Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

Тя се пресегна през масата и хвана Джеб за ръката. Изглеждаше объркана.

— Не разбирам… защо е изкарал яхтата в океана, като е знаел, че наближава буря?

— Нямам представа — отвърна тихо бащата. Не можеше да срещне погледа ѝ.

Тереза сбърчи вежди и от недоумение всичко наоколо ѝ се стори нереално.

— Каза ли ви нещо, преди да тръгне?

Джеб поклати глава. Лицето му бе посивяло, гледаше надолу, сякаш криеше нещо. Тереза обхвана с разсеян поглед кухнята. Всяко нещо беше на мястото си, сякаш беше чистена минути преди тя да дойде. През отворената врата на спалнята видя, че леглото му е старателно покрито със завивката. Странно, помисли си, какви са тия два големи букета върху него?

— Не разбирам… Всъщност той е добре, нали?

— Тереза… — заговори Джеб и в очите му бликнаха сълзи. — Вчера сутринта са го намерили.

— В болница ли е?

— Не.

— Къде е тогава? — попита тя, отказвайки да приеме онова, което започна да предполага.

Джеб не отговори.

И тогава дишането ѝ изведнъж стана тежко. Започвайки от ръцете, след малко цялото ѝ тяло се разтрепери.

— Гарет! Какво ли се е случило? — запита се тя. — Защо не си тук?

Джеб наведе глава, за да прикрие сълзите си, но тя го чу как ги преглъща.

— Тереза…

— Къде е той? — настоя тя и скочи на крака. Чу столът да пада зад нея като от далечно разстояние.

Джеб я погледна безмълвен. После с едно движение избърса сълзите си с опакото на ръката си.

— Вчера сутринта са намерили тялото му.

Тя почувства, че гърдите ѝ се стягат, сякаш се задушава.

— Той е мъртъв, Тереза.

На плажа, откъдето беше започнало всичко, Тереза се отдаде на спомените от изминалата година.

Погребаха го до Катерин в малко гробище близо до дома му. Джеб и Тереза стояха един до друг по време на погребалната служба, заобиколени от хора, в чийто живот бе имал място и Гарет — приятели от гимназията, бивши негови курсисти по подводен спорт, продавачите в магазина му. Церемонията беше обикновена и макар че бе започнало да вали в момента, в който свещеникът завърши словото си, хората останаха дълго край гроба му.

Софрата след погребението бе сложена в дома на Гарет. Един по един хората идваха, поднасяха съболезнованията си и споделяха спомени за него. Когато всички се разотидоха и Джеб и Тереза останаха сами, Джеб извади една кутия от гардероба и помоли Тереза да седне, за да разгледат заедно съдържанието ѝ.

В кутията имаше стотици снимки. През следващите няколко часа пред Тереза се разгърнаха мигове от детството и юношеството на Гарет — онези периоди от живота му, които само си бе представяла. Последваха и снимки на по-късните му години — в гимназията, в колежа, на възстановената „Хепънстанс“, Гарет пред обновения магазин в деня на откриването му… Забеляза, че на всяка снимка той бе неизменно усмихнат. А и облеклото му бе също неизменно. Освен на снимките, правени по специален случай, на останалите беше облечен по един и същ начин — или с джинси, или с къси панталони, обикновена риза и кецове на бос крак.

Имаше и над десетина снимки на Катерин. Отначало Джеб като че ли се притесни, като я видя, че ги разглежда, но колкото и да беше странно, те нито я натъжиха, нито я разгневиха. Тя ги прие просто като част от друго време в живота му.

По-късно, когато разглеждаха последните няколко снимки, Тереза видя онзи Гарет, в когото се бе влюбила. Особено ѝ направи впечатление една снимка и тя я задържа по-дълго време. Като забеляза изражението ѝ, Джеб поясни, че била правена в Деня за отдаване почит на загиналите във войните, няколко седмици преди бутилката да бъде изхвърлена на брега на Кейп Код. На нея Гарет стоеше на задната веранда и изглеждаше точно така, както в деня, когато за първи път отиде в дома му.

Когато най-накрая свали снимката, Джеб я изтегли внимателно от ръцете и.

На следващата сутрин ѝ даде един плик. Когато го отвори, в него беше снимката, която бе разглеждала най-дълго, заедно с още няколко други. Наред с тях бяха и трите писма, благодарение на които се бяха запознали.

— Мисля, че ще искаш да ги имаш.

Задавена от сълзи, тя само кимна безмълвно в знак на благодарност.

Тереза не можеше да си спомни нищо от първите няколко дни след завръщането си в Бостън и като се върна назад във времето, установи, че дори не иска да си спомня. Помнеше единствено, че Диана я чакаше на летището „Лоуган“, когато самолетът се приземи. След като я бе видяла, Диана веднага се обади на съпруга си и му заръча да ѝ занесе дрехи в дома на Тереза, тъй като възнамеряваше да остане при нея няколко дни. Тереза прекара повечето време на легло, дори не си направи труда да става, когато Кевин се връщаше от училище.

— Ще се оправи ли мама? — попита Кевин.

— Просто ѝ трябва малко време — успокои го Диана. — Знам, че и на теб ти е мъчно, но скоро всичко ще бъде наред.

Сънищата на Тереза, когато си ги спомняше, бяха разпокъсани и мъгляви. За нейна изненада Гарет нито веднъж не ѝ се яви насън. Не можеше да си обясни дали това е вид поличба, или дори дали трябва да влага някакво тълкувание. Главата ѝ се маеше и ѝ беше трудно да мисли за каквото и да е с ясно съзнание. Лягаше си рано, свиваше се на кълбо в утешителния мрак и стоеше така колкото можеше по-дълго.

Понякога, когато се събуждаше, за част от секундата ѝ минаваше през ума, че е станала някаква грешка — струваше ѝ се абсурдно, че е могло да се случи в действителност. В тази част от секундата като че ли всичко беше наред. Тогава напрягаше слух, за да чуе стъпки на Гарет в апартамента, убедена, че празното легло до нея означаваше, че той е в кухнята, където си пие кафето и чете вестник. След малко и тя ще седне край масата до него и ще поклати глава: „Сънувах ужасен сън…“

Единственият спомен от изминалата седмица беше въпиещата нужда да разбере как е могло да се случи. Преди да си тръгне от Уилмингтън, тя накара Джеб да ѝ обещае, че ще ѝ се обажда всеки път, когато научи нещо повече за деня, в който Гарет е излязъл с „Хепънстанс“ в открито море. Незнайно защо дълбоко вярваше, че като научи подробностите, и особено „защо“, това по някакъв начин ще облекчи скръбта ѝ. Онова, което отказваше да повярва, беше, че Гарет е тръгнал с намерението никога да не се завърне. Колкото пъти телефонът звъннеше, все се надяваше да чуе гласа на Джеб. „Разбирам, въобразяваше си тя, че му казва. Да… разбирам. Това вече е друго нещо…“

Естествено, дълбоко в себе си тя знаеше, че това никога няма да се случи. Джеб не ѝ се бе обадил тогава с някакво обяснение, нито пък отговорът дойде до нея в момент, когато го очакваше. Не, отговорът дойде най-накрая оттам, откъдето изобщо не бе предполагала.

Една година по-късно, на брега на Кейп Код, тя се размисли без горчивина над събитията, които я бяха довели до това място. След като най-сетне се почувства готова, Тереза взе чантата си. Извади предмета, който носеше в нея, и го загледа, съживявайки часа, в който най-накрая беше получила отговора. За разлика от спомените ѝ от дните непосредствено след завръщането в Бостън, този спомен беше все още кристално ясен.

След като Диана си бе тръгнала от дома ѝ, Тереза се опита да възвърне ритъма на всекидневието си. В объркаността си през изминалата седмица беше пренебрегнала много неща от живота, който така или иначе продължаваше. Докато Диана ѝ помагаше с Кевин, тя само трупаше пощата си, без да я отваря, в единия ъгъл на всекидневната си. Една вечер, след като Кевин си легна, тя някак машинално започна да я преглежда.

Имаше няколко десетки писма, три списания и два колета. Единият тя разпозна веднага — беше подаръкът, който бе поръчала по каталог за рождения ден на Кевин. Вторият обаче беше увит в обикновена амбалажна хартия и нямаше адрес на подателя.

Беше дълъг, с правоъгълна форма, залепен допълнително със скоч. Освен това имаше и две лепенки с предупреждението „Чупливо“ — едната, близо до адреса, другата, на гърба. Какво ли ще е това, запита се и от любопитство отвори първо него.

Едва тогава видя пощенското клеймо от Уилмингтън, Северна Каролина, с дата отпреди две седмици. Погледът ѝ пробяга по изписания неин адрес.

Почеркът беше на Гарет.

— Не… — Тя остави пакета и стомахът ѝ се сви.

Взе от чекмеджето ножици и с треперещи ръце започна да реже лепенките и същевременно внимателно разгръщаше хартията. Вече знаеше какво ще намери вътре.

След като извади предмета и погледна да не е останало още нещо вътре, с бавни движения започна да сваля хартията, с която той бе увит, но тъй като тя бе залепена в двата края, наложи ѝ се пак да използва ножиците. Най-накрая постави предмета върху бюрото си и го загледа продължително, без да е в състояние да помръдне. После го повдигна към светлината и видя в него собственото си отражение.

Бутилката беше запушена с коркова тапа и навитото на руло писмо стоеше на дъното ѝ. Тя лесно извади тапата — той не я бе натикал много навътре, тръсна един-два пъти бутилката с гърлото надолу и навитото писмо падна. И то, като писмото, което бе намерила само преди няколко месеца, беше завързано с конец. Отвърза го старателно, за да не го скъса.

Беше написано с химикалка. В горния десен ъгъл на листа имаше напечатана рисунка на стар ветроходен кораб с издути от вятъра платна.

Тя остави писмото върху бюрото. Усети, че гърлото ѝ пари и затрудняваше дишането ѝ. Светлината от лампата на тавана се пречупваше в причудливи призми в отприщилите ѝ се на воля сълзи. Тя се пресегна да вземе книжна носна кърпичка и ги избърса. След като се посъвзе малко, започна отново да чете.