Никълъс Спаркс - Писмо в бутилка

— Точно така.

Приятелката ѝ въздъхна и свали картите си.

— Е, можеше да бъдеш и по-придирчива. Джин!

След като този път загуби играта, Тереза влезе вътре с намерението да се зачете в една от книгите, които си беше донесла, и седна до прозореца на задната стена на къщата. Диана също се зае да продължи своята. Брайън намери друг канал, по който се предаваше турнир по голф, и прекара целия следобед, напълно погълнат от играта, като от време на време, ако нещо привлечеше интереса му, коментираше, без да се обръща към никого определено.

В шест часа — и което беше по-важно, след като свърши турнирът по голф — Брайън и Диана отидоха да се разходят на плажа. Тереза остана в къщата и докато ги наблюдаваше през прозореца как вървят ръка за ръка покрай ръба на водата, си помисли: техните взаимоотношения са за пример. Те имаха напълно различни интереси, които като че ли ги свързваха, а не ги раздалечаваха.

След като слънцето залезе, тримата се качиха на колата и отидоха до Хаянис, където вечеряха в „Самс грабхаус“ — оживен ресторант, чиято голяма слава се носеше напълно заслужено. Беше препълнен и те трябваше да чакат близо час за маса, но димящите раци в топено масло си заслужаваха. Топеното масло беше подправено с чесън и тримата изпиха по две големи бири за два часа. Към края на вечерта Брайън подхвана темата за намереното писмо.

— Прочетох го, като се върнах от голфа. Диана го беше залепила със скоч на хладилника.

Диана сви рамене и се засмя. Обърна се към Тереза и я изгледа с поглед, в който се четеше: „Нали ти казах, че някоя жена ще направи точно това“, без да каже дума.

— Беше в бутилка, изхвърлена на брега. Намерих я сутринта, докато тичах.

Брайън допи бирата си и продължи:

— Бива си го. Такава тъга навява.

— Да, и аз я долових, докато го четох.

— Знаеш ли къде се намира Райтсвил Бийч?

— Не, дори не съм чувала за него.

— Това е в Северна Каролина — поясни Брайън и бръкна в джоба си, за да извади пакет цигари. — Веднъж бях там на един турнир по голф. Страхотен терен. Малко е по-равен от необходимото, но пак става.

Диана се намеси в разговора, кимайки към съпруга си.

— При Брайън всичко е свързано с голфа по някакъв начин.

— Намира се близо до Уилмингтън… дори може и да е част от него, не съм много сигурен. С кола е около час и половина на север от Мъртъл Бийч. Чувала ли си за филма „Кейп Феър“?

— Да.

— Реката Кейп Феър тече през Уилмингтън и имението. Там е сниман филмът. Всъщност много филми са снимани там. Повечето от големите филмови студия имат филиали в града. Райтсвил Бийч е остров близо до брега. Много добре е уреден, представлява нещо като курорт. Доста от филмовите звезди отсядат там по време на снимки.

— Как така не съм чула досега за него?

— Не знам. Предполагам, че е заради Мъртъл Бийч, който е по-известен. Но на юг всеки е чувал за Райтсвил Бийч Има красиви плажове с бял пясък и топла морска вода. Чудесно е да прекараш седмица там, ако ти падне случай.

Тереза не каза нищо и Диана подхвърли закачливо:

— Е, вече знаем откъде е нашият загадъчен писмописец — Вероятно — сви рамене Тереза, — но няма как да сме напълно сигурни. Може двамата просто да са били там на почивка или на гости. Това още не значи, че той живее там.

Диана поклати глава.

— Не мисля така. Съдя по начина, по който е написано писмото… Той описва съня си толкова реално, че не вярвам да става дума за място, където е бил само един-два пъти.

— Ама ти доста си си напрягала ума върху това писмо.

— Въпрос на интуиция. Водя се по нея и съм готова да се обзаложа, че той живее в Райтсвил или в Уилмингтън.

— Е, и?

Диана се пресегна, взе цигарата от ръката на Брайън, всмукна и я задържа, сякаш беше нейна. От години го правеше. Така тя официално не се смяташе за пристрастена пушачка, защото не запалваше сама цигарата. Брайън подмина постъпката ѝ, без да каже нещо, и си запали нова цигара. Диана се наведе напред към Тереза.

— Размисли ли дали да публикуваме писмото?

— Не. Все още не смятам, че идеята е добра.

— А ако не използваме имената, а само инициалите им? Дори можем да променим името и на Райтсвил Бийч.

— Защо толкова се вживяваш в това?

— Защото надушвам добрия разказ още щом го видя. И нещо повече, мисля, че това ще въздейства на мнозина. Днес хората са толкова заети, че романтиката е на път да изчезне. А това писмо ще покаже, че тя все още съществува.

Тереза неволно хвана кичур от косата си и започна да го навива около пръста си. Беше ѝ навик от детството и се проявяваше винаги когато се замислеше за нещо. След дълго мълчание тя отговори:

— Добре.

— Ще го направиш ли?

— Да, но както ти каза, ще използваме само инициалите им и ще пропуснем частта, където се споменава за Райтсвил Бийч. Ще напиша и няколко думи като предисловие.

— Толкова се радвам! — възкликна Диана с детски ентусиазъм. — Знаех си, че ще склониш. Още утре ще го пуснем по факса.

Късно същата вечер Тереза написа на ръка началните редове на един лист за писма, който намери в чекмеджето на бюрото в малкия домашен кабинет. След като приключи, се прибра в стаята си, остави двата листа на нощното шкафче и се пъхна в леглото. Тази нощ спа на пресекулки.

На следващия ден Тереза и Диана отидоха в Чатам и копираха писмото. Тъй като нито една от двете не си беше донесла портативния компютър, а Тереза беше настояла колонката ѝ да не включва никаква допълнителна информация, това беше най-логичното нещо, което можеха да направят. Когато материалът беше готов, те го пуснаха по факса. И той щеше да излезе в утрешния вестник.

Остатъкът от деня двете прекараха почти както предишния — обиколки по магазините, на плажа, в непринудени разговори и вкусна вечеря. Когато вестникът пристигна рано на другата сутрин Тереза първа го прочете. Беше се събудила рано и направи обиколките си, преди Диана и Брайън да бяха станали. Взе вестника и зачете колонката си.

Останалите редове на рубриката включваха самото писмо. Когато Диана седна с Тереза да закусят, тя също побърза да прочете материала, преди да се заеме с нещо друго.

— Великолепно! — възкликна тя, когато свърши — Напечатано ми звучи дори по-добре, отколкото си представях. Ще видиш, че сега ще бъдеш затрупана с писма.

— Мислиш ли?

— Абсолютно. Сигурна съм.

— Повече от друг път?

— С цели камари повече. Имам такова чувство. Всъщност днес ще се обадя и на Джон. Ще го накарам да го пусне по ефира няколко пъти тази седмица. Ти дори можеш да го предложиш и на някои неделни издания.

— Ще видим — отвърна Тереза и отхапа залък от хлебчето, колебаейки се дали да повярва на Диана, но при всички случаи гореше от любопитство.

В събота, след осем дни почивка, Тереза се върна в Бостън.

Отключи вратата на апартамента си и когато я отвори, Харви се втурна към нея откъм банята. Отърка се в краката ѝ, мъркайки тихо, и Тереза го взе подмишница и тръгна към хладилника. Извади отвътре парченце сирене и му го подаде в шепата си. Докато го галеше с другата си ръка по главата, мислено благодари на съседката си Ела, задето се беше съгласила да се грижи за него в нейно отсъствие. След като излапа сиренето, Харви скочи от ръцете ѝ и закрачи бавно към плъзгащите се врати, водещи към задния балкон. В апартамента беше задушно поради дълго неотваряните прозорци и тя разтвори широко вратите, за да проветри.

След като си разопакова багажа и си взе от Ела ключа и пощата, си наля чаша вино, включи стереоуредбата и пъхна компактдиска, който си бе купила от Кейп Код. Докато звуците на джаз изпълваха стаята, тя започна да преглежда пощата си. Както обикновено, се състоеше предимно от сметки и тя ги отдели настрана.

На телефонния ѝ секретар имаше записани осем съобщения. Две бяха от мъже, с които беше излизала преди време — молеха я да им се обади. Тя поразмисли, но реши, че няма смисъл. Никой от двамата не ѝ харесваше особено, а не ѝ се излизаше само защото имаше празнота в графика ѝ. Бяха я търсили също майка ѝ и сестра ѝ и тя си записа да им позвъни. Кевин не се беше обаждал. Той вече плаваше със сал и с баща му опъваха палатка някъде във вътрешността на Аризона.

Без Кевин домът ѝ беше необичайно тих. И подреден, естествено, и това донякъде я облекчи. Не беше лошо да се прибираш вкъщи и от време на време да трябва да чистиш само след себе си.

Замисли се за двете седмици отпуска, които ѝ оставаха да ползва тази година. Ще отидат с Кевин някъде на море за малко, както му беше обещала. И пак щеше да ѝ остане още една седмица свободна. Може би ще я използва по Коледа, но пък тази година Кевин щеше да прекара коледната си ваканция с баща си, така че няма смисъл да я взима тогава. Никак не обичаше да остава сама по Коледа — най-любимия ѝ празник, — но нямаше друг избор и беше излишно да размишлява над това. Може да замине за Бермуда или Ямайка или някъде другаде край Карибите, но пък не искаше да тръгва сама, а не знаеше с кого да отиде. Вероятно Джанет щеше да има тази възможност, но беше съмнително. Трите ѝ деца непрекъснато ѝ запълваха времето, а Едуард едва ли би могъл да си вземе почивни дни. Би могла да използва седмицата, за да свърши някои неща по апартамента, за които отдавна се канеше… но щеше да е направо загубено време. Кой прекарва отпуската си в боядисване и лепене на тапети!

Накрая престана да крои планове и реши, че ако нищо по-вълнуващо не ѝ дойде наум, ще я остави за следващата година. Тогава може да заминат с Кевин за две седмици на Хаваите.

Тя си легна и взе романа, който бе започнала да чете в Кейп Код. Четеше бързо, без да се разсейва, и мина стотина страници, преди да ѝ се доспи. В полунощ загаси лампата. Същата нощ сънува, че се разхожда по пуст плаж, макар да не знаеше как беше попаднала там.

В понеделник сутринта завари бюрото си отрупано с поща. Имаше може би двеста писма, а в по-късните часове на деня раздавачът донесе нови петдесетина. Още щом влезе в редакцията, Диана посочи гордо към купчината.

— Нали ти казах? — усмихна се тя.

Тереза помоли да не я свързват, ако я търсят по телефона, и се залови да отваря писмата. Без изключение всички бяха в отговор на публикуваното в рубриката ѝ писмо. Повечето бяха от жени, а писаните от мъже я изненадаха с еднаквото си мнение. Всеки споделяше колко бил развълнуван от анонимното писмо. Много я питаха дали познава автора, а неколцина жени пишеха, че ако той е сам, са готови да се омъжат за него.

Установи, че почти всяко неделно издание в страната беше публикувало материала ѝ и затова имаше и писма отдалече, като от Лос Анджелис например. Шестима мъже заявяваха, че те са писали писмото, а четирима от тях дори настояваха да получат хонорар, като единият направо заплашваше, че ще се обърне към съда. Но когато сравни почерците им, видя, че нито един от техните дори слабо не приличаше на оригиналния.

В обедната почивка отиде да хапне в любимия си японски ресторант. Двама мъже на съседната маса я заговориха и ѝ казаха, че били прочели писмото в рубриката ѝ.

— Жена ми го беше залепила на хладилника — поясни единият и Тереза се разсмя на висок глас.

До края на работния ден тя прегледа по-голямата част от купа с писма и това я изтощи. Още не бе изготвила следващия си материал и усети, че напрежението започва да стяга тила ѝ, както обикновено, когато наближаваше крайният срок. В пет и половина се залови да напише нещо за заминаването на Кевин и как се чувства самата тя по този повод. Потръгна по-добре, отколкото очакваше и малко ѝ оставаше да го довърши, когато телефонът иззвъня.

Беше секретарката в приемната на редакцията.

— Здравей, Тереза! Не съм забравила, че ме помоли да не те свързвам и изпълних молбата ти, но да ти кажа право, никак не ми беше лесно — днес те търсиха около шейсет пъти. Телефонът направо прегря.

— Кой ме търси сега?

— Една жена, която звъни за пети път днес и каза, че се е обаждала два пъти и миналата седмица. Не си казва името, но вече я познавам по гласа. Настоява да говори с теб.

— Можеш ли да я помолиш да остави името си?

— Опитах, но тя настоява на своето. Готова била да изчака на телефона, докато имаш минута време да я изслушаш. Казва, че се обажда от друг щат и трябвало обезателно да говори с теб.