Той не помръдваше — стоеше на пътя, опитвайки да си поеме дъх, надявайки се тя да направи завой и да се върне при него. Прииска му се да не я бе пуснал да си ходи. Закопня за още един шанс.

Но тя си беше отишла.

След малко някаква кола зад него натисна клаксона си и сърцето му подскочи. Бързо се обърна и избърса дъжда от очите си, очаквайки едва ли не да види Тереза зад предното стъкло, но мигом видя, че си бе въобразил. Отдръпна се, за да стори път на колата, и когато забеляза учудения поглед на мъжа в нея, осъзна, че никога не се е чувствал толкова самотен.


В самолета Тереза седеше с чантата си в скута. Беше се качила последна, минути преди излитането на самолета.

Погледна през прозореца и видя как дъждът се сипе като развяваща се завеса. Под нея, на пистата, се товареха последните куфари и пътни чанти и товарачите действаха бързо, за да не се намокри багажът. Привършиха точно, когато вратата на пътническата кабина се затвори и след минути стълбата беше изтеглена обратно към терминала.

Здрачаваше се и след минути бледата сива светлина щеше да изчезне. Стюардесите приключиха със задълженията си към пътниците и седнаха на местата си. Осветлението се включи, самолетът започна да се отдалечава на заден ход от терминала и се завъртя по посока на пистата.

След малко спря успоредно на терминала, за да изчака разрешение за излитане.

Тя погледна разсеяно към летищната сграда. С крайчеца на окото си мерна самотна фигура, притиснала длани в прозореца. Ако не стоеше толкова близо до стъклото, тя изобщо нямаше да я забележи.

Продължи със затаен дъх да гледа към фигурата.

Чийто и да беше силуетът, той не помръдваше.

Двигателите изреваха веднъж, после стихнаха и самолетът потегли бавно напред. Разбра, че остават минути, преди излитането му. Изходът на терминала остана далече зад гърба ѝ, когато машината започна постепенно да набира скорост.

Напред… към пистата… далече от Уилмингтън…

Тя се обърна и напрегна очи за последен поглед, но беше невъзможно да види дали фигурата беше все още там.

Докато самолетът навлизаше в последната отсечка за излитане, тя продължи да гледа през илюминатора, питайки се дали наистина беше видяла там силует, или само си бе въобразила. Самолетът рязко зави и Тереза почувства тягата на двигателите, когато самолетът запрепуска по пистата, чуваше силното трополене на колелата и след малко усети как се отделиха от земята. Когато се издигнаха по-високо във въздуха, Тереза присви очи и през сълзи видя долу Уилмингтън. Различи само празните плажове, докато прелитаха над тях… над кейовете… над яхтклуба…

Самолетът направи завой на север, накланяйки се леко на една страна и се отправи към дома. От прозореца си виждаше вече само океана, същия океан, който ги беше събрал. Зад тежките облаци слънцето се спускаше към хоризонта.

Миг преди да навлязат в облаците, които забулиха всичко под тях, тя вдигна длан и я опря нежно в стъклото, въобразявайки си, че докосва още веднъж ръката на Гарет.

— Сбогом! — прошепна тя.

И тихомълком заплака.

13

Зимата на следващата година настъпи по-рано. Тереза, седнала на плажа близо до мястото, където беше намерила бутилката с писмото, забеляза, че студеният океански вятър духаше по-силно, отколкото сутринта, когато дойде тук. Тежки сиви облаци се носеха по небето, а вълните ставаха по-високи и се разбиваха по-често на брега. Разбра, че наближава буря.

Почти цял ден седеше тук и съживяваше спомена за връзката им до мига, в който се сбогуваха, прехвърляйки в съзнанието си подробностите, сякаш търсеше да открие зрънце от нещо, което може би беше пропуснала да разбере. През изминалата година непрекъснато я преследваше изразът на лицето му, докато той стоеше на алеята пред къщата си, и отражението му в огледалото за обратно виждане, когато тя потегли с колата. Това, че го напусна, беше най-жестокото нещо, което бе правила в живота си. Често ѝ се искаше да върне часовника назад и да изживее по друг начин онзи ден.

Накрая се изправи на крака. Закрачи замислена по брега и ѝ се прииска и той да е до нея. Колко щеше да му е приятно да бъдат заедно един спокоен ден като този и тя си го представи как върви до нея. В един момент спря, сякаш хипнотизирана от разпенените талази вода и когато извърна глава, образът му също изчезна. Постоя още известно време, опитвайки се да го върне отново, но не ѝ се удаде и тя разбра, че е време да си върви. Тръгна отново, по-бавно този път, и се запита дали той можеше да предугади причината, поради която беше дошла тук.

Противно на волята ѝ мислите ѝ пак отскочиха към дните непосредствено след тяхното последно сбогуване. Колко много време отделихме, за да поправим нещата, които не успяхме да си кажем, помисли си тя. Само ако… каза си тя за стотен път и спомените от тези дни се заредуваха пред очите ѝ като прожекция на диапозитиви, която тя беше безсилна да спре.

Само ако…

След като пристигна в Бостън, на път за вкъщи от летището Тереза се отби да вземе Кевин. Беше го оставила за през деня в дома на приятели и той мигом започна да ѝ разказва за филма, който бил гледал, без да обръща внимание, че майка му изобщо не го слуша. Когато се прибраха, Тереза поръча пица и двамата вечеряха във всекидневната пред телевизора. След като се нахраниха, тя го изненада, като му предложи да поседи още малко при нея, преди да отиде да си пише домашните. Докато седеше кротко до нея на дивана, Кевин ѝ хвърляше от време на време тревожни погледи, но тя само го галеше по косата и му се усмихваше разсеяно, сякаш мислите ѝ бяха на километри оттук.

По-късно, когато Кевин си легна и тя се увери, че е заспал, си облече пижамата и си наля чаша вино. На път за спалнята пусна да прослуша телефонния секретар.

В понеделник двете с Диана обядваха заедно и тя ѝ разказа надълго и нашироко всичко, което се бе случило. Въпреки че се беше старала да говори спокойно, докато я слушаше внимателно, почти без да я прекъсва, Диана през цялото време ѝ държеше ръката.

— Така е най-добре — заключи Тереза. — Свикнах с тази мисъл. Диана я гледаше изпитателно и само кимна на смелото ѝ изявление.

През следващите няколко дни Тереза правеше всичко възможно да не мисли за него. Работата върху материала за рубриката ѝ действаше като разтуха. Съсредоточаването ѝ върху изучаването му и съставянето на текста отнемаха цялата ѝ мисловна енергия. Трескавата атмосфера в новинарската зала също ѝ помагаше и тъй като предстоеше свикването на конференция, и то с присъствието на Дан Мандел, както Диана ѝ бе обещала, Тереза подходи към работата си с обновен ентусиазъм и успяваше да подготви по две-три колонки на ден — нещо, което не ѝ се бе случвало дотогава.

Вечерите обаче, когато Кевин си лягаше и тя оставаше сама, се улавяше, че ѝ е трудно да държи образа на Гарет настрана. Опита се да приложи работните си навици в нещо друго. Няколко вечери подред посвети на основно почистване на къщата — изтърка подовете, размрази и изми хладилника, избърса прахта навсякъде. Не остави кътче недокоснато. Дори пререди чекмеджетата и гардеробите и отдели някои неща, които нямаше да носи повече, за да ги предаде в благотворителните магазини. Прибра ги в кашони и ги занесе в багажника на колата. Същата нощ обиколи апартамента, за да провери дали има нужда да направи още нещо — каквото и да е, но установи, че се е погрижила за всичко и тъй като не ѝ се спеше, пусна телевизора. Докато превключваше каналите, мерна интервю с Линда Ронстад в нощното предаване и се загледа в него. Обичаше музиката на Линда, но когато след малко тя се запъти към микрофона, за да изпълни една от своите нежни балади, сълзите на Тереза потекоха. И близо час не спряха.

В един от почивните дни на същата седмица двамата с Кевин отидоха да гледат заключителната среща между „Ню Ингланд патриотс“ и „Чикаго беърс“. Откакто беше приключил футболният сезон, Кевин непрекъснато ѝ напомняше да отидат на този мач и накрая тя го заведе, въпреки че не разбираше играта. Двамата седяха на скамейката, изпускаха облачета топъл дъх, пиеха гъст, горещ шоколад и викаха за местния отбор.

След това отидоха да вечерят навън и Тереза неохотно съобщи на Кевин, че повече няма да се виждат с Гарет.

— Мамо, да не би нещо лошо да се е случило, когато отиде последния път при Гарет? Да не би да те е ядосал с нещо?

— Не, нищо подобно — отвърна тя. — Просто не е било писано да стане.

Макар Кевин да изглеждаше слисан от отговора ѝ, това беше възможно най-приемливото обяснение, което можеше да му даде в момента.

Следващата седмица тя седеше пред компютъра, когато телефонът иззвъня.

— Тереза ли е?

— Да, аз съм — потвърди тя, без да разпознае гласа.

— Обажда се Джеб Блейк… бащата на Гарет. Знам, че ще прозвучи странно, но бих искал да разговарям с вас.

— О!… Здравейте! — запъна се тя. — Ъъ… да, имам няколко минути свободни.

След кратка пауза той додаде:

— Бих искал да се срещнем, ако ти е възможно. Не е разговор за по телефона.

— Мога ли да попитам за какво става дума?

— За Гарет — отвърна Джеб тихо. — Знам, че искам много, но възможно ли е да дойдеш тук? Нямаше да те повикам, ако не беше много важно.

След като се съгласи, Тереза си тръгна от редакцията и отиде в училището на Кевин. Взе го по-рано и го остави при своя близка приятелка, като я предупреди, че може да отсъства няколко дни. Кевин поиска да узнае причината за това внезапно пътуване, но странното ѝ и разсеяно поведение го накара да проумее, че обяснението ще дойде по-късно.

— Поздрави го от мен — допълни той и я целуна.

Тереза само кимна, после отиде на летището и хвана първия възможен самолет. От летището на Уилмингтън отиде право в дома на Гарет, където щеше да я чака баща му.


— Радвам се, че дойде — каза Джеб при влизането ѝ.

— Какво има? — попита тя и обходи с поглед стаята в очакване да види Гарет.

Джеб изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше. Той я поведе към масата в кухнята, издърпа стол и я покани да седне. Започна с тих глас да разказва онова, което знаеше.

— След като разговарях с няколко души, разбрах, че Гарет излязъл вечерта в открито море с „Хепънстанс“ в по-късен от обичайния час…


Просто беше нещо, което трябваше да направи. Гарет добре знаеше, че тъмните, тежки облаци на хоризонта предвещаваха скорошна буря. Но бяха все още далече, така че му предоставяха достатъчно време. Освен това той щеше да се отдалечи само на няколко мили от брега. Дори и да го застигнеше бурята, щеше да е достатъчно близо, за да се прибере навреме в пристанището. След като си сложи ръкавиците, той насочи „Хепънстанс“ с вдигнати вече платна срещу вълните.

От три години, всеки път, когато излизаше с яхтата, използваше един и същ маршрут, подтикван от инстинктите и спомените си за Катерин. Нейна беше идеята да отплават право на изток онази вечер, първата вечер, когато „Хепънстанс“ беше готова. В нейното въображение те тръгваха за Европа, което беше нейна отколешна мечта. Понякога се връщаше от магазина с рекламни туристически списания и сядаше с него да разглежда снимките. Искаше да види много неща в Европа — известния замък в долината на Лоара, Партенона, планинската част на Шотландия, Базиликата — всички забележителности, за които бе чела. С всяко ново списание, което донасяше, плановете ѝ се променяха от най-обикновено пътуване до най-екзотичното.

Но, разбира се, те така и не видяха Европа.

Това беше едно от нещата, за което Гарет съжаляваше най-много. Когато се върнеше назад в живота си с нея, той все се укоряваше, че не го направи. Поне толкова можеше да направи за нея, при това беше напълно осъществимо. Бяха пестили две години и когато събраха необходимите им пари, започнаха да кроят планове, но накрая решиха да ги използват за закупуването на магазина. След време тя разбра, че отговорностите в работата нямаше да им предоставят достатъчно време за ваканция и постепенно мечтите ѝ започнаха да избледняват. Все по-рядко носеше списания вкъщи и накрая почти не споменаваше дума за Европа.

Вечерта, в която за първи път излязоха с „Хепънстанс“ обаче, той разбра, че мечтата ѝ е все още жива. Беше застанала на носа, загледана в далечината напред, и държеше ръката му.

„Дали ще отидем някой ден“, попита го тя почти шепнешком и той никога нямаше да забрави как изглеждаше тя тогава — с разрошени от вятъра коси, със сияещо лице, издаващо надежда същинско лице на ангел.

„Да — обеща ѝ той, — веднага щом намерим пролука във времето.“

След по-малко от година, вече бременна с тяхното дете, Катерин почина в болницата, докато ѝ държеше ръката. После, в миг на отчаяние, една сутрин той се опита да намери утеха, като изрази писмено чувствата си. Пишеше бързо, без да спира, и първото писмо изпълни почти пет страници. Писмото беше у него, когато по-късно същия ден излезе с яхтата, и като го препрочете, му хрумна идея. Знаеше, че Гълфстрийм тече на север от брега на Съединените щати, а след като стигнеше по-студените води на Атлантическия океан, завиваше на изток, така че, ако го пуснеше в бутилка, с малко късмет, тя може би щеше да се понесе към Европа и щеше да бъде изхвърлена на чуждата земя, където Катерин винаги е мечтала да стъпи. След като взе решението, той запечата писмото си в бутилка и я хвърли зад борда, надявайки се, че по някакъв начин ще изпълни обещанието, което ѝ бе дал. И това му стана навик, който той никога не наруши.