Оттогава беше написал още шестнайсет писма или общо седемнайсет с това, което носеше със себе си сега. Докато стоеше зад щурвала, насочвайки яхтата право на изток, той неволно докосна бутилката в джоба на якето си. Беше го написал тази сутрин, веднага щом стана.

Небето започна да добива оловен цвят, но Гарет продължаваше напред към хоризонта. До него радиото съобщаваше за предстоящата буря. След кратко колебание той го изключи и погледна небето. Все още има време, прецени той. Ветровете духаха силно и непроменливо, но все още бяха предсказуеми.

Освен това писмо до Катерин, той беше написал още едно. На последното държеше особено много и затова искаше да пусне писмото до Катерин още днес. Ветровете вече се разгръщаха над Атлантическия океан и бавно се придвижваха на запад към източното крайбрежие. От съобщенията по телевизията му беше станало ясно, че най-малко една седмица няма да има възможност да излезе отново с яхтата, а той не можеше да чака толкова дълго. Щеше да е заминал дотогава.

Развълнуваните води продължаваха да се надигат, прибоят се разбиваше все по-висок, браздите хлътваха все по-ниско. Платната се издуваха докрай от постоянния, силен вятър. Гарет изчисли местоположението си. Тук водата беше дълбока, но не достатъчно. Защото Гълфстриймът — този летен феномен — го нямаше сега и единственият начин бутилката да прекоси океана беше да я хвърли много навътре в открито море. В противен случай бурята положително щеше да я изхвърли на брега след няколко дни, а от всички писма, които ѝ бе писал дотогава, точно това искаше непременно да бъде изхвърлено на европейски бряг. Беше решил, че това ще е последното писмо, което щеше да ѝ изпрати.

На хоризонта облаците се струпваха заплашително.

Гарет сложи дъждобрана си и го закопча догоре. Предположи, че като завали, поне за известно време ще го предпазва.

„Хепънстанс“ започна силно да се клати надлъжно, докато излизаше в открито море. Той хвана щурвала с две ръце, за да поддържа яхтата колкото можеше на прав курс. Когато ветровете смениха посоката си и се усилиха — сигнализирайки за фронта на бурята, — той започна да променя ъгъла на платната, за да насочи яхтата диагонално на вълните въпреки рисковете. Променянето на галса при тези условия беше трудно и забавяше скоростта, но той предпочиташе да го извърши сега, отколкото по обратния път, ако го застигнеше бурята.

Усилията бяха изтощителни. Всеки път, когато изместеше ветрилата, напъваше всички сили, за да не изгуби контрол над тях. Въпреки ръкавиците дланите му се разраняваха, когато въжетата се плъзгаха между тях. На два пъти при внезапен порив на вятъра той за малко да загуби равновесие, но успяваше да го запази само защото поривът спираше така внезапно, както се бе надигнал. Почти цял час продължи да лавира, като непрекъснато наблюдаваше бурята пред себе си. За миг му се стори, че яхтата спря да се движи, но това беше илюзия. До сушата му оставаха няколко часа. В мига, в който стигнеше плитки води, бурята щеше да се усили и щеше да стане невъзможно да плава по океана. Засега огромната маса вода беше като бавно прегарящ бушон, на който малко му оставаше да гръмне.

Гарет и друг път беше попадал в силни бури и знаеше от опит, че не бива да подценява силата на тази. Само едно невнимателно движение и океанът щеше да го погълне, а той бе твърдо решен да не допусне това. Може и да беше инат, но не беше глупав. В мига, в който усети опасност, ще обърне яхтата и ще запраши към пристанището.

Над него облаците продължаваха да се сгъстяват и да приемат нови форми. Започна да ръми лек дъжд. Гарет погледна нагоре и разбра, че това е началото.

— Само още няколко минути — промърмори той под носа си. Трябваха му само няколко минути…

Светкавица проряза небето и Гарет започна да брои секундите, преди да чуе гърма. Две и половина минути по-късно той изтрещя в откритото пространство над океана. По груби изчисления центърът на бурята беше на около четирийсет километра от него.

С настоящата скорост на вятъра, изчисли Гарет, му оставаше малко над един час, преди силата му да се стовари върху него. Но дотогава той вече ще се е прибрал.

Дъждът продължаваше да вали.

Мракът започна да се спуска, докато яхтата напредваше срещу вълните. Слънцето се спускаше все по-ниско, плътните облаци закриваха малкото останала светлина и бързо понижаваха температурата на въздуха. След десетина минути дъждът стана по-силен и по-студен.

По дяволите! Времето минаваше, а той още не бе стигнал.

Талазите се надигаха все по-високо, океанът кипеше. За да пази равновесие, той стоеше разкрачен. Щурвалът не променяше положението си, но вълните се разбиваха диагонално в яхтата и я разклащаха като паянтова люлка. Гарет непоколебимо следваше пътя си напред.

След минути нова мълния озари небето… Затишие… Гръм. Трийсет километра. Той погледна часовника си. Ако бурята се приближаваше с тази скорост, щеше да успее да стигне до мястото и да се върне в пристанището навреме, стига ветровете да духаха в същата посока.

Но ако я променяха…

Прехвърли набързо сценария в съзнанието си. Намираше се на два и половина часа от брега. Ако се движи с вятъра, ще са му нужни най-много час и половина, стига всичко да върви по плана. Бурята щеше да се разрази на сушата почти по същото време когато ще е стигнал и той.

— По дяволите! — Този път изруга по-силно. Трябва да пусне бутилката сега, макар да не бе стигнал достатъчно навътре, както искаше. Но не можеше да рискува повече.

Хвана тресящия се вече щурвал с една ръка, а с другата бръкна в джоба и извади бутилката. Набута тапата още навътре за по-сигурно, после вдигна бутилката срещу чезнещата светлина. Видя вътре писмото, плътно навито и завързано.

Докато го гледаше, се изпълни с чувство на задоволство, сякаш най-сетне беше дошъл краят на едно дълго пътуване.

— Благодаря ти — прошепна той сред шума на разбиващите се вълни.

Хвърли шишето възможно най-далече, проследи го как полетя във въздуха и го изгуби от поглед когато падна във водата. Направи го!

А сега да обърне посоката на лодката. В същия момент две мълнии разцепиха небето едновременно. Двайсет километра. Той се замисли обезпокоен.

Не е възможно да се е приближила толкова бързо, прецени той. Но явно бурята набираше скорост и сила и издувайки се като балон, идваше право към него.

Той застопори щурвала с примки, за да отиде на кърмата. Губейки ценни минути, се помъчи да поддържа контрол над гика. Въжетата жулеха дланите му през разкъсаните ръкавици. Най-накрая успя да измести ъгъла на ветрилата и яхтата се наклони силно, когато я хвана вятърът. Докато се движеше по обратния път, нов порив от съвсем друга посока запрати студена струя въздух към лодката.

Топлият въздух се срещна със студения. Той включи радиото тъкмо навреме, за да чуе предупреждения към малките плавателни съдове. Усили звука и се вслуша в сведенията за бързо променящите се метеорологични условия.

„Повтарям… предупреждение за малките плавателни съдове… опасни ветрове се образуват… очаква се пороен дъжд.“ Бурята набираше пара.

С рязкото спадане на температурата, ветровете ставаха опасни. Само за последните три минути те се бяха усилили до двайсет и пет възела в час.

С нарастваща припряност той напрегна сили да завърти щурвала.

Нищо не се получи.

Изведнъж проумя, че бушуващите вълни повдигат кърмата над водата и не позволяват на руля да се подчинява на щурвала. Яхтата като че ли бе замръзнала на място в погрешна посока и се клатеше опасно. Нова вълна го застигна и блъсна силно корпуса, забивайки вълнореза почти под повърхността.

— Хайде… зацепи! — прошепна той и усети как първите пипала на паниката се впиват в стомаха му. Прекалено дълго продължи това.

С всяка минута небето ставаше по-черно, дъждът започна да бие странично във вид на гъсти, непрогледни завеси.

След малко щурвалът зацепи най-сетне и лодката започна да се завърта.

Бавно… бавно… Но лодката продължаваше да е силно наклонена на една страна.

С нарастващ ужас Гарет наблюдаваше как океанът се надига около него, за да образува гигантска, ревяща вълна, която препусна право към него.

Нямаше да може да я избегне.

Той се хвана здраво, миг преди водата да се стовари върху корпуса и да изпрати във въздуха дълги ивици бяла пяна. „Хепънстанс“ се наклони още повече и краката на Гарет се огънаха, но ръцете му останаха вкопчени в щурвала. Той отново се изправи в мига, в който нов талаз се разби в лодката.

Водата наводни палубата.

Яхтата се пълнеше с вода, но въпреки това се мъчеше да се изправи в бушуващия вятър. В продължение на минута водата я заливаше със силата на буйна река. След това обаче вятърът най-ненадейно стихна и като по чудо „Хепънстанс“ започна да се изправя и мачтата ѝ постепенно се издигна към абаносовото небе. Рулят отново зацепи и Гарет завъртя силно щурвала, знаейки, че трябва час по-скоро да смени курса на яхтата.

Нова светкавица. Разстоянието се скъси на единайсет километра.

Радиото изпука.

„Повтарям… предупреждение към малките плавателни съдове… очаква се ветровете да достигнат четирийсет възела…

Повтарям… очакват се ветрове от четирийсет възела… дори до петдесет…“

Гарет разбра, че е в опасност. Нямаше начин да овладее „Хепънстанс“ в толкова силни ветрове.

Яхтата продължи да завива, като се преборваше с допълнителното тегло и яростните океански вълни. Водата в краката му беше достигнала ниво петнайсет сантиметра. Или почти толкова.

Ураганният вятър внезапно започна да духа от срещуположната посока, забавяше хода на „Хепънстанс“ и я подхвърляше като играчка. Точно когато лодката беше най-уязвима, една огромна вълна се разби в корпуса ѝ. Мачтата се потопи дълбоко, сочейки към водите на океана.

Този път вятърът не спря дори за миг.

Вледеняващ дъжд плющеше странично и го заслепяваше. Вместо да се изправя, „Хепънстанс“ започна да се накланя още повече с натежалите си от дъжда платна. Гарет отново загуби равновесие, кренът на яхтата пречеше на усилията му да се задържи. Ако друга вълна се разбиеше отново в корпуса…

Гарет не я видя кога се зададе.

Като замах на екзекутор вълната се стовари върху лодката със страхотен грохот, „Хепънстанс“ легна на единия си борд, мачтата и платната ѝ се срутиха във водата. Тя загиваше. Гарет се държеше за щурвала — знаеше, че ако го пусне, ще бъде запратен право във водата.

„Хепънстанс“ поемаше бързо вода и се замята като огромен давещ се звяр.

Той трябваше да стигне до аварийните принадлежности, сред които имаше спасителен сал — това беше единственият му шанс. Стъпка по стъпка, хващайки се за всичко, което можеше, той започна да се придвижва към каютата, борейки се със заслепяващия дъжд, борейки се за живота си.

Нова мълния бе последвана почти веднага от гръм.

Най-сетне той стигна до вратата и натисна дръжката. Вратата не помръдна. Обезсърчен, стъпи здраво, за да блъсне по-силно и отново опита. Тя се открехна и в същия миг водата нахлу вътре. Тогава разбра, че бе допуснал огромна грешка.

Океанът бързо изпълни вътрешността на каютата. Гарет мигом видя, че чувалът с принадлежностите, който обикновено висеше здраво закачен на стената, е под водата. Вече нищо не може да попречи на океана, помисли си той, да погълне лодката.

В паниката си се помъчи да затвори вратата на каютата, но напорът на водата и неудобната му позиция не му позволяваха. „Хепънстанс“ продължи да се накланя бързо. След секунди половината ѝ корпус бе под водата. Съзнанието му отново прещрака.

Спасителните жилетки…

Намираха се под седалките в кърмовата част.

Погледна натам. Те все още не бяха залети.

С големи усилия успя да се хване за страничните леери — единственото останало над повърхността. В това време водата стигна до гърдите му и краката му заритаха в океана. Той се наруга, че не се бе сетил да си сложи спасителната жилетка по-рано.

Вече три четвърти от яхтата беше под водата и продължаваше да потъва.

Преборвайки се с тежестта на вълните и със собствените си натежали като олово мускули, без да се пуска от парапета, той тръгна към седалките. На половината път дотам океанът стигна до врата му и тогава той осъзна, че усилията му са напразни.

Нямаше да успее.

Водата се покачи до брадичката му, когато най-накрая той преустанови опитите си. Вдигна лице нагоре. Останал без капка сили, не можеше да повярва, че това е краят.

Пусна се от парапета и с плуване се отдалечи от яхтата. Подгизналите му обувки и облекло го теглеха надолу. Той следваше пътя на водата и когато вълните го издигнаха, видя как „Хепънстанс“ се плъзна под повърхността. Студът и изтощението започнаха да сковават сетивата му, но той се обърна и започна бавно и безуспешно да плува към брега.


Тереза седеше до масата с Джеб. Той говореше на пресекулки и затова му отне доста време да ѝ разкаже каквото знаеше.

По-късно Тереза щеше да си спомни, че докато го слушаше, я изпълваше не толкова някакво безпокойство, а любопитство. Знаеше, че Гарет ще оцелее. Той беше опитен моряк и още по-опитен плувец. Беше прекалено внимателен, прекалено жизнен, за да бъде победен от водната стихия. Ако някой можеше да се справи, това беше той.