещо в живота.

Работата беше там, че винаги имаше нещо да се върши. Трябваше да се измият чиниите, да се почисти банята, да се смени пясъкът в тоалетната на котката; да се ремонтира двигателят на колата, прането да се изпере, да се платят домакинските сметки. Колкото и да ѝ помагаше Кевин, изпълнявайки своите задължения вкъщи, ходенето на училище, игрите с приятели и другите му занимания запълваха неговото време почти толкова, колкото и нейното. В крайна сметка списанията, за които бе абонирана, отиваха право в кошчето за боклук, без да бъдат прочетени, плануваните писма оставаха ненаписани и понякога в такива моменти тя започваше да се опасява, че животът ѝ тихомълком се изнизва покрай нея.

Но как да промени всичко това? „Живей си живота ден след ден“, често я съветваше майка ѝ. Но на майка ѝ не се налагаше да работи навън или да отглежда силен и самоуверен, макар и обичлив син, чийто баща не е до него, за да помага. Тя не разбираше напрежението, на което е подложена Тереза буквално всеки ден. Не я разбираше и по-малката ѝ сестра Джанет, която тръгна по стъпките на майка им. Тя и съпругът ѝ имат щастлив брак вече единайсет години и трите им прекрасни момиченца са доказателство за това. Едуард не минава за блестящ ум, но е честен човек, работи много и печели достатъчно, за да издържа семейството си и да не става нужда Джейн да работи. Навремето Тереза си мислеше, че сигурно ще ѝ хареса такъв начин на живот, дори това да значеше да се раздели с професията си.

Но не беше възможно. Особено откакто се разведе с Дейвид — вече три години, дори четири, ако се сметне и годината, в която живееха отделно. Не мразеше Дейвид за това, което ѝ бе сторил, но уважението ѝ към него изчезна. Изневярата, била тя във вид на еднократно преспиване или дълга връзка, не беше нещо, което тя можеше да подмине. Не я утеши и фактът, че той не се ожени за жената, с която имаше извънбрачна връзка цели две години. Злоупотребата с доверието е непоправимо.

Дейвид се бе върнал в родния си щат Калифорния година след като се разделиха, и няколко месеца по-късно се запозна с Анет. Новата му съпруга се оказа много религиозна и малко по малко събуди интереса на Дейвид към църквата. Вечен скептик, Дейвид винаги е изпитвал глад към нещо по-значимо в живота си. Сега той ходи редовно на църква и дори е поел ролята на брачен съветник наред с пастора. Какво би могъл да каже той на някого, който върши същите неща, каквито сам вършеше, често се питаше Тереза, и как ли помага на другите, след като не можа да помогне на себе си? Това не знаеше и всъщност не я интересуваше. Достатъчно ѝ беше, че той все още проявява интерес към сина си.

Естествено, разводът ѝ с Дейвид сложи край и на много от приятелствата. Тя вече не беше част от двойка, стана някак излишна, когато беше на гости у приятели по Коледа или на събирания на барбекю. Но не всички се отдръпнаха от нея. Малкото, които ѝ останаха, често оставяха съобщения на телефонния ѝ секретар с покани за обяд или вечеря. От време на време тя приемаше поканите, но в повечето случаи любезно отказваше. Чувстваше, че тези приятелства не са както някога, а и не можеха да бъдат! Нещата се променят, хората се променят, а животът си течеше покрай нея.

След развода си беше излизала само няколко пъти с мъже. Не че не беше привлекателна. Напротив, беше — поне така ѝ казваха често. Имаше тъмнокафява коса, дълга до раменете, съвсем права и лъскава като коприна. Очите ѝ, за които получаваше най-често комплименти, бяха кафяви с лешникови точици, които улавяха светлината, когато беше навън. Не се чувстваше стара, но когато се погледнеше в огледалото, виждаше, че възрастта ѝ я изпреварва. По още една нова бръчица около очите, нов сив косъм, поникнал сякаш за една нощ, леко уморен вид от това, че е непрекъснато в движение.

Приятелките ѝ смятаха, че преувеличава. „Сега изглеждаш много по-добре, отколкото преди години“ — уверяваха я те. Наистина, все още забелязваше, че някои мъже я заглеждаха по пътеката между щандовете в супермаркета. Но тя вече не беше и никога нямаше да бъде отново на двайсет и две. Не че искаше, дори да беше възможно, освен ако можеше да върне в младостта и по-зрелия си ум, мислеше си тя понякога. Защото в противен случай вероятно пак щеше да попадне на друг като Дейвид — хубавец, който жадува за хубавите неща от живота с основната мисъл, че не е длъжен да играе по правилата. Но по дяволите, правилата са важно нещо, особено онези, които се отнасят до брака! Тъкмо тях човек не бива никога да нарушава. Баща ѝ и майка ѝ не ги нарушаваха, сестра ѝ и зет ѝ — също. Както и Диана и Брайън. Защо той ги наруши? И защо, продължаваше да се пита тя, докато стоеше, нагазила в прибоя, мислите ѝ непрекъснато се връщат към него, дори и след като е минало толкова време?

Вероятно има нещо общо с факта, че когато получи документите за развода, почувства, че малка част от нея умря. Първоначалният ѝ гняв тогава бе преминал в тъга, която по-късно се превърна в нещо като униние. Макар да беше непрекъснато в движение, ѝ се струваше, че вече нищо особено няма да ѝ се случи. Като че ли всеки нов ден беше съвсем същият като предишния и ѝ беше трудно да разграничи някой от тях. Веднъж, преди около година, както седеше зад бюрото си, в продължение на петнайсет минути се опита да си спомни за последната си спонтанна постъпка. Не можа да се сети за такава.

Първите няколко месеца ѝ бяха най-трудни. После гневът ѝ започна да се уталожва и неустоимото ѝ желание да се нахвърли върху Дейвид и да го накара да си плати за това, което ѝ стори, се изпари. Не можеше да направи нищо друго, освен да се самосъжалява. Макар да имаше Кевин до себе си, пак се чувстваше съвсем сама на света. Дълго време нощем не можеше да спи повече от два-три часа, а когато беше на работа, току ставаше от бюрото си и отиваше да си поплаче в колата си на паркинга.

Сега, след трите изминали години, тя искрено вярваше, че няма да може да обикне някого така, както бе обичала Дейвид. Беше трета година студентка, когато той се появи на едно празненство в женския клуб на университета, и още щом го видя, разбра, че иска да бъде с него. После тази нейна първа любов ѝ се струваше толкова всепоглъщаща, толкова силна. По цели нощи мислеше за него в леглото си и когато прекосяваше университетския двор, винаги беше усмихната и хората, с които се разминаваше, също ѝ отвръщаха с усмивка.

Но такава любов не трае дълго — поне такова беше нейното заключение. С течение на годините бракът все по-малко се покриваше с представите ѝ. Двамата с Дейвид станаха зрели хора и се разделиха. Все по-трудно ѝ беше да си спомни нещата, които за първи път ги привлякоха един към друг. Връщайки се назад във времето, Тереза си даде сметка, че всъщност скоро след женитбата им Дейвид стана съвсем друг човек, макар че тя не можеше да определи точно в кой момент беше започнал да се променя. Но какво ли не може да се случи, когато пламъкът на една връзка угасне — а при него той угасна. Случайна среща в магазин за видеокасети, разговор, в който първо се стига до обяд, а после и до хотелите извън центъра на Бостън.

Нечестното нещо в цялата ситуация беше, че понякога Дейвид много ѝ липсваше или по-скоро добрите страни на характера му ѝ липсваха. Беше се чувствала удобно по време на брака си с него — като в легло, в което е спала години наред. Свикна да има до себе си друг човек дори само за да си говори с него или да го слуша. Свикна да се събужда сутрин от аромата на току-що сварено кафе и сега ѝ липсваше присъствието на зрял човек вкъщи. Много други неща ѝ липсваха, но на първо място — интимните им моменти, когато се прегръщаха и си шепнеха един на друг зад затворени врати.