Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

— Добро утро! — измънка Тереза, докато разбъркваше кафето си. — Извини ме, че закъснях.

— Радвам се, че се реши да го направиш. Снощи за малко да дойда у вас, за да си поговорим, но не знаех кога точно ще се прибереш.

— Не ми се сърди, че не ти се обадих, но миналата седмица се чувствах доста изтощена.

Диана се облегна на шубера.

— Е, не съм изненадана. Вече събрах две и две.

— За какво намекваш?

Очите на Диана блестяха.

— Май не си припарвала още до бюрото си.

— Не, току-що идвам. Защо?

— Ами… — тя повдигна вежди — струва ми се, че си направила добро впечатление.

— За какво говориш, Даяна?

— Ела с мен — и със заговорническа усмивка приятелката ѝ я поведе към новинарската зала.

Когато Тереза видя бюрото си, ахна от изненада — до купищата писма, които се бяха натрупали в нейно отсъствие, имаше голяма, прозрачна ваза с дванайсет красиво подредени рози.

— Пристигнаха рано тази сутрин. Момчето, което ги донесе, изглежда, се изненада, че не си тук, за да ги получиш, но аз побързах да замажа положението, и се представих за теб. Тогава той още повече се изненада.

Тереза почти не слушаше какво говори Даяна, пресегна се да вземе картичката, облегната на вазата, и бързо я отвори. Зад гърба ѝ Диана надникна над рамото ѝ. Съдържанието ѝ гласеше:

Тереза се усмихна, пъхна картичката обратно в плика и се наведе да помирише цветята.

— Сигурно си имала паметна седмица — обади се Диана.

— Да — отвърна кратко Тереза.

— Нямам търпение да ми разкажеш… до най-малката пикантна подробност.

— Предпочитам — започна Тереза, като обходи с поглед колегите си в залата, които скришом ѝ хвърляха погледи — да говорим по-късно, когато останем насаме. Не е нужно цялата редакция да почне да шушука за това.

— Те вече шушукат, Тереза. Отдавна никой не е получавал цветя тук. Но както кажеш… да го оставим за по-късно.

— Каза ли им от кого са цветята?

— Естествено, че не. Ако трябва да съм откровена, прииска ми се да ги държа в напрежение. — Тя също огледа залата и ѝ намигна. — Слушай, Тереза, сега имам малко работа. Искаш ли да обядваме заедно? Тъкмо ще си поговорим.

— Разбира се. Къде предлагаш?

— Какво ще кажеш за „Микуни“? Не вярвам да си се преситила от японски манджи в Уилмингтън.

— Звучи апетитно… Диана… благодаря ти, че го запази в тайна.

— Няма за какво да ми благодариш.

Диана я потупа леко по рамото и се отправи към кабинета си. Тереза се наведе и отново помириса розите, после премести вазата в единия ъгъл на бюрото си. Зае се да преглежда пощата си, правейки се, че не обръща повече внимание на цветята, докато новинарската зала не се изпълни с обичайната врява. След като се увери, че вече никой не я наблюдава, вдигна слушалката на телефона си и набра номера на магазина на Гарет.

Обади се Иън.

— Един момент, мисля, че е в канцеларията си. За кого да предам, моля?

— Кажете му, че го търси един човек, който иска да си запише няколко часа по подводно плуване за след две седмици. — Тя се стараеше да говори възможно най-сдържано, защото не знаеше доколко Иън е запознат със случилото се между нея и Гарет.

Иън натисна бутона за изчакване и линията остана глуха. След малко се чу прещракване и се обади Гарет.

— Какво желаете, моля? — попита той с доловима умора в гласа.

Тя започна направо:

— Не трябваше, но се радвам, че го направи.

Той позна гласа ѝ и възкликна оживено:

— Ей, ти ли си! Радвам се, че си ги получила. Как изглеждат?

— Много са красиви. Откъде разбра, че обичам рози?

— Отникъде. Просто не съм чувал жена да не ги обича и рискувах.

Тя се усмихна.

— О, значи на много жени си изпращал рози, така ли?

— На милиони. Имам сума ти обожателки. Нали знаеш, инструкторите по подводен спорт са почти като кинозвездите.

— Така ли било?

— Ама ти не знаеше ли? Аз пък помислих, че си просто поредната ми почитателка.

— Много ти благодаря — разсмя се тя.

— Има за какво. Някой попита ли те кой ти ги е изпратил?

Тя се усмихна.

— Естествено.

— Надявам се да си казала добри думи за мен.

— Да. Казах им, че си шейсет и осем годишен дебелак, който така фъфли, че нищо не му се разбира. Но понеже си изглеждал толкова нещастен, най-накрая съм се съгласила да обядвам с теб. И сега, за мой ужас, не мога да се отърва от теб.

— Ей, ама това ме обижда — рече той и след кратка пауза продължи: — Е… надявам се розите да ти напомнят, че си мисля за теб.

— Дано да е така — отвърна тя престорено недоверчиво.

— Добре тогава, уверявам те: мисля си за теб и не искам да го забравяш.

Тя погледна към букета и отвърна тихо:

— Дадено!

След като затвори телефона, Тереза постоя за миг неподвижна, после взе картичката и отново я прочете. След това, вместо да я върне обратно при букета, я прибра в чантата си на сигурно място. Познавайки колегите си, беше сигурна, че някой от тях като нищо ще я прочете в нейно отсъствие.

— Е, как беше?

Диана седеше срещу Тереза в ресторанта. Тереза ѝ подаде снимките, правени по време на почивката си.

— Не знам откъде да започна.

Докато разглеждаше снимките на Гарет и Тереза на плажа, Диана я подкани, без да вдига поглед от тях.

— Започни от самото начало, без да пропускаш нищо.

Тъй като Тереза вече ѝ беше разказала за срещата им при яхтклуба, започна от вечерта, в която излязоха на разходка с яхтата. Каза ѝ, че нарочно забравила якето си, за да може да го види отново — на което Диана възкликна: „Великолепно!“ — и това довело до покана за обяд на следващия ден, а после и за вечеря в дома му. След това резюмира накратко последните им четири дни, без да пропуска почти нищо по-съществено. Диана я слушаше прехласната.

— Явно, че си прекарала чудесно отбеляза накрая приятелката ѝ едва ли не с майчинска гордост.

— Наистина. Това беше една от най-хубавите седмици, които съм имала. Само дето…

— Какво?

Тереза помълча малко, преди да отговори:

— Ами накрая Гарет каза нещо, което ме накара да се запитам дали всичко това ще може да продължи занапред.

— Какво ти каза?

— Не толкова какво, а „как“ го каза. Имах усещането, че не беше сигурен дали иска да се видим отново.

— Но нали спомена, че се каниш да ходиш пак в Уилмингтън след две седмици?

— Да, каня се.

— Тогава какъв е проблемът?

Тереза се размърда на стола си, мъчейки се да събере мислите си.

— Ами той продължава да страда за Катерин и… и не съм напълно сигурна, че ще престане някой ден.

Диана неочаквано се разсмя.

— Какво смешно има? — изненада се Тереза.

— Ти си смешна, Тереза. Какво си очаквала? Още преди да заминеш за там, ти знаеше много добре, че той си страда за Катерин. Нима забрави, че именно „неумиращата“ му любов към нея те привлече на първо място. Да не мислиш, че два-три дни са му били достатъчни да забрави Катерин само защото между вас е потръгнало толкова добре?

Смутеният израз на Тереза я разсмя отново.

— Точно това си си мислила, нали?

— Диана, да беше го видяла… Нямаш представа колко чудесно беше всичко между нас до последната вечер.

Диана заговори с мек глас.

— Тереза, знам, че част от теб смята, че можеш да промениш някого, но в действителност това е невъзможно. Ти можеш да промениш себе си и Гарет може да промени себе си, но ти него — не.

— Знам, че…

— Не, не знаеш — прекъсна я кротко Диана. — Или ако знаеш, не искаш да го видиш по този начин. Както се казва, твоята представа е замъглена.

Тереза се замисли над думите ѝ.

— Искаш ли да погледнем обективно на това, което се е случило на Гарет?

Тереза кимна.

— Макар че си разбрала някои неща за Гарет, ти всъщност не знаеш нищо за него. Но той те е поканил да те разходи с яхтата си. Значи нещо между вас се е породило на мига. След това ти го виждаш отново, когато ти донася якето и те кани на обяд. Разказва ти за Катерин и те кани на вечеря. После прекарвате четири прекрасни дни заедно, в които се опознавате и привързвате един към друг. Ако ми беше казала, преди да заминеш, че тъкмо това ще се случи, нямаше да повярвам, че ще е възможно. Но ето че се е случило. А сега двамата планирате да се видите отново. За мен нещата са се развили удивително успешно.

— Искаш да кажеш да не се тревожа дали ще се отърси някога от спомена за Катерин, така ли?

Диана поклати глава.

— Не, не точно това. Според мен ти трябва да действаш стъпка по стъпка. Вие сте били заедно само няколко дни — време, съвсем недостатъчно да си вадиш такива заключения. На твое място бих изчакала да видя как ще се развият нещата през следващите две седмици. Така че, когато го видиш следващия път, ще знаеш много повече за чувствата ви един към друг, отколкото сега.

— Мислиш ли? — Тереза погледна приятелката си с безпокойство в очите.

— Не бях ли права, когато те насилих да заминеш там?

Докато Тереза и Диана обядваха, в канцеларията си Гарет се бе съсредоточил в преглеждането на огромен куп бумащина, когато вратата се отвори. Преди да пристъпи навътре, Джеб Блейк надникна, за да провери дали синът му е сам. След като се настани на стола срещу него, извади от джоба си торбичка с тютюн и хартия и започна да си свива цигара.

— Казвай какво има, че както виждаш, нямам никаква работа — посочи Гарет книжата пред себе си.

Джеб се усмихна и продължи да свива цигарата си.

— Търсих те няколко пъти в магазина и все ми казваха, че не си идвал цяла седмица. Какво става?

Гарет се облегна назад на стола си и погледна баща си.

— Сигурен съм, че вече знаеш и това е причината да си тук.

— С Тереза ли беше през цялото време?

— Да, с нея.

Продължавайки заниманието си, Джеб подхвърли равнодушно:

— Е, и какво правихте?

— Ами разхождахме се с яхтата, по плажа, разговаряхме… Нали знаеш, просто се опознавахме.

Джеб приготви цигарата си, извади от малкото джобче на ризата си запалка „Зипо“, запали я и всмукна дълбоко. Докато издухваше дима, хвърли на Гарет дяволита усмивка.

— Приготви ли ѝ стек така, както съм те учил?

Гарет се захили самодоволно.

— Иска ли питане.

— Тя остана ли доволна?

— Дори много.

Джеб кимна и всмукна отново от цигарата си. Гарет почувства как въздухът в стаята натежава.

— Е, значи има поне едно хубаво качество, нали?

— Не само едно, а много, татко.

— Май ти е харесала, а?

— И то много.

— Въпреки че не я познаваш добре?

— Имам чувството, че знам всичко за нея.

Джеб пак кимна и известно време не продума. Накрая попита:

— Ще се видите ли отново?

— Да, ще дойде отново след две седмици заедно със сина си.

Джеб изучаваше внимателно изражението на Гарет. После стана и се запъти към вратата. Преди да я отвори, се обърна.

— Гарет, мога ли да ти дам един съвет?

Стреснат от внезапното тръгване на баща си, Гарет отвърна:

— Разбира се.

— Щом я харесваш, щом се чувстваш добре с нея и щом мислиш, че си я опознал достатъчно… не я пускай да си отива.

— Защо ми казваш всичко това?

Джеб погледна Гарет право в очите и отново всмукна дълбоко от цигарата си.

— Защото, доколкото те познавам, ти ще си този, които ще сложи край на това познанство, а аз дойдох, за да се опитам да ти попреча, ако мога.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре за какво говоря — отвърна тихо баща му, отвори вратата и напусна канцеларията.

По-късно същата вечер Гарет не можа да заспи. В главата му се въртяха думите на баща му. Той стана от леглото и отиде в кухнята, знаейки добре какво трябва да направи. Извади от едно от чекмеджетата един от листовете за писма, които винаги използваше, и седна до масата, с надеждата да изрази мислите си писмено.

Гарет остана близо час до масата, след като написа тези първи две изречения. Колкото и да се напрягаше, не можеше да измисли как да продължи. Когато обаче на сутринта се събуди, за разлика от повечето дни досега първата му мисъл не беше за Катерин.

Беше за Тереза.

През следващите две седмици Гарет и Тереза разговаряха по телефона всяка вечер — понякога с часове. Освен това Гарет ѝ писа няколко писма, или по-точно кратки бележки, колкото да ѝ напомни, че му липсва, и ѝ изпрати още един голям букет рози, този път придружен с кутия бонбони.

Тереза на свой ред вместо цветя или бонбони му изпрати тънка тъмносиня риза, която щеше да отива на джинсите му, и няколко картички.