Звънкият ѝ смях, който последва, проехтя във въздуха като музика.

Докато бавно я настигаше, видя, че тя тича право към скалата и като че ли във възбудата и радостта си не съзнаваше накъде отива.

Но това е глупаво, помисли си той, тя не може да не го съзнава.

Гарет ѝ извика да спре, тя обаче затича още по-бързо. Приближаваше ръба на скалата.

Изпълнен с неописуем ужас, установи, че е все още много далече от нея, за да успее да я хване.

Затича се с всички сили, като ѝ крещеше да се връща. Но тя сякаш не го чуваше. Той усети как адреналинът му се покачва, подхранван от парализиращия го страх.

„Катерин, спри! — извика той с пълно гърло. — Стой далече от скалата! Внимавай накъде тичаш!“ Колкото по-силно викаше, толкова по-слаб излизаше гласът му, докато накрая премина в шепот.

Катерин продължаваше да тича, без да му обръща внимание. Беше стигнала вече на няколко метра от скалата.

Той се приближаваше.

Но все още беше далече.

„Спри!“ — извика той отново, макар да знаеше, че тя не можеше да го чуе. От него почти не излизаше глас. Паниката, която го обзе, беше неописуема. Мислено подтикваше краката си да се движат по-бързо, но те започнаха да се уморяват и да натежават след всяка следваща крачка.

Няма да я стигна, изплашен си помисли той.

Точно тогава тя се закова на място така ненадейно, както ненадейно бе хукнала да тича.

Стоеше на сантиметри от ръба на скалата.

„Не мърдай!“ — извика той, но пак излезе само шепот. Спря на половин метър от нея и протегна ръка, дишайки тежко. „Тръгни към мен — подкани я той умолително, — стоиш на ръба.“

Тя се усмихна и погледна назад през рамо. Като видя, че всеки момент може да падне, се обърна отново към него. „Какво си помисли, че ще ме загубиш ли?“ „Да — отвърна той тихо, — но ти обещавам, че никога повече няма да допусна това да се повтори.“

Гарет се събуди и седна в леглото. Минаха няколко часа, преди да заспи отново, но този път спа на пресекулки и на сутринта едва успя да стане към десет часа. Чувстваше се изтощен и потиснат и не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за съня си. Не знаеше какво да прави и се обади на баща си да се видят и да закусят на обичайното им място.

— Не мога да си обясня защо се чувствам така — сподели той с баща си след първите общи приказки, които си размениха. — Просто не мога и това е!

Баща му не каза нищо, само го наблюдаваше над ръба на чашата си с кафе, докато синът му говореше.

— Да кажеш, че е направила нещо, с което да ме разстрои, не. Прекарахме няколко дълги дни заедно и аз не преставам да мисля за нея. Запознах се и със сина ѝ — чудесно момче. Само дето… Не знам… не знам дали ще мога да го запазя. — Гарет замълча. Единствените звуци идваха от масите наоколо.

— Кое да запазиш? — обади се най-накрая Джеб Блейк. Гарет разбъркваше разсеяно кафето си.

— Не знам дали ще я видя отново.

Баща му повдигна безмълвно едната си вежда и Гарет продължи:

— Може би не е писано да продължим да се виждаме. Та тя дори не живее тук, а на хиляда километра. Има си свой живот, свои интереси. А аз съм тук и водя напълно уединен живот. Може би тя ще се чувства по-добре с друг човек, с когото ще може да се среща редовно.

Той се замисли над думите си, съзнавайки, че не си вярва напълно. И все пак не му се искаше да каже на баща си за съня си.

— Така де, как да изградим връзката си, като не се виждаме често?

Баща му пак не каза нищо и Гарет продължи, сякаш говореше на себе си.

— Ако живееше тук и я виждах всеки ден, сигурно бих се чувствал другояче. Но като е далече… — Гласът му се загуби и той отново се опита да вникне в смисъла на това, което говори. После продължи: — Не виждам как ще стане. Много мислих за това и не ми се струва възможно. Аз не искам да се местя в Бостън и съм сигурен, че тя пък няма да иска да се пренесе тук, така че докъде ще стигнем при това положение?

Той пак млъкна и изчака баща му да каже нещо, каквото и да е в отговор на разсъжденията му. Но дълго време той не издаде звук. Най-накрая отмести поглед настрани и заговори тихо:

— На мен ми се струва, че си търсиш извинение. Опитваш се да убедиш себе си и ме използваш за слушател.

— Не, татко, съвсем не е така. Просто се опитвам да проумея положението.

— Ти на кого си мислиш, че говориш, Гарет? Понякога ми се струва, че гледаш на мен така, сякаш съм расъл в саксия и съм минал през живота, без да науча нищо. Само че аз разбирам много добре какво изживяваш. Ти толкова дълго време живееш самотно, че сега се страхуваш при мисълта какво ще се случи, ако срещнеш друга жена, която ще те извади от това състояние.

— Не се страхувам — възрази Гарет.

— Дори пред себе си не можеш да го признаеш — прекъсна го остро баща му. Разочарованието в гласа му бе ясно доловимо. — Знаеш ли, сине, когато майка ти се спомина, аз също си търсех извинения. Години наред си втълпявах подобни неща. И искаш ли да узнаеш докъде ме докара това? — Той се вгледа в сина си. — Дотам, че сега съм стар и уморен и преди всичко — самотен. Ако можех да се върна назад, щях да променя много неща и проклет да съм, ако те оставя да постъпиш като мен! — Джеб замълча, после заговори с по-мек тон: — Сглупих, Гарет, много сглупих, че не поисках да си намеря друга жена. Сглупих, че се чувствах виновен към майка ти, че продължих да живея сам и непрекъснато се измъчвах и се питах какво ли би си помислила тя. И знаеш ли какво? Мисля, че майка ти нямаше да има нищо против да се събера с някоя жена. Дори щеше да е доволна. И знаеш ли защо?

Гарет не отговори.

— Защото ме обичаше. И ако ти си въобразяваш, че показваш любовта си към Катерин, като се обричаш на самота, значи някъде съм сбъркал във възпитанието ти.

— Не си сбъркал.

— Не може да не съм сбъркал. Защото, като те гледам, все едно виждам себе си и честно казано, предпочитам да виждам друг човек, човек, който е стигнал до заключението, че няма нищо лошо в това да продължи напред, да си намери някого, който да го направи щастлив. Но в този момент имам чувството, че гледам в огледало и виждам себе си преди двайсет години.


Гарет прекара остатъка от деня сам — разхождаше се по брега и размишляваше над думите на баща си. Даде си сметка, че не беше откровен още от самото начало на разговора им и затова не се изненада, че баща му го разкри. Добре де, тогава защо поиска да разговаря с него? Дали защото дълбоко в себе си искаше баща му да реагира точно така?

С превалянето на следобеда унинието му отстъпи място на объркаността му, а после и на нещо като вцепенение. Но когато по-късно вечерта се обади на Тереза, чувството на измяна, което го бе изпълвало в резултат на съня му, се уталожи, преди да чуе гласа ѝ. Не изчезна напълно, но не беше чак толкова силно, и когато тя вдигна слушалката, вече почти се бе стопило. Гласът ѝ му напомни как се бе чувствал, докато бяха заедно.

— Радвам се, че се обади — каза тя весело. — Много си мислех за теб днес.

— Аз също — отвърна той. — Така ми се иска да си тук сега.

— Добре ли си? Звучиш малко унило.

— Добре съм… Просто съм самотен, нищо повече. Как мина денят ти?

— Както винаги. Много работа в редакцията, много работа вкъщи… Но сега съм по-добре, като те чух.

Гарет се усмихна.

— Кевин там ли е?

— В стаята си е, чете една книга за подводния спорт. Заяви ми, че като порасне, иска да стане инструктор по подводен спорт.

— Откъде му хрумна тази идея?

— Нямам представа — отвърна тя многозначително. — А ти? Какво прави днес?

— Почти нищо. Не ходих в магазина… Взех си нещо като почивен ден и бродих по плажа.

— И си мечтал за мен, надявам се, а?

Не му убягна иронията в гласа ѝ. Не отговори на въпроса ѝ.

— Просто днес ми липсваше.

— Но ние едва преди няколко дни се разделихме — каза тя нежно.

— Е, да. Като стана дума за това, кога ще се видим отново?

Тереза седна до масата в трапезарията и погледна в настолния си бележник-календар.

— Ммм… Да речем след три седмици? Мислих си защо да не дойдеш ти тук този път. Кевин ще бъде на лагер с отбора по футбол, така че ще бъдем сами.

— А не искаш ли пак ти да дойдеш?

— Предпочитам ти да дойдеш, ако това те устройва. Останаха ми малко дни отпуска и така ще мога да ги спестя. Освен това мисля, че е крайно време да излезеш от Северна Каролина просто за да видиш какво предлага останалата част от страната.

Докато я слушаше, се улови, че се е вторачил в снимката на Катерин върху нощното шкафче. Минаха секунди, преди да отговори:

— Разбира се… Защо не.

— Май не си много сигурен, че го искаш.

— Сигурен съм.

— Тогава да няма нещо друго?

— Не.

Тя се поколеба и попита:

— Наистина ли си добре, Гарет?


Трябваха му два-три дни и няколко телефонни разговора с Тереза, за да се почувства отново както преди. Един-два пъти ѝ се обади късно вечерта само за да чуе гласа ѝ.

— Здравей! Пак съм аз.

— Здрасти, Гарет, какво има? — попита тя сънливо.

— Нищо особено. Просто исках да ти пожелая „лека нощ“, преди да се шмугнеш в леглото.

— Вече съм в леглото.

— Колко е часът?

Тя погледна към часовника.

— Наближава полунощ.

— Защо си още будна? Трябваше вече да спиш — скара ѝ се на шега той и накрая изчака тя да затвори.

Понякога, ако не можеше да спи, се отдаваше на размисли за седмицата, прекарана с Тереза, спомняше си как милваше кожата ѝ и преливаше от желание да я прегърне отново.

После, като влезеше в спалнята, виждаше снимката на Катерин до леглото си. Тогава сънят изплуваше в съзнанието му с кристална яснота.

Знаеше, че още не се е отърсил от този сън. Преди време щеше да седне и да напише писмо до Катерин, за да излее душата си. После щеше да потегли с „Хепънстанс“ по същия маршрут, по който двамата с Катерин поеха в открито море след ремонта на яхтата.

Затова му се стори странно, че този път не беше в състояние да го направи. Седна да пише, но думите просто не идваха. Накрая, обезсърчен, се насили да си спомни.

— Виж ти, каква изненада! — възкликна Гарет и посочи чинията на Катерин пълна със салата от спанак.

Катерин сви нахакано рамене.

— Какво толкова чудно има, че ям салата?

— Не ми е чудно за салатата — отвърна, той, — а за това, че тази седмица ядеш за трети път една и съща салата.

— Така е. Не мога да ѝ се наситя. И аз не знам защо.

— Ако продължаващ така, ще се превърнеш в заек.

Тя се разсмя и започна да подправя салатата.

— В такъв случай — посочи тя с брадичка него вата чиния, — ако ти пък продължаваш да ядеш само морска храна, ще се превърнеш в акула.

— Аз съм си акула.

— Може и да си акула, но ако не престанеш да ме дразниш, няма да ти се удаде възможността да ми го докажеш.

Той се усмихна.

— Тогава искаш ли да ти го докажа този уикенд?

— Как ще стане? Нали ще работиш тогава?

— Няма да работя. Може и да не повярваш, но така си подредих графика, че да съм свободен. Не помня вече откога не сме прекарвали цял уикенд заедно.

— И какво си намислил?

— Не знам още. Може да се разходим с яхтата или нещо друго. Каквото ти поискаш.

Тя се засмя.

— О, аз имах големи планове… Да отскоча до Париж, за да пообиколя магазините или да ида за два-три дена някъде на сафари… Но може и да променя плановете си.

— Ами тогава се готви за среща, с мен.

Докато дните се изнизваха, сънят постепенно избледня. След всеки разговор с Тереза Гарет се чувстваше малко по-обновен. Един-два пъти разговаря и с Кевин и въодушевлението на момчето от присъствието на Гарет в живота им също го караше да стъпва по-твърдо на земята. Макар поради августовската жега и влага времето да минаваше по-бавно, той гледаше непрекъснато да си запълва дните с работа и правеше всичко възможно да не мисли за усложненията в създалото се положение.

Две седмици по-късно — няколко дни преди да отпътува за Бостън — Гарет готвеше нещо в кухнята, когато телефонът иззвъня.

— Ей, особняко, здравей! Имаш ли няколко свободни минути?

— За теб винаги ще се намерят свободни минути.

— Обаждам ти се само за да разбера в колко часа пристигаш. Миналия път, когато говорихме, още не знаеше.

— Един момент — каза той и затършува в едно чекмедже за самолетния си билет. — А, ето го… Пристигам в Бостън в един и пет.

— А, чудесно. Защото преди това отивам да изпратя Кевин и тъкмо ще имам достатъчно време да оправя апартамента.

— Заради мен ли?

— Ще ти бъде оказано най-голямо внимание, дори и праха ще избърша.

— Чувствам се поласкан.

— И с право. Само ти и родителите ми заслужавате тази чест.

— Да нося ли бели ръкавици, за да проверя дали си си свършила добре работата?