— Само посмей и няма да доживееш до вечерта!

Той се разсмя и смени темата.

— Чакам с нетърпение да те видя. Гласът му прозвуча съвсем искрено. — Последните три седмици ми се сториха по-мъчителни от предишните две.

— Сигурно. Долових го по гласа ти. Ти наистина беше много умърлушен напоследък и… започнах да се безпокоя за теб.

Той се запита дали Тереза подозира причината за меланхолията му и побърза да пропъди тази мисъл:

— Вярно е, но преодолях това състояние. Багажът ми вече е готов.

— Надявам се, няма да го претъпкваш с излишни неща.

— Като какви?

— Като… знам ли… като пижама например.

Той прихна.

— Не спя с пижама.

— Хубаво, защото и да спеше, нямаше да ти е нужна.

След три дена Гарет Блейк пристигна в Бостън.

След като го посрещна на летището, Тереза го разведе малко из града. Обядваха в „Фанюъл хол“, наблюдаваха спортните гребни лодки, които се плъзгаха по река Чарлс, направиха бърза обиколка на харвардското университетско градче. Както обикновено, през цялото време се държаха за ръце и се радваха, че са отново заедно.

Неведнъж Гарет се улови, че се пита защо последните три седмици му се сториха толкова мъчителни. Знаеше, че част от безпокойството му се дължеше на последния му сън, но сега, когато беше с Тереза, тревожните чувства от съня му изглеждаха далечни и неоснователни. Всеки път, когато Тереза се засмееше или стиснеше ръката му, на преден план излизаха чувствата, които го владееха по време на последното ѝ пребиваване в Уилмингтън, и пропъждаха мрачните мисли, които се бяха натрупали в нейно отсъствие.

Когато започна да захладнява и слънцето се скри зад върхарите на дърветата, двамата се отбиха да си вземат храна за вкъщи от един мексикански ресторант. Както седяха на пода във всекидневната ѝ на светлината на свещи, Гарет обходи с поглед стаята.

— Много ти е хубаво тук — отбеляза той, докато си топваше от фасула с тънък резен тортила. — Не знам защо си представях апартамента ти по-малък. А той се оказа дори по-голям от къщата ми.

— Малко по-голям е, но ти благодаря. За мен и Кевин върши работа, удобен е във всяко едно отношение.

— Като близост до ресторанти ли?

— Точно така. Не се шегувах, когато ти казах, че не си падам по готвенето. Не съм втората Март Стюарт.

— Коя?

— Няма значение.

Навън шумът от уличното движение се чуваше доста силно. Спирачки изскърцаха, клаксон изсвири пронизително, след миг още клаксони се присъединиха и увеличиха какофонията.

— Винаги ли е толкова „тихо“ тук?

Тя кимна към прозорците.

— В петък и събота вечер е най-ужасно, но в другите дни е по-поносимо. Но човек свиква, като поживее по-дълго.

Шумът от уличното движение не стихваше. В далечината се чу вой на сирена, който се приближаваше.

— Ще пуснеш ли някаква музика? — предложи Гарет.

— Разбира се. Каква да бъде?

— Обичам и двата вида… — отвърна той и замълча, за да произведе ефект — и кънтри, и уестърна.

Тя се разсмя.

— Нямам нито от едната, нито от другата.

Той поклати глава, доволен от собствения си хумор.

— Занасям се. Това е една много стара шега. Не е кой знае колко забавна, но от години чаках удобен момент, за да я подметна.

— Е, на място я каза.

Сега той на свой ред се разсмя.

— Та да се върна на въпроса си… Каква музика харесваш? — настоя да узнае тя.

— Каквато и да пуснеш, ще ми хареса.

— Какво ще кажеш за джаз?

— Чудесно.

Тереза стана, избра един компактдиск с музика, която предположи, че Гарет ще хареса, и го пусна. След минути музиката заглуши уличния шум, който започваше да стихва.

— Е, как намираш Бостън засега? — попита тя, сядайки на мястото си.

— Харесва ми. За голям град не е лош. Не е толкова безличен, колкото си го мислех, а и е много чист. Явно съм си го представял другояче, нали разбираш — тълпи от хора, асфалт, високи сгради, никакви дървета по улиците и просяци на всеки ъгъл. Но съвсем не е така.

Тя се усмихна.

— Приятен град, нали? Има си свой собствен облик. Особено като вземеш предвид какви развлечения предлага: симфонични концерти, музеи или просто разходки в парка. За всекиго има по нещо тук, дори и ветроходен клуб.

— Разбирам защо ти харесва да живееш тук — каза той и се запита защо тонът ѝ прозвуча така, сякаш продаваше това място.

— Да, на Кевин също му харесва.

Той смени темата.

— Каза, че Кевин е заминал на спортен лагер.

— Да. Тренира, за да кандидатства за първокласния футболен отбор за деца до дванайсет години. Не знам дали ще успее, но той смята, че имал добър шут.

— Може и да успее.

— Може — кимна тя. Побутна настрани вече празните им чинии и се премести по-близо до него. И заговори тихичко: — Стига сме говорили за Кевин. Имаме да си приказваме за толкова други неща.

— Какви например?

Тя го целуна по врата.

— Ами например какво искам да правя с теб сега, когато те имам само за себе си.

— Наистина ли искаш само да си говорим за това?

— Прав си — прошепна тя. — Защо да си губим времето в приказки.


На следващия ден Тереза отново разведе Гарет из Бостън, като по-голямата част от преди обеда прекараха в италианския квартал в Норт енд — разхождаха се из тесните, виещи се улички и сядаха някъде да си поръчат кифлички с крем и кафе. Гарет знаеше, че Тереза води рубрика във вестник, но поиска да узнае нещо повече за работата ѝ и докато се разхождаха бавно, я попита:

— Не можеш ли да пишеш материалите си вкъщи?

— След време, може би. Но засега това е невъзможно.

— Защо?

— Ами преди всичко това не влиза в договора ми. Освен това трябва да върша още много неща, освен да седя зад компютъра и да пиша. Често се налага да взимам интервюта от разни хора, понякога дори пътувам извън града. А когато пиша на медицински или психологически теми, правя проучвания и именно от редакцията мога да имам по-голям достъп до разни източници на информация. Тук се добавя и фактът, че ми трябва място, където хората да се свързват с мен. Повечето от материалите ми засягат чисто човешки интереси и непрекъснато ми се обаждат читатели. Ако работя вкъщи, повечето от тях ще ми се обаждат вечер, когато посвещавам времето си предимно на Кевин, а не ми се иска да го съкращавам.

— А сега обаждат ли ти се вкъщи?

— Понякога, но домашният ми телефон го няма в указателя, така че не е толкова често.

— Получаваш ли налудничави обаждания?

Тя кимна.

— Повечето журналисти, водещи рубрики, получават. Много хора се обаждат във вестника с желанието да ми разкажат някаква история, която да бъде отпечатана. Неведнъж са искали от мен да пиша за хора, които били попаднали по погрешка в затвора, да се оплачат, че боклукът им не бил прибран навреме, да ми съобщят за някое улично престъпление и за какво ли не още.

— Доколкото разбрах, ти пишеш за родителството.

— Да.

— Тогава защо се обаждат именно на теб? Нали има и други?

Тя сви рамене.

— А, обаждат се и на други, но това не ги възпира. Повечето от тях започват с думите: „Никой не иска да ме изслуша и вие сте последната ми надежда.“ — Тя го погледна, преди да продължи: — Те си мислят, че мога да разреша донякъде проблемите им.

— Защо?

— Ами водещите рубрика са по-различни от репортерите. Повечето журналистически материали във вестниците са безлични — репортажи, факти, цифри. Но ако хората четат дадена рубрика всеки ден, предполагам, си мислят, че ме опознават. Започват да гледат на мен като на приятел или нещо подобно. А нали знаеш, хората се обръщат за помощ именно към приятелите си.

— Това сигурно те поставя в доста неудобно положение понякога.

— Така е, но се старая да не мисля за това. Защото работата ми има и добри страни — давам информация, която хората могат да използват, запознавам ги с последните медицински новости на достъпен език, дори разказвам весели истории просто за да направя деня им малко по-приятен.

Гарет се спря пред един магазин за пресни плодове. Избра две ябълки от щайгите, изнесени навън, и подаде едната на Тереза.

— Кое е най-популярното нещо, за което си писала в колонката си? — попита той.

Тереза почувства, че дъхът ѝ секна. Най-популярното нещо? Ами да — веднъж намерих писмо в бутилка и получих стотици писма.

Тя се насили да се сети за друго.

— О!… Ами получавам много писма, когато пиша за обучаването на деца с увреждания.

— Сигурно се чувстваш възнаградена в такива случаи — отбеляза Гарет, докато плащаше на продавача.

— Да.

Преди да отхапе от ябълката си, я попита:

— Можеш ли да водиш рубриката си, ако смениш вестника?

Тя се замисли.

— Ще е доста трудно, особено ако искам да продължа да публикувам и в други вестници. Тъй като съм още нова за синдиката и все още утвърждавам името си, „Бостън таймс“ много ми помага в това отношение. Защо?

— Просто питам — отвърна той тихо.


На следващата сутрин Тереза отиде на работа за няколко часа и се прибра вкъщи малко след обедно време. Двамата с Гарет прекараха следобеда в Бостънския парк, където си направиха малък пикник. Обядът им бе прекъсван на два пъти от хора, които разпознаха Тереза от снимката ѝ във вестника и на Гарет му стана ясно, че Тереза е много по-известна, отколкото предполагаше.

— Не знаех, че си такава знаменитост — подметна той с малко кисела физиономия, след като отмина втория човек, който я позна.

— Не съм знаменитост. Просто снимката ми се появява над колонката и хората знаят как изглеждам.

— Често ли ти се случва да те разпознават?

— Не, може би два-три пъти в седмицата.

— Съвсем не е малко — изненада се той.

— Малко е, ако ме сравниш с истинските знаменитости. Те дори не могат да влязат в магазин, без да раздадат автографи. Аз водя доста нормален живот.

— И все пак сигурно е много особено това чувство да те спират и заговарят напълно непознати.

— Всъщност е вид ласкателство. Повечето хора са много мили.

— Каквото и да е, радвам се, че не знаех колко си известна, когато се запознахме.

— Защо?

— Никога нямаше да се осмеля да ти предложа разходка с яхтата.

Тя го хвана за ръката.

— Не мога да си представя, че нещо може да те изплаши.

— Значи не ме познаваш достатъчно.

Тя помълча известно време.

— Щеше ли наистина да се изплашиш?

— Твърде е вероятно.

— Защо?

— Ами сигурно щях да се запитам какво може да види в мен жена като теб.

Тя се наклони да го целуне.

— Ще ти кажа какво виждам. Виждам мъжа, когото обичам, мъжа, който ме прави щастлива… Мъжа, с когото искам да продължа да се виждам още дълго време.

— Как така винаги знаеш какво да кажеш?

— Защото — отвърна тя тихо — знам за тебе повече, отколкото предполагаш.

— Като например?

По устните ѝ се разля ленива усмивка.

— Като например, не искаш да ме целунеш отново.

— Наистина ли?

— Наистина.

И беше права.


Късно същата вечер Гарет ѝ каза:

— Знаеш ли, Тереза, не мога да открия никакъв недостатък в тебе.

Намираха се във ваната, обгърнати от гъста пяна. Тереза се бе облегнала на гърдите му, а той я търкаше с гъба.

— Как да разбирам това? — попита тя и повдигна глава, за да го погледне.

— Както го чу. Не мога да ти намеря никакъв недостатък. Просто си съвършена.

— Съвсем не съм съвършена, Гарет — възрази тя, но ѝ стана приятно.

— Такава си. Ти си красива, любезна, умееш да ме развеселяваш, интелигентна си и си страхотна майка. Като се добави и това, че си известна, не виждам кой друг може да се мери с теб.

Тя погали ръката му и се отпусна до него.

— Мисля, че ме гледаш през розови очила… Но това ми харесва…

— Да не искаш да кажеш, че съм предубеден?

— Не… но засега си видял само добрата ми страна.

— Не знаех, че имаш и друга страна — каза той и стисна ръцете ѝ. — Тогава и двете ти страни са добри.

Тя се засмя.

— Знаеш какво имам предвид. Още не си видял лошата ми страна.

— Ти нямаш такава.

— Имам, и още как! Всеки човек има. Само че, когато си до мен, тя предпочита да стои скрита.

— Тогава как ще опишеш лошата си страна?

Тя се замисли.

— Ами… преди всичко съм голям инат и мога да стана зла, когато се разгневя. Склонна съм да наговоря всичко, което ми дойде на ума, а това никак не е приятно, уверявам те. Освен това казвам истината в очите на хората, макар да знам, че е по-добре да я премълча.

— Това не е толкова лошо.

— Защото още не си го изпитал на гърба си.

— Пак няма да е толкова лошо.

— Е, добре, ще го кажа другояче. Когато за първи път научих за извънбрачната връзка на Дейвид, аз го нарекох с всички най-обидни епитети в английския език.

— Той си го е заслужил.

— Но не знам дали си беше заслужил да бъде цапардосан с ваза по главата.

— Метнала си ваза по него?