И донякъде беше права. Животът ѝ щеше да протече точно както си го представяше. Но нещо, което се случи три дни по-късно, щеше да я тласне към неизвестното само с един куфар, пълен с дрехи и с няколко листа хартия, които можеха да имат, а можеха и да нямат някакво значение.

Тя откри трето писмо от Гарет.

4

В деня, в който откри третото писмо, тя, естествено, не очакваше да се случи нищо необикновено. Беше типичен ден в разгара на лятото в Бостън — горещ, влажен и с едни и същи метеорологични прогнози, с няколко опита за изнасилвания поради повишено кръвно налягане и две убийства в ранния следобед, извършени от превъртели хора.

Тереза беше в новинарската зала и проучваше една тема за деца, страдащи от аутизъм. „Бостън таймс“ разполагаше с богата база данни във вид на статии, публикувани в предишни години от различни списания. Чрез компютъра си можеше също така да получи достъп и до Харвардския или Бостънския университет, а стотиците хиляди статии, които те имаха на разположение, улесняваха и спестяваха извънредно много време в сравнение само допреди няколко години.

За два часа тя успя да намери около трийсет материала, писани през последните три години, публикувани в списания, за които изобщо не бе чувала, и шест от заглавията им ѝ се сториха доста любопитни и вероятно щяха да ѝ послужат. Тъй като на път за вкъщи щеше да мине покрай Харвардския университет, реши да се отбие и да ги преснима.

Вече се канеше да изключи компютъра си, когато ненадейно една мисъл мина през ума ѝ. Защо не, запита се тя. Изгледите за успех са малки, но какво губя? Седна зад бюрото си, подаде отново команда за достъп до базата данни в Харвардския университет и изписа думите ПИСМО В БУТИЛКА.

Тъй като статиите в системата на библиотеката бяха класифицирани по теми или заглавия, тя реши да прегледа за по-бързо заглавията. Търсенето по теми обикновено извикваше на екрана повече информация, но пък ровенето в нея беше по-бавен процес, а сега нямаше време за това. След като натисна клавиша за изпълнение на командата, тя се облегна назад и зачака компютърът да изведе на екрана необходимата ѝ информация.

Отговорът я изненада — десетина различни статии бяха писани на тази тема през последните няколко години. Повечето от тях бяха публикувани в технически списания и заглавията им подсказваха, че бутилките са били използвани за опити да се научи нещо повече за океанските течения.

Три статии ѝ се сториха интересни и тя си записа заглавията, за да използва и тях.

Движението беше много натоварено и ѝ отне повече време, отколкото беше предвидила, за да стигне до библиотеката и да изкопира деветте материала, които я интересуваха. Прибра се късно и след като си поръча вечеря за вкъщи от близкия китайски ресторант, седна на дивана с трите материала за писма в бутилки.

Първият, с който се залови, беше статия в списание „Янки“ от март, миналата година. Тя започваше с малко история за писмата в бутилки и включваше хронология на разкази за такива послания, изхвърлени на брега на Ню Ингланд през последните няколко години. Някои от тях бяха наистина забележителни. Много ѝ хареса например историята за Паолина и Аке Викинг.

Бащата на Паолина намерил бутилка с писмо, изпратено от Аке, млад шведски моряк. По време на едно от многото си плавания на него му доскучало и той написал на едно листче няколко реда, с молба, ако някоя хубава жена го намери, да му отговори. Бащата на Паолина ѝ дал писмото и тя му писала. Едното писмо довело до друго и когато Аке най-накрая пристигнал в Сицилия, за да се срещне с Паолина, двамата установили, че вече били влюбени един в друг. Скоро след това вдигнали сватба.

Към края на статията попадна на два абзаца, в които се споменаваше за още едно послание в бутилка, изхвърлена на брега на Лонг Айланд:

Повечето послания, изпратени в бутилка, обикновено молят онзи, който ги намери да отговори, с надеждата да се сложи начало на дълга кореспонденция. Има обаче случаи, когато подателят не иска отговор. Такова едно писмо — затрогваща почит към изгубена любов — беше намерено миналата година на брега на Лонг Айланд. Ето и част от него:

„Душата ми е празна без твоите прегръдки. Улавям се как търся лицето ти сред хората, знам че е невъзможно да те открия сред тях, но го правя, без да искам. Това мое вечно търсене е обречено на провал. Вярно двамата с теб си говорихме как да постъпим, ако обстоятелствата ни принудят да се разделим, но аз не мога да спазя обещанието, което ти дадох онази вечер. Съжалявам, скъпа моя, но знам че никога няма да намеря друга, която да те замести. Думите, които ти шепнех, бяха глупави и трябваше да го осъзная още тогава. Теб и само теб съм искал, а сега те няма и аз нямам никакво желание да си търся друга. «Докато смъртта ни раздели», прошепнахме ние в църквата и аз дълбоко вярвам, че тези думи ще звучат в съзнанието ми до деня, в които най-накрая и аз ще напусна този свят.“

Тереза спря да се храни и рязко остави вилицата си. Не може да бъде!

Не беше в състояние да откъсне поглед от редовете. Просто не е възможно!

Но…

Но… кой друг може да бъде?

Тя избърса челото си и усети, че ръцете ѝ треперят. „Още едно писмо?“. Обърна отново първата страница и затърси автора на материала. Името му беше Артър Шендакин, доктор на философските науки, преподавател по история в Бостънския университет, което значеше…

че вероятно живее тук.

Тя скочи от мястото си и взе телефонния указател от поставката до масата в трапезарията. Запрелиства го, търсейки името. С тази фамилия имаше десетина души, от които само две ѝ се сториха вероятни. И двете имаха инициала „А“. Погледна часовника си, преди да вдигне слушалката. Девет и половина. Късно е, но не чак толкова. Набра първия номер. Обади се женски глас, който ѝ каза, че греши номера. Когато затвори, усети, че гърлото ѝ е пресъхнало. Отиде в кухнята и си наля чаша вода. След като почти я изпи, си пое дълбоко дъх и се върна до телефона.

Стараеше се да набира внимателно номера, за да е сигурна, че няма да го сбърка, и чу сигнала „свободно“.

Един път.

Втори път.

Трети път.

На четвъртото позвъняване започна да губи надежда, но на петото чу слушалката в другия край на линията да се вдига.

— Ало? — попита мъжки глас. По гласа му предположи, че е около шейсетгодишен.

Тя се изкашля.

— Ало, обажда се Тереза Осбърн от „Бостън таймс“. Артър Шендакин ли е на телефона?

— Да — отвърна мъжът, явно изненадан.

Запази спокойствие, насърчи се Тереза.

— О, здравейте! Обаждам се, за да разбера дали вие сте същият Артър Шендакин, който е писал статията, публикувана миналата година в списание „Янки“ за писма в бутилки.

— Да, аз я писах. С какво мога да ви бъда полезен?

Тя усети как дланта ѝ, обгърнала слушалката, се изпотява.

— Интересува ме писмото, което е било изхвърлено на брега на Лонг Айланд. Спомняте ли си за кое писмо говоря?

— А мога ли да попитам защо се интересувате?

— Ами… нашият „Таймс“ смята да изготви статия на същата тема и бихме искали да получим копие от това писмо.

Тя примигна на лъжата си, но ако пък кажеше истината, щеше да е по-лошо. Как ли би прозвучало нещо като: „О, здравейте! Аз съм безумно увлечена по загадъчния мъж, който изпраща писма в бутилки и ми се иска да знам дали писмото, което вие сте намерили, е писано също от него…“

Мъжът отвърна бавно:

— Ами не знам. Именно това писмо ме вдъхнови да напиша статиите… Ще трябва да си помисля.

Гърлото на Тереза се сви.

— Значи притежавате самото писмо?

— Да, намерих го преди две години.

— Господин Шендакин, знам, че молбата ми е необичайна, но ви уверявам, че ако ни разрешите да използваме това писмо, ние с удоволствие ще ви изплатим малка сума за услугата. Дори не ни трябва оригиналът. Копие също ще ни свърши работа, така че всъщност вие от нищо няма да се лишите. Беше сигурна, че думите ѝ го изненадаха.

— За каква сума говорим?

Откъде да знам, в момента ми щукна да го кажа. Колко ще искате?

— Искаме да ви предложим триста долара и, разбира се, на вас ще бъде приписана заслугата, че сте го намерили.

Той замълча за миг, размишлявайки. Тереза побърза да продължи, за да не му дава време да измисли причина да откаже.

— Господин Шендакин, сигурно донякъде се безпокоите, че ще има сходство между вашата статия и материала, който вестникът има намерение да отпечата. Уверявам ви, нашият ще бъде съвършено различен. Той ще се отнася предимно за посоката по която се придвижват бутилките, нали разбирате — за някои океански течения и от тоя род. Затова са ни нужни истински писма, така ще засилим интереса на читателите си.

Това пък откъде го измисли?

— Ами…

— Моля ви, господин Шевдакин. Не можете да си представите колко много ще означава това за мен.

Той не отговори веднага.

— Казахте само копие, така ли?

— Да, разбира се. Мога да ви дам номер на факс или адреса, за да го пратите по пощата. Да ви напиша ли чек за сумата?

Той пак замълча за миг, преди да отговори:

— Ъъъ, да… напишете. — Гласът му прозвуча така сякаш е притиснат в ъгъла и не знае как да се измъкне.

— Благодаря ви, господин Шендакин. — И пак от страх да не промени решението си, тя побърза да му съобщи номера на факса си, после записа адреса му и си взе бележка утре да попълни ордер за парите. Помисли си, че може да изглежда подозрително ако му изпратеше чек от личната си книжка.


На следващия ден, след като се обади в кабинета на професора в Бостънския колеж, за да му остави съобщение, че е изпратила парите, тя тръгна за редакцията със замаяна глава. Вероятността да съществува трето писмо от същия човек не ѝ даваше възможност да мисли за нищо друго. Вярно, все още нямаше никаква гаранция, че е писано от същия човек, но ако беше не знаеше как ще действа по-нататък. Беше мислила за Гарет цяла нощ, като се опитваше да си го представи как изглежда, с какво му е приятно да се занимава. Не беше наясно какви чувства е изпълвал, но накрая реши да остави самото писмо да разреши нещата. Ако се окаже, че не е от Гарет, ще сложи край на тази работа. Нямаше да използва компютъра си да го търси, нямаше да се интересува дали има и други писма. И ако установеше, че продължава да е обсебена от случая, ще захвърли и другите две писма. Любопитството е приемливо дотолкова, доколкото не обсебва живота ти — а тя няма да допусне това да се случи. Ами ако писмото е от Гарет…

Пак не можа да измисли какво ще прави. Част от нея се надяваше, че няма да е от него, така че не се налагаше да взима някакво решение засега.

Когато стигна до бюрото си, умишлено не отиде веднага до факс машината. Включи компютъра си, обади се на двама лекари, с които трябваше да разговаря във връзка с материала, който изготвяше, и нахвърли бележки за няколко нови теми. Когато завърши неотложните си задачи, беше почти убедена, че писмото не е от Гарет. Вероятно в океана плават хиляди писма, помисли си тя. Изгледите да е писано от друг са огромни.

Най-накрая, след като не ѝ дойде наум с какво друго да се захване, отиде до факс машината и започна да преглежда купчината от листове. Още не ги беше сортирала, а имаше доста страници за други хора. По средата на купчината мерна страница с бланка, адресирана до нея. Към нея вървяха още две страници, и когато се вгледа в тях, първото нещо, което забеляза — както стана и при първите две писма, — беше релефно отпечатаният ветроход в горния десен ъгъл. Това писмо обаче беше по-късо от другите и тя го прочете, преди да стигне обратно до бюрото си. Последният абзац беше същият, който бе включен в статията на Артър Шендакин.

25 септември 1995 г.

Скъпа Катерин, мина месец, откакто ти писах последното писмо, но ми се стори, че той се изниза много по-бавно. Сега животът отминава като пейзаж покрай стъклото на прозорец на кола. Дишам, храня се и спя както винаги, но в живота ми като че ли няма голяма цел, която да изисква участието ми. Просто се нося по течението, като писмата, които ти писах. Не знам къде отивам, нито кога ще стигна. Дори работата не облекчава болката ми. Мога да се гмуркам за собствено удоволствие или да уча другите как да го правят, но когато се върна в магазина, той е все тъй празен без теб. Докато ти пиша това писмо, се питам кога или дали всичко това някога ще свърши.

Душата ми е празна без твоите прегръдки. Улавям се, че търся лицето ти сред хората, знам, че е невъзможно да го зърна, но го правя, без да искам. Знам, че и вечно да те търся, пак съм обречен на провал. Ти и аз си говорихме за това, какво ще се случи, ако обстоятелствата ни принудят да се разделим, но аз не мога да удържа на обещанието си, което ти дадох онази вечер. Съжалявам, Скъпа моя, но няма да намеря друга жена, която да те замести. Думите, които ти шепнех, бяха глупост и трябваше да го осъзная още тогава. Ти и само ти си била единственото нещо, което съм желал, а сега теб те няма и аз нямам никакво желание да си намеря друга. „Докато смъртта ни раздели“, прошепнахме двамата в църквата и започнах да вярвам, че тези думи ще отекват дотогава, докато дойде време и аз да си отида от този свят.