Беше жена, която вървеше по тротоара на няколко метра от него, русата ѝ коса едва стигаше до раменете ѝ.

Той примигна, отмести поглед настрани и пак я погледна. Нещо в походката ѝ му направи впечатление, докато тя бавно се отдалечаваше. След още няколко крачки жената изведнъж спря и се обърна, сякаш беше забравила нещо. На Гарет дъхът му секна.

Катерин.

Не може да бъде.

Той тръсна глава. От такова разстояние не можеше да каже дали не се припознава.

Жената тъкмо се обърна отново, за да продължи по пътя си, и Гарет извика след нея: „Катерин… това ти ли си?“

Тя като че ли не го чу сред уличния шум. Гарет хвърли през рамо поглед в магазина и видя, че Тереза се разхожда вътре между щандовете. Когато пак погледна към тротоара, Катерин — или която и да беше — зави зад ъгъла.

Той тръгна след нея отначало с бърза крачка, после се затича. Тротоарът като че ли за секунди се задръсти от хора, сякаш метрото ги беше изсипало наведнъж, и той с мъка се провираше между тях, за да стигне до ъгъла.

Зави по същата улица, по която беше завила и жената.

Още след втората му крачка улицата започна да става заплашително тъмна. Той намали ход, макар че не валеше, чувстваше, че краката му шляпат в локви. Спря за миг, за да си поеме въздух и да успокои разтуптяното си сърце. В този миг започна да се надига мъгла, също като вълна, и скоро той вече не виждаше нищо на метър от него.

„Катерин? Тук ли си — извика той. Къде си?“ Чу смеха ѝ някъде отдалече, но не можеше да определи от коя посока.

Закрачи отново, бавно. Пак чу смях — весел, като на дете. И спря на място.

„Къде си?“

Тишина.

Огледа се наоколо.

Нищо.

Мъглата продължаваше да се сгъстява и след малко започна да вали дъжд. Той пак тръгна, макар да не знаеше накъде върви.

Нещо пробяга в мъглата и той се спусна натам.

Тя се отдалечаваше — само на няколко крачки от него.

Дъждът се усили и изведнъж като че ли всичко започна бавно да се движи. Той се затича… бавно… бавно… Виждаше я точно пред себе си… Мъглата стана съвсем гъста… Дъждът рукна като из ведро… Косата ѝ проблесна…

И тя изчезна. Той отново се спря. Вече нищо не виждаше от мъглата и дъжда.

„Къде си?“ — извика я отново.

Никакъв отговор.

„Къде си?“ — Този път извика много по-силно.

„Тук съм“ — обади се глас в дъжда и мъглата.

Той избърса мокрото си лице.

„Катерин? Ти ли си наистина?“

„Аз съм, Гарет.“

Но това не беше нейният глас.

От мъглата излезе Тереза.

„Тук съм.“

Гарет се събуди и седна в леглото, потънал в пот. Избърса лицето си с чаршафа, след това остана неподвижен дълго време.


По-късно съшия ден се срещна с баща си.

— Мисля, че искам да се оженя за нея, татко.

Те ловяха риба в края на кея заедно с още няколко души, повечето от които изглеждаха потънали в мисли. Джеб го погледна изненадан.

— Преди два дни ми се стори, че изобщо не искаш да я виждаш повече.

— Много размишлявах оттогава.

— Предполагам — рече тихо Джеб, като междувременно нави кордата си, провери стръвта и отново метна въдицата. Въпреки че не се надяваше да улови нещо, той упорстваше, защото за него риболовът беше едно от най-големите удоволствия в живота.

— Обичаш ли я? — попита той след малко.

Гарет го погледна учуден.

— Разбира се, че я обичам. Вече няколко пъти съм ти го казвал.

Джеб Блейк поклати глава.

— Не… не си ми го казвал. Говорили сме много за нея, за това, че те прави щастлив, че имаш чувството, че я познаваш отдавна, че не искаш да я загубиш… Но никога не си ми казвал, че я обичаш.

— То е същото.

— Така ли?


След като се прибра у дома, разговорът с баща му не излизаше от ума му.

— Така ли?

— Разбира се, че е така — отговори му той твърдо. — Но дори и да не е, аз я обичам.

Джеб изгледа продължително сина си, после извърна глава.

— И искаш да се ожениш за нея?

— Да.

— Защо?

— Как защо! Защото я обичам. Не е ли достатъчно.

— Може би.

Гарет нави кордата си, чувстваше се обезсърчен.

— Но нали ти ме съветваше да се оженим.

— Да.

— Тогава защо ме разпитваш сега?

— Защото искам да съм сигурен, че имаш основателна причина да го сториш. Преди два дни не беше сигурен дали искаш пак да я видиш, а сега си готов за брак. Това за мен е огромен обрат и затова искам да се уверя, че решението ти наистина се дължи на чувствата ти към Тереза… и няма нищо общо с Катерин. Нещо го жегна, като чу името ѝ.

— Катерин няма нищо общо с това — побърза да каже Гарет, после поклати глава и въздъхна дълбоко. — Знаеш ли, татко, понякога не те разбирам. Ти беше този, който ме подтикваше към това, непрекъснато ми повтаряше, че трябва да загърбя миналото си и да си намеря друга жена. А сега, когато я намерих, ти като че ли искаш да ме разубедиш.

Джеб постави свободната си ръка върху рамото на сина си.

— За нищо не те разубеждавам, синко. Радвам се, че намери Тереза. Радвам се, че я обичаш и наистина се надявам да се ожениш за нея в крайна сметка. А те разпитвах, защото, ако смяташ да се жениш, то трябва да го направиш с основателна причина. Бракът е между двама души, а не между трима. И няма да е честно спрямо нея, ако го правиш заради нещо друго.

Гарет продължи да мълчи, после заговори:

— Искам да се оженя за нея, защото я обичам, татко. Искам да прекарам остатъка от живота си с нея.

Баща му го изгледа, преди да каже нещо, което накара Гарет да извърне поглед.

— С други думи, искаш да ме увериш, че си превъзмогнал напълно спомените си за Катерин, така ли?

Макар да чувстваше, че баща му гледа очаквателно, Гарет се улови, че не знае отговора.


— Уморена ли си? — попита Гарет.

Той говореше с Тереза, излегнат в леглото си, на светлината от нощната лампа.

— Да, преди малко се прибрах. Дълъг беше този уикенд.

— Конференцията оказа ли се полезна, както очакваше?

— Надявам се. Още е рано да се каже, но се срещнах с много хора, които биха могли да са ми от помощ за рубриката.

— Значи е добре, че отиде.

— И добре, и не. Почти през цялото време предпочитах да съм при теб.

Той се усмихна.

— Кога заминавате при твоите родители?

— В сряда сутринта. Ще бъдем там до неделя.

— Те сигурно ви очакват с нетърпение.

— О, да. Не са виждали Кевин почти година и знам, че ще се радват да им погостува няколко дни.

— Много хубаво.

Настъпи кратко мълчание.

— Гарет?

— Да?

Тя говореше тихо.

— Искам да знаеш, че наистина много съжалявам за този уикенд.

— Знам.

— Мога ли да се реванширам?

— Как?

— Ами… ще можеш ли да дойдеш тук за уикенда след Деня на благодарността.

— Предполагам.

— Чудесно, защото възнамерявам да изготвя план за едно по-специално прекарване само за нас двамата.


Това бяха дни, които никой от двамата нямаше да забрави.

Предишните две седмици Тереза му се обаждаше по-често от друг път. Обикновено Гарет звънеше, но като че ли всеки път, когато му се приискаше да вдигне телефона, и тя позвъняваше. На два пъти, докато отиваше до апарата, той почваше да звъни и втория път, още щом вдигна слушалката, каза направо: „Здравей, Тереза!“ Тя се изненада и двамата започнаха да се шегуват за ясновидските му способности, преди да преминат към съществото на разговора.

Когато пристигна в Бостън, както винаги, Тереза го посрещна на летището. Беше го предупредила да се облече по-елегантно и той излезе от самолета с блейзер, който тя виждаше за първи път.

— Охо! — възкликна тя кратко.

Той несъзнателно подръпна краищата му.

— Добре ли изглеждам?

— Великолепно!

Отидоха да вечерят направо от летището. Тереза беше запазила маса в един от най-елегантните ресторанти на града. Вечеряха бавно и с наслада подбраните ястия, а после отидоха да гледат „Клетниците“. Всички билети за представлението бяха продадени, но тъй като Тереза познаваше директора на театъра, той ги настани в най-хубавия сектор.

Беше късно, когато се прибраха, а следващия ден Гарет беше пришпорен още повече. Тереза го заведе в редакцията, показа му работното си място, като междувременно го запозна с няколко души, а следобеда отидоха в Музея на изящните изкуства. Вечерта имаха среща с Диана и Брайън в „Антъни“ — ресторант, намиращ се на последния етаж на едно от най-високите здания, който предлагаше великолепна гледка на целия град.

Гарет никога не беше виждал нещо подобно.

Масата им беше до прозореца. Диана и Брайън станаха, като ги видяха да влизат.

— Помните Гарет от онази обилна и дълга гощавка, нали? — заговори Тереза, стараейки се да не прозвучи глупаво.

— И още как! Радвам се да те видя отново, Гарет — каза Диана, като го прегърна набързо и го целуна по бузата. — Надявам се да не си ѝ бил прекалено сърдит.

— Всичко е наред — кимна той сковано.

— Чудесно. Защото, както изглежда, си е струвало да отиде.

Гарет я погледна с недоумение. Тереза попита:

— Какво искаш да кажеш, Диана?

Очите на приятелката ѝ светнаха.

— Вчера, след като си тръгна, получих добри новини.

— Какви?

— Ами… — започна Диана нехайно — близо двайсет минути разговарях с Дан Мандел, шефа на корпорацията „Медиа информейшън“, и се оказа, че си му направила голямо впечатление. Харесал начина, по който си се представила, и смята, че си истинска професионалистка. Но най-важното е… — Диана замълча, за да възпроизведе ефект.

— Какво?

— Че ще отпечатва рубриката ти във всички негови вестници от януари нататък.

Тереза запуши устата си с ръка, за да заглуши радостния си вик, но не успя напълно и хората от близките маси обърнаха глави към нея. Тя прегърна Диана и заговори възбудено.

— Сериозно?! — възкликна тя, не можейки да повярва.

Диана кимна, усмихната до уши.

— Да. Повтарям ти думите му. Той иска да разговаря отново с теб във вторник. Уредила съм среща в десет часа.

— И си сигурна, че иска моята рубрика?

— Напълно. Изпратих му по факса твои материали и той ми се обади. Избрал е теб, няма съмнение. Вече го е решил.

— Не мога да повярвам.

— А трябва. Освен това по „партенката“ чух, че и други са проявили интерес към теб.

— О! Диана…

Тереза отново я прегърна импулсивно, лицето ѝ грееше от възбуда. Брайън сръга с лакът Гарет.

— Страхотна новина, а?

Гарет се запъна, преди да отговори:

— А, да… страхотна е.


След като се настаниха около масата, Диана поръча бутилка шампанско и вдигна тост за бъдещите успехи на Тереза. Двете не си затвориха устите през цялата вечер. Гарет мълчеше, не знаеше как да се включи в разговора. Изглежда, Брайън го усети, че се чувства неловко, и се наведе към него.

— Като ученички са, нали? Диана цял ден не я свърташе на едно място от нетърпение да ѝ съобщи.

— Ще ми се да разбирам по-добре разговора им. А така не знам какво да кажа.

Брайън отпи глътка и поклати глава.

— Не се притеснявай… И да разбираше, нямаше да можеш да вземеш думата от тях. Като се съберат двете, все така говорят. Ако не ги познавах, щях да кажа, че са били близначки в другия си живот.

Гарет хвърли поглед към Тереза и Диана.

— Сигурно си прав.

— Освен това — добави Брайън — ще почнеш да разбираш, когато заживееш с тези неща непрекъснато. Много скоро ще им влезеш в ритъма. Като мен.

Думите му се врязаха в съзнанието на Гарет. „Когато заживееш с тези неща непрекъснато?“

Гарет не каза нищо и Брайън промени темата.

— Докога се тук?

— До утре вечер.

Брайън кимна.

— Кофти е, че не се виждате много често, нали?

— Понякога, да.

— Мога да си представя. Тереза често изпада в униние по този повод.

Тереза се усмихна на Гарет през масата.

— Какво си говорите вие там двамата? — попита тя весело.

— Туй-онуй — отвърна Брайън, — но главно за бъдещето ви.

Гарет потвърди леко с глава, без да продума. Тереза го видя как се размърда на стола си. Беше очевидно, че не се чувства удобно — макар че не знаеше защо — и се зачуди.


— Беше много мълчалив тази вечер — отбеляза Тереза.

Бяха се прибрали в апартамента ѝ и седяха на дивана на фона на музика по радиото.

— Ами нямах какво толкова да кажа.

Тя го хвана за ръката и заговори тихо:

— Радвам се, че беше с мен, когато Диана ми съобщи новината.

— Аз пък се радвам за теб, Тереза. Разбирам, че това значи много за теб.

Тя се усмихна колебливо и смени темата.

— Добре ли си поприказвахте с Брайън?

— А, да… той е приятен събеседник. — След кратка пауза продължи: Но аз не ставам за голяма компания, особено, когато не е от моята среда. Аз просто… — Той замълча, колебаейки се дали да каже още нещо, но се отказа.

— Какво?

— Нищо — поклати глава той.

— Не, какво щеше да кажеш?