— Съвсем не. Дейвид ме нарани дълбоко и ми трябваха повече от две години след сеансите ми при една много добра терапевтка, за да стигна до сегашното си състояние. Научих много от терапевтката, научих много и за самата себе си в този период. Веднъж, когато ѝ разказвах какъв подлец се оказа Дейвид, тя изтъкна, че ако продължавам да тая гняв към него, той ще продължава да ме владее, затова спрях да говоря по този въпрос.

Тя отпи глътка бира.

Гарет попита:

— Посъветва ли те нещо друго твоята терапевтка?

Тя се замисли, после леко се усмихна.

— А, да, сетих се. Каза ми, че ако се запозная с мъж, който ми напомня на Дейвид, веднага да се обърна и да избягам вдън гора.

— Аз напомням ли ти на Дейвид?

— Ни най-малко. Толкова си различен от него, че не можеш да си представиш.

— Това ме успокои — каза Гарет с престорена сериозност. — Защото в тази част на страната почти няма гори, та щеше да се наложи дълго да бягаш.

Тя се закикоти и Гарет отмести поглед към скарата. Видя, че въглищата са станали вече на жар и попита:

— Готова ли си за вечерята?

— Няма ли да ми покажеш останалото от тайната ти рецепта?

— С удоволствие — отвърна той, докато ставаха от местата си.

В кухнята той взе стъкленица с маринатата и напръска отгоре двете парчета месо. После ги извади от купата с бренди и ги напръска с марината и от другата страна. Отвори хладилника и взе оттам малко найлоново пликче.

— Това пък какво е? — попита Тереза.

— Това е лой — тлъстата част от месото, която обикновено се изрязва. Накарах месаря да ми я запази, когато му поръчвах филетата.

— И за какво служи?

— Сега ще видиш.

С филетата и една маша двамата се върнаха при скарата. Гарет остави машата до парапета, взе мяха и започна да издухва пепелта от въглените, като междувременно ѝ обясняваше какво прави.

— За да изпечеш великолепни стекове, ти трябва силна жар. С меха издухваш пепелта, за да няма нищо, което да намалява силата на жарта.

Той сложи решетката върху барбекюто, остави я да се нагорещи, после с машата нареди върху нея филетата.

— Колко изпечен искаш твоя стек?

— Средно.

— С тази дебелина трябва да се пече по единайсет минути от двете страни.

Тя повдигна вежди.

— Ама ти си бил много прецизен в тази работа.

— Обещах ти вкусен стек и смятам да удържа на думата си.

Докато чакаха месото да стане готово, Гарет хвърляше крадешком погледи към Тереза. Имаше нещо много чувствено във фигурата ѝ, очертана на фона на залязващото слънце. Небето беше добило оранжев цвят и топлата светлина я правеше още по-красива и потъмняваше кафявите ѝ очи. Косата ѝ се вееше възбуждащо от вечерния вятър.

— За какво мислиш?

Той се напрегна, като чу гласа ѝ — изведнъж се усети, че не е продумвал, откакто сложи месото да се пече.

— Мислех си какъв подлец е бил бившият ти съпруг — отвърна той и като се обърна към нея, я видя да се усмихва.

Тя го потупа леко по рамото.

— Е, да, но ако все още бях омъжена, сега нямаше да съм тук с теб.

— Което щеше да е много жалко — отвърна той, чувствайки тръпка от допира на ръката ѝ.

— Да, щеше — потвърди тя и погледите им се срещнаха, но Гарет побърза да се обърне и се пресегна да вземе пликчето с тлъстината. Изкашля се, преди да заговори:

— Май стана време за това.

Той наряза тлъстите парчета на кубчета и ги поръси върху жарта, непосредствено под филетата. После се наведе и раздуха въглените, докато избухнат пламъци.

— Какво правиш?

— Пламъците от тлъстината няма да позволят на сока да изтече и така месото ще се запази сочно. Именно по тази причина използвам маша, а не вилица. — Той хвърли още няколко кубчета тлъстина върху жарта и повтори процедурата.

Тереза се огледа наоколо и отбеляза:

— Колко е спокойно тук. Сега разбирам защо си купил тази къща.

Той свърши и тази част от работата и отпи глътка бира, за да накваси гърлото си.

— Има нещо в океана, което действа особено на хората. Предполагам затова и идват тук да си почиват.

Тя се обърна към него:

— Гарет, кажи ми за какво си мислиш, когато седиш тук сам?

— За много неща.

— А за нещо по-специално?

Мисля си за Катерин, прииска му се да ѝ отвърне. Но въздъхна и рече:

— Не, всъщност не. Понякога си мисля за работата, понякога за новите места, до които искам да се гмурна и проуча. А нерядко си мечтая да отплувам с яхтата и да оставя всичко зад гърба си.

Тя го наблюдаваше внимателно, когато изрече последните думи.

— Можеш ли наистина да го направиш? Да отплаваш нанякъде и никога повече да не се върнеш?

— Не съм много сигурен, но ми се ще да мога. За разлика от теб аз нямам семейство, освен баща си и в известен смисъл той положително ще ме разбере. Ние с него много си приличаме и мисля, че ако не бях аз, той отдавна щеше да се е махнал оттук.

— Но това ще означава да избягаш.

— Знам.

— Защо ти се иска да го направиш? — продължи да настоява тя, знаейки донякъде отговора.

Той обаче мълчеше и тя се наведе и заговори с нежен глас.

— Гарет, знам, че не е моя работа, но ти не можеш да избягаш от това, което преживяваш. — И му хвърли насърчителна усмивка. — Освен това имаш толкова неща, които да предложиш на някоя жена.

Гарет седеше смълчан, размишлявайки над думите ѝ, и се питаше как знае какво точно да му каже, за да го накара да се почувства по-добре.

През следващите няколко минути единствените звуци около тях идваха от другаде. Гарет обърна филетата и те зацвърчаха върху решетката. Лекият ветрец свиреше в далечината, вълните се втурваха да стигнат брега и да се разбият. Постоянният им грохот действаше тъй успокоително.

Мислите на Гарет се отплеснаха към последните два дни. Спомни си за мига, в който видя Тереза за първи път вчера, за часовете, прекарани заедно на „Хепънстанс“, за разходката им по брега след обяда, когато ѝ разказа за Катерин. Вече не се чувстваше напрегнат, както през целия днешен ден, и сега, както седяха един до друг в сгъстяващия се здрач, той усещаше, че между тях се е породило нещо, което и двамата не искаха да признаят.

Малко преди месото да стане готово, Тереза влезе в къщата, за да доподреди масата. Извади картофите от фурната, махна фолиото на два от тях и постави по един във всяка чиния. След това сложи и салатата в средата на масата, а до нея подреди няколко стъкленици с течни подправки, които извади от хладилника, комплекта за сол и черен пипер, чинийка с масло и накрая две салфетки. Тъй като в кухнята вече притъмняваше, запали лампата, но светлината ѝ беше толкова силна, че тя отново я загаси. Без да се замисля, се върна до масата и запали свещите, след това отстъпи крачка-две назад, за да прецени дали няма да дойдат в повече. Но гледката ѝ хареса и тя взе бутилката вино и тъкмо я сложи на масата, и Гарет влезе в кухнята.

Той затвори плъзгащата се стъклена врата и се обърна. Две пламъчета, сочещи нагоре, прорязваха тъмнината в кухнята и на светлината им Тереза изглеждаше още по-хубава. Трепкащите им отражения върху тъмната коса и в очите ѝ и придаваха загадъчен вид. Гарет се прехласна и дума не можа да отрони, само я гледаше. И точно в този момент му стана ясно какво се бе опитвал да потисне през цялото време, откакто я срещна.

— Помислих си, че тия свещи ще внесат уют в обстановката — каза тя тихо.

— Много правилно си си помислила.

Те продължиха да се гледат от разстояние, сковани за миг от сянката на далечните, възможности. Тереза първа отмести поглед.

— Не можах да намеря тирбушон — рече тя, колкото да каже нещо.

— Аз ще го потърся — отвърна той бързо. — Понеже не го използвам често, трябва да е в дъното на някое чекмедже.

Той занесе чинията с готовите филета на масата, после отиде до шкафа. Поразрови между приборите, намери тирбушона и остави и него на масата. С няколко сръчни движения отвори бутилката и наля в двете чаши. След това седна и с машата разпредели филетата във всяка чиния.

— Дойде часът на истината — отбеляза Тереза миг преди да поднесе първата хапка към устата си.

Гарет се усмихна, докато я наблюдаваше как дъвче. Тереза беше приятно изненадана да открие, че той ѝ беше говорил истината.

— Гарет, стекът наистина е превъзходен — каза тя искрено.

— Благодаря.

Свещите намаляха с изнизването на вечерта и Гарет на два пъти ѝ каза колко се радва, че му е дошла на гости. И двата пъти Тереза почувства тръпки на вълнение по врата и трябваше да отпие глътка вино, за да прогони това усещане.

Навън океанът бавно се надигаше с настъпването на прилива, причинен от полумесеца, който като че ли бе изникнал от нищото.

След като се навечеряха, Гарет предложи пак да се разходят по брега и добави:

— Толкова е красиво вечер.

Тереза се съгласи и той вдигна чиниите и приборите и ги сложи в мивката.

Двамата излязоха навън и Гарет затвори стъклената врата след себе си. Вечерта беше мека. Те слязоха от верандата, изкачиха една малка дюна и се озоваха на самия бряг.

Когато стигнаха до ръба на водата, направиха същото както през деня — събуха си обувките и ги оставиха на пясъка, тъй като наоколо нямаше никой. Тръгнаха бавно, близко един до друг. Най-изненадващо Гарет я хвана за ръката. Чувствайки топлата му длан, на Тереза за миг ѝ мина през ума как ли ще ѝ подейства, ако докосне тялото ѝ, ако погали кожата ѝ. Мисълта породи тръпка вътре в нея, тя го стрелна с поглед и се запита дали не е догадил мислите ѝ.

Те продължиха да крачат бавно, наслаждавайки се на вечерта.

— Отдавна не съм прекарвал такава прекрасна вечер — наруши мълчанието Гарет и гласът му прозвуча като призрачно ехо.

— Аз също.

Пясъкът под краката им беше студен.

— Гарет, знаеш ли какво си мисля? За онзи момент, в който ме покани на разходка с яхтата ти, помниш, нали?

— Разбира се.

— Защо ме покани?

Той я погледна учудено.

— Как защо?

— Ами защото ми се стори, че в същия миг съжали, че го каза.

Той сви рамене.

— Не мисля, че „съжалявам“ е точната дума. По-скоро бях изненадан, че го изрекох, но не съм съжалявал.

Тя се усмихна.

— Сигурен ли си?

— Да, напълно. Не забравяй, че не бях канил никого през тези три години. И когато ми каза, че изобщо не си се качвала на ветроходна яхта… като че ли изведнъж ми втръсна всеки път да излизам сам с нея.

— Искаш да кажеш, че съм се появила в подходящия момент на подходящото място, така ли?

Той поклати глава.

— Не съм искал да прозвучи така. Наистина ми дойде някак отвътре да те поканя… Не мисля, че бих предложил същото, ако беше някоя друга на твое място. На всичкото отгоре разходката се оказа много по-приятна, отколкото си я представях. Отдавна не съм се чувствал така, както през тези два дни.

Топла вълна я заля при тези думи. Докато вървяха, почувства как той движи в малки кръгчета палеца си върху кожата ѝ — без да спира.

— Ти така ли си представяше почивката си?

След кратка пауза, в която реши, че още не е време да му казва истината, отвърна:

— Не.

В далечината Тереза забеляза, че на плажа има и други хора, макар че ги виждаше като сенки.

— Имаш ли намерение пак да дойдеш тук някой ден? Имам предвид на почивка.

— Не съм мислила по въпроса. Защо?

— Ами надявах се да ти е минавало през ума.

Тереза се загледа в светлините на далечен пристан. И пак почувства палеца му да гали ръката ѝ.

— Ще ми приготвиш ли пак такава вечеря, ако дойда отново?

— Ще ти приготвя всичко, което пожелаеш, стига да е пак филе.

Тя се изсмя късо.

— Тогава ще си помисля. Обещавам.

— Ако искаш, мога да ти преподам някой и друг урок по гмуркане.

— Мисля, че Кевин ще прояви по-голямо желание от мен.

— Ами доведи и него.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Наистина ли няма да имаш нищо против?

— Ни най-малко. С удоволствие ще се запозная с него.

— Сигурна съм, че ще го харесаш.

— Не се и съмнявам.

Те продължиха да вървят мълчаливо известно време, след което Тереза изведнъж изтърси:

— Гарет… мога ли да те попитам неща?

— Разбира се.

— Знам, че ще прозвучи странно, но… — Тя замълча и го погледна изпитателно.

— Казвай де.

— Кое е най-лошото нещо, което си извършил досега?

Той се разсмя високо.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Просто искам да знам. Винаги задавам този въпрос на хората. Така научавам много неща за тях.

— Най-лошото нещо?

— Да, възможно най-лошото.

Той се замисли.

— Ами според мен най-лошото нещо, което съм извършил, беше, когато навремето като юноша излязох с кола една декемврийска вечер с тумба приятели… Бяхме си пийнали доста и вдигахме голяма врява, накрая спряхме в една улица, цялата украсена с коледни лампички. Слязохме от колата и започнахме да отвинтваме и задигаме всяка крушка, до която можехме да стигнем.