На прага го пусна и пристъпи навътре, а той остана в рамката на вратата. От всекидневната проникваше светлина и хвърляше сенки в спалнята. Тереза се обърна с лице към него и започна да се съблича. Гарет понечи да затвори вратата, но тя се възпротиви безмълвно, поклащайки глава. Този път искаше да го вижда, както и той да я вижда, за да съзнава, че е с нея, а не с друга.

Съвсем бавно започна да сваля дрехите си — блузата… джинсите… сутиена… пликчетата. Устните ѝ бяха леко разтворени, очите ѝ не се откъсваха от неговите. Когато се съблече, застана пред него и му даде възможност погледът му да пробяга от горе до долу по тялото ѝ.

После се приближи и загали нежно гърдите, раменете, ръцете му, сякаш искаше да запомни завинаги това докосване на тялото му. Отстъпи крачка, за да може и той да почне да се съблича. Погледът ѝ попиваше всяко негово движение, докато той хвърляше на пода всяка част от облеклото си. Тя застана встрани от него и притисна устни в рамото му, после, обикаляйки го, започна да го целува навсякъде, оставяйки влажни петна по кожата му там, където устните ѝ се бяха допрели. После го поведе към леглото и без да го пуска, легна и го придърпа към себе си.

Любиха се страстно, както никога досега — всеки усещаше болезнено удоволствието, което изпитваше другият, всеки допир беше по-разтърсващ от предишния. Сякаш от страх пред бъдещето, всеки се впиваше в тялото на другия с изгаряща страст, така че да остави незаличими спомени в съзнанието им.

Когато стигнаха заедно кулминацията, Тереза отметна глава назад и нададе силен вик, без да прави опит да го сподави.

После седна в леглото и сложи главата на Гарет в скута си. Започна да го гали по косата с непрестанно, равномерно движение, заслушана в дишането му, което постепенно се успокояваше.


Късно същия следобед Гарет се събуди сам в леглото. Като видя, че и дрехите на Тереза ги няма, бързо грабна джинсите и ризата си. Докато закопчаваше ризата си на излизане от спалнята, зашари с поглед из къщата, за да зърне Тереза. В къщата беше студено.

Завари Тереза в кухнята. Седеше до масата, облечена с якето си. Пред нея имаше чаша с останало на дъното кафе — явно, че не беше съвсем отскоро тук. Погледна часовника си и установи, че е спал близо два часа.

— Ей, здрасти! — подметна той плахо.

Тереза го погледна през рамо и почти шепнешком отвърна:

— О, здрасти… Не те чух да влизаш.

— Добре ли си?

Тя не отговори пряко на въпроса му.

— Ела да седнеш до мен. Имам да ти казвам много неща.

Гарет седна до масата. Усмихна ѝ се нерешително. Тереза повъртя малко чашата в ръцете си, взе от скута си писмата и ги остави на масата. Очевидно ги беше изнесла от спалнята, докато е спал.

— Това лято, както тичах на плажа, намерих бутилката с писмото — започна тя ясно, но бавно, сякаш си спомняше нещо мъчително. — Нямах представа какво пише в него, но когато го прочетох, се разплаках. Беше толкова трогателно — усещах, че думите ти извират право от сърцето, а и начинът, по който беше написано… Може би проявих разбиране, защото и аз се чувствах безкрайно самотна… — Тя го погледна и продължи: — Същата сутрин го дадох на Диана да го прочете. Отпечатването му във вестника беше нейно хрумване. Отначало се възпротивих… смятах, че това е нещо твърде лично, но тя ме увери, че никакви имена няма да се разкриват и хората щели да го харесат. Накрая склоних и реших, че с това всичко се приключва. Но не стана така. Тя въздъхна. — Малко след като се върнах в Бостън, ми се обади една жена, която прочела рубриката. Тя ми изпрати второ такова писмо, намерено от нея преди три години. То още повече възбуди любопитството ми, но и тогава не сметнах, че нещата ще стигнат по-далече… Между другото, чувал ли си за списание „Янки“?

— Не.

— То е регионално списание и не е много известно извън Ню Ингланд, но публикува интересни неща. Именно в него видях третото писмо.

Гарет я погледна изненадан.

— Било е отпечатано там?!

— Да, там. Издирих автора на материала и той ми изпрати писмото. Тогава вече любопитството ми надделя. Разполагах с три писма, Гарет, не с едно, а с три и последните две ме развълнуваха не по-малко от първото. И така, с помощта на Диана открих кой си и дойдох да се запозная с теб. — Тя се усмихна тъжно. — Знам, че звучи, както ти каза — като плод на развинтена фантазия, — но не е така. Не дойдох тук, за да се влюбя в теб. Не дойдох, за да пиша поредния си материал. Дойдох само да видя кой си, нищо повече. Исках да срещна мъжа, написал трите прекрасни писма. Отидох на пристанището и те видях. Разговорихме се и тогава ти, ако си спомняш, ме покани да се разходим с яхтата. Ако не ме беше поканил, вероятно щях да си тръгна още същия ден.

Той не знаеше какво да каже. Тереза се пресегна и постави предпазливо ръката си върху неговата.

— Но трябва да призная, че прекарах чудесна вечер и тогава установих, че искам да те видя отново. Не заради писмата, а заради начина, по който се държа с мен. Оттам нататък всичко се разви съвсем естествено. След първата ни среща нищо, което се случи между нас, не беше част от план. То просто се случи.

Той помълча още секунда, загледан в писмата.

— Защо не ми каза за тях още тогава?

Тя не побърза да му отговори.

— На няколко пъти ми идеше да ти кажа, но… и аз не знам… опитвах да убедя себе си, че няма значение как сме се срещнали. Единственото, което имаше значете, беше дали ще си допаднем. — Тя пак замълча, знаейки, че трябва да каже още нещо. — Освен това си помислих, че няма да го разбереш. А не исках да те загубя.

— Ако ми беше казала по-рано, щях да го разбера.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Щеше ли, Гарет? Наистина ли щеше да разбереш?

Гарет почувства, че сега е моментът на истината. Но тъй като не отговори, Тереза поклати глава и отмести поглед настрани.

— Снощи, когато поиска да се преместя да живея при теб, не казах „да“ веднага, защото се изплаших при мисълта защо го искаш… Трябваше да се уверя, че желаеш мен, Гарет, че го желаеш заради нас двамата, а не защото бягаш от нещо. И тъкмо очаквах да ме убедиш, когато се върнах от магазина. Но междувременно ти беше намерил тези… — Тя сви рамене и заговори по-меко: — Дълбоко в себе си бях сигурна, но исках да повярвам, че всичко е отминало от само себе си…

— За какво говориш?

И този път не му отговори директно.

— Гарет… не мисли, че не чувствам, че ме обичаш, зная, че ме обичаш. И именно това утежнява положението. Знам, че ме обичаш, аз също те обичам… и ако обстоятелствата бяха други, може би щяхме да уредим нещо. Но за момента не смятам, че е възможно. Мисля, че ти още не си готов за това.

Гарет изпита чувството, че някой заби юмрук в корема му. Тя извърна лице към него и срещна погледа му.

— Не съм сляпа, Гарет. Знам защо се смълчаваш понякога, когато сме заедно, знам защо поиска да се преместя тук.

— Защото ми липсваш — вметна той.

— Донякъде, да, но не това е основното. — Тереза замълча, за да преглътне сълзите си и продължи с пресеклив глас: — Заради Катерин е. — Тя попи с пръст ъгълчетата на очите си, за да не позволи сълзите ѝ да потекат. — Когато за първи път ми разказа за нея, забелязах израза ти… личеше, че все още я обичаш. А снощи, независимо от гнева си, забелязах същия израз по лицето ти. Дори след като прекарахме толкова време заедно, не преставаш да мислиш за нея. И накрая… нещата, които ми каза… — Тя пое на пресекулки дълбока глътка въздух. — Не беше ядосан само защото съм намерила писмата, у теб се надигна гняв, защото почувства, че аз съм заплашила онова, което ти и Катерин сте споделяли… и все още споделяте.

Гарет погледна настрани и чу обвиненията на баща си. Тереза отново сложи ръка върху неговата.

— Ти си такъв, какъвто си, Гарет. Ти си мъж, който обича дълбоко, но и който обича завинаги. Колкото и да обичаш мен, не вярвам някога да забравиш нея, а аз не мога да живея живота си, като непрекъснато се сравнявам с нея.

— Можем да го преодолеем — обади се той със сипкав глас. — По-точно аз мога да го преодолея. Знам, че ще бъде различно…

Тереза го прекъсна, като стисна леко ръката му.

— Не се и съмнявам, че вярваш в това. Част от мене също иска да вярва. Ако сега обвиеш ръце около мен и ме помолиш да остана, сигурна съм, че ще го сторя, защото ти внесе в живота ми нещо, което ми липсваше дълго време. И ние ще продължим, както досега — вярвайки и двамата, че всичко ще е наред… Но то няма да е наред не разбираш ли? Защото следващия път, когато стигнем до спор… — тя замълча. — Не, не мога да се сравнявам с нея. Колкото и да искам да продължим, все за това ще мисля, защото ти самият няма да престанеш да мислиш за нея.

— Но аз те обичам.

Тя се усмихна леко и го погали по бузата.

— Аз също те обичам, Гарет. Но понякога само любов не е достатъчно.

Гарет не продумваше, лицето му беше бледо. В дългото мълчание, възцарило се между тях, Тереза започна да плаче.

Той се наклони, обви ръка около нея и я задържа в прегръдката си, хлабава този път. Както беше заровила лице в гърдите му, той допря буза до косата ѝ, тялото ѝ се тресеше от плач. Мина доста време, преди Тереза да избърше бузите си и да се отдръпне. Двамата впиха погледи един в друг — очите на Гарет издаваха безмълвна молба. Тя поклати глава.

— Не мога да остана, Гарет. Колкото и да го искаме и двамата, не мога.

Думите ѝ го прободоха като с нож. Изведнъж главата му се замая.

— Недей… — запъна се той.

Тереза се изправи, съзнавайки, че трябва да си тръгне, преди да се е размекнала. Навън изтрещя гръмотевица. След секунди заваля ситен дъжд.

— Трябва да тръгвам.

Тя метна през рамо дългата дръжка на чантата си и се запъти към външната врата. Гарет остана за миг на мястото си — не можеше да помръдне от изумление.

Най-накрая със замаяна глава стана и я последва. Дъждът беше започнал да вали силно. Наетата ѝ кола беше паркирана на алеята. Гарет я наблюдаваше как отваря вратата, но не беше в състояние да измисли какво да ѝ каже.

Седнала на седалката, тя повъртя за миг ключа за запалването и накрая го пъхна в процепа. Насили се да му се усмихне, докато затваряше вратата. Въпреки дъжда смъкна стъклото, за да го вижда по-ясно. Завъртя ключа и чу как моторът запърпори. Двамата се гледаха, докато двигателят работеше на празен ход пред къщата му.

Изразът на лицето му стопи цялата ѝ съпротива и крехкото ѝ решение. За миг и се прииска да върне времето назад. Прииска ѝ се да му каже, че не е говорила сериозно, че все още го обича, че не бива да приключват така. Толкова щеше да е лесно да го направи, толкова щеше да е в реда на нещата…

Но колкото и силно да го искаше, не можа да се насили да изрече дума.

Той пристъпи крачка към колата. Тереза поклати глава, за да го спре. Това само по себе си беше достатъчно болезнено.

— Ще ми липсваш, Гарет — промълви тя, без да е сигурна дали я чува, и включи на задна скорост.

Дъждът на зимната буря започна да плющи с по-гъсти и по-студени капки.

Гарет стоеше като замръзнал.

— Моля те — заговори той на пресекулки, — не си отивай. — Гласът му беше нисък, почти не се чуваше от дъжда.

Тереза не отговори.

Знаейки, че всеки момент ще заплаче отново, ако не тръгне, тя вдигна стъклото на прозореца си. Обърна глава назад и започна да излиза на заден ход от алеята. Гарет постави ръка на капака, когато колата потегли, пръстите му се плъзгаха бавно по мократа повърхност. В мига, в който колата излезе на улицата, чистачките на предното стъкло започнаха да се движат надясно-наляво.

Изведнъж Гарет почувства, че последният му шанс се изплъзва.

— Тереза! — извика той. — Почакай!

Но силният дъжд погълна думите му и тя не го чу. Колата беше вече подминала къщата. Гарет се затича до края на алеята и размаха ръце, за да привлече вниманието ѝ в огледалото за обратно виждане. Тя вероятно не го видя.

— Тереза! — извика той отново. Той тичаше в средата на пътя зад колата, краката му газеха в образувалите се локви. Светлините на стоповете ѝ премигнаха за секунда, после останаха запалени, когато колата спря. Във вихрещите се дъжд и мъгла автомобилът приличаше на мираж. Гарет знаеше, че Тереза го наблюдава в огледалото за обратно виждане и го вижда как скъсява разстоянието. Все още има шанс…

Стоповете изведнъж угаснаха и колата потегли отново напред, набирайки скорост, по-бързо този път. Гарет продължи да тича след нея. Виждаше как постепенно тя се смалява в далечината и става все по-малка и по-малка. Дробовете му пареха, но той продължаваше да тича, състезавайки се с чувството за безсмислие. Дъждът започна да пада като завеса, измокри го до кости и му пречеше да вижда.

Най-накрая той забави крачка и спря. Въздухът беше наситен с влага и той задиша тежко. Ризата лепнеше по кожата му, косата падаше върху лицето му. Застана в средата на пътя и видя как колата зави зад ъгъла и изчезна от поглед.