Гарет

— Диана, имаш ли една минута свободна? Искам да говоря нещо с теб.

Диана вдигна поглед над компютъра и свали очилата си за четене.

— Разбира се. Какво има?

Тереза остави трите писма върху бюрото ѝ, без да продума. Приятелката ѝ ги взе едно по едно и очите ѝ все повече се разширяваха от изненада.

— Къде намери останалите две?

Тереза ѝ разказа как се е натъкнала на тях. Когато свърши, Диана зачете безмълвно писмата. Тереза седна на стола срещу нея.

— Така значи — заговори Диана, когато остави последното писмо, — пазила си всичко в тайна, а?

Тереза само сви рамене и Диана продължи:

— Но те вълнува още нещо, освен това, че си намерила още писма, нали така?

— В какъв смисъл?

— В смисъл — усмихна се лукаво приятелката ѝ, — че не си дошла при мен само защото си намерила още две писма. Идваш тук, защото си заинтригувана от този Гарет.

Тереза отвори уста да каже нещо и Диана прихна.

— Не се прави на толкова изненадана, Тереза. Аз не съм пълен идиот. Забелязвах, че нещо става с теб напоследък. Изглеждаш толкова разсеяна… сякаш си на хиляди километри оттук. Щях да те попитам какво ти е, но реших, че когато си готова да говориш, сама ще дойдеш при мен.

— Мислех, че успявам да се владея.

— За пред другите хора, може би. Но аз те познавам отдавна и веднага мога да разбера, когато става нещо с теб. — Тя отново се усмихна. — Е, ще ми кажеш ли какво има?

Тереза се замисли за миг.

— Странно нещо. Просто не мога да престана да мисля за него и не мога да си обясня защо. Чувствам се като гимназистка, хлътнала по някого, с когото дори не съм се запознавала. Само че в този случай е още по-зле, защото, освен че не сме си разменяли и дума, аз дори не знам как изглежда. Може да е някой седемдесетгодишен дядка.

Диана се облегна назад и кимна замислена.

— Така е… но не ти се вярва да е толкова възрастен, нали?

Тереза бавно поклати глава.

— Да, не ми се вярва.

— На мен също. — Диана взе отново писмата. — Той пише, че са се влюбили един в друг като съвсем млади, не споменава за деца, инструктор е по подводен спорт и по думите му се подразбира, че са били женени с неговата Катерин само от няколко години. Съмнявам се да е толкова стар.

— И аз си помислих нещо такова.

— А искаш ли да узнаеш аз какво си мисля?

— Естествено.

Диана заговори, като подбираше внимателно думите си.

— Мисля, че трябва да заминеш за Уилмингтън и да се опиташ да намериш този Гарет.

— Но как… това е абсурдно!

— Защо?

— Защото не знам абсолютно нищо за него.

— Напротив, ти знаеш много повече неща за Гарет, отколкото знаех аз за Брайън, преди да се запозная с него. Освен това не ти казвам да се ожениш за него, а само да отидеш там и да го откриеш. Може изобщо да не ти хареса, но поне сама ще се увериш, не е ли така? От опит глава не боли.

— Ами ако… — Тереза замълча и Диана продължи:

— Ами ако не е такъв, какъвто си го представяш, това ли искаше да кажеш? Да, няма да е такъв, какъвто си го представяш. Никой не е. Но според мен това не би трябвало да има значение за решението ти. Ако искаш да научиш нещо повече, иди. Най-лошото, което може да ти се случи, е да откриеш, че не е мъжът, когото търсиш. И какво ще правиш тогава ли? Ами връщаш се в Бостън, но се връщаш с отговор. Какво толкова? Сигурно няма да се почувстваш по-зле, отколкото си сега.

— Значи не мислиш, че цялата тази работа е лудост?

— Слушай, Тереза. Отдавна искам да си намериш някой мъж. И както ти казах, като бяхме на почивка, ти заслужаваш да имаш до себе си мъж, с когото да изживееш живота си. Не знам как ще се развият нещата с въпросния Гарет. Ако трябва да се обзаложа, ще кажа, че може би няма да излезе нищо. Но това не значи да не опиташ. Ако всеки е мислил за провал, преди още да е опитал, докъде щяхме да стигнем?

Тереза замълча за миг, преди да отговори:

— Има много логика в думите ти… Диана я прекъсна.

— Аз съм по-стара от теб и много е минало през главата ми. Едно от нещата, които научих в живота си, е, че понякога човек трябва да рискува. А в случая рискът не е толкова голям. Ти не оставяш съпруг и семейство, за да хукнеш да търсиш този човек, не зарязваш работата си, за да се местиш на другия край на страната. Напротив, намираш се в много благоприятно положение. В момента нищо не те спира да тръгнеш, така че възползвай се. Ако ти се иска да идеш, иди. Ако не — недей. Толкова е просто. Освен, че Кевин го няма, имаш да ползваш още отпуска за тази година.

Тереза започна да навива кичур коса на пръста си.

— Ами рубриката ми?

— Не се притеснявай за нея. Нали беше подготвила един материал и вместо него пуснахме писмото. А след това можем да пуснем една-две от миналогодишните. Повечето вестници тогава не ги използваха, така че едва ли ще усетят разликата.

— Като те слушам, всичко изглежда толкова лесно.

— Ами то си е лесно. Трудната част е да откриеш човека. Но мисля, че тези писма съдържат информация, която ще ти помогне. Какво ще кажеш да се обадим тук-там и да се поразровим из компютъра?

И двете помълчаха малко.

— Добре — каза най-накрая Тереза. — Но дано да не съжалявам после.

— Е, откъде да започнем? — попита Тереза приятелката си и придърпа един стол, за да седне до нея.

— Да започнем първо с онова, за което сме напълно сигурни. Но преди всичко, мисля, че няма да сбъркаме, ако решим, че името му е наистина Гарет. Така подписва всичките си писма и не вярвам да си прави труда да се подписва с друго име. Да беше само едно писмо, разбирам, но и трите… Почти съм сигурна, че това е малкото му име или дори средното. И в двата случая това е името, с което се обръщат към него.

— И вероятно живее в Уилмингтън или в Райтсвил Бийч, или пък в някое друго селище близо до тях — добави Тереза.

Диана потвърди с глава.

— Във всичките писма пише за океана или нещо, свързано с океана, и разбира се, именно там е хвърлил бутилката. От тона на писмото се подразбира, че сяда да пише, когато се почувства самотен, или когато мисли за Катерин.

— И според мен е така, защото никъде не споменава, че пише по някакъв специален повод. Писмата му говорят за всекидневието му и как се е чувствал.

— Точно така — закима Диана, която като че ли все повече се въодушевяваше. — Споменава и за някаква яхта.

— Да, „Хепънстанс“ — уточни Тереза. — Двамата я били възстановили, сменили ѝ платната и плавали заедно с нея. Значи вероятно става дума за ветроходна яхта.

— Запиши името ѝ — каза Диана. — Може да успеем да научим нещо повече за яхтата, ако завъртим някой и друг телефон. Все някъде трябва да регистрират яхти по името им. Мога да се обадя в местния вестник и да попитам. Има ли нещо, което да използваме от второто писмо?

— Според мен, не. Но третото дава малко повече информация. Две неща се набиват ясно.

Диана се намеси:

— Едното е, че Катерин всъщност е починала.

— И че той май притежава магазин за леко водолазни съоръжения, където са работили двамата с Катерин.

— Това също трябва да го запишеш. Мисля, че и него можем да научим оттук. Нещо друго?

— Мисля, че не.

— Е, добре е като за начало. Работата може да се окаже по-лесна, отколкото предполагаме. Хайде да почнем да въртим телефоните.

Първото място, където се обади Диана, беше редакцията на „Уилмингтън джърнъл“, местния вестник. Тя се представи и поиска да говори с някого, който е запознат с ветроходството. След като я прехвърлиха няколко пъти от човек на човек, най-накрая бе свързана със Зак Нортън, който отговарял за спортния риболов и други океански спортове. На въпроса ѝ дали някъде в града регистрират яхти по името им, той ѝ отговори с „не“ и поясни:

— Лодките се регистрират по номерата на двигателите им като автомобилите. Но ако знаете името на собственика, можете да научите името на лодката от формуляра, стига той да го е вписал. Такова изискване няма, но много хора вписват и името на яхтата си.

Диана записа на бележника пред себе си: „Яхтите не се регистрират по името им“, и го показа на Тереза.

— Стигнахме до задънена улица — прошепна ѝ Тереза.

Диана закри мембраната с ръка и ѝ прошепна в отговор:

— Може и да сме, но може и да не сме. Не се отказвай толкова лесно.

Диана благодари на Зак Нортън, че ѝ отдели време, затвори телефона и прегледа отново листа с бележките. Замисли се за момент, после реши да потърси информация за телефонните номера на леко водолазните магазини в района на Уилмингтън. Докато Тереза я наблюдаваше, тя записа имената и телефонните номера на единайсет магазина.

— Желаете ли още нещо, госпожо? — попита телефонистката.

— Не, бяхте много любезна. Благодаря ви.

Тереза я погледна с любопитство в очите.

— И какво ще ги питаш, като се свържеш с тях?

— Ще търся направо Гарет.

Сърцето на Тереза се разтуптя.

— Направо него?

— Направо него — отвърна Диана и ѝ направи знак да вземе допълнителната слушалка. — За всеки случай, ако се обади самият той.

И двете зачакаха смълчани някой да вдигне телефона в „Атлантик Адвенчърс“ — името на първия магазин, който им бе даден.

Когато най-сетне някой вдигна слушалката, Диана си пое дълбоко въздух и любезно потърси Гарет във връзка с курсовете му.

— Извинете, но грешите номера — побърза да каже гласът.

Диана се извини и затвори.

На пет поредни обаждания получиха същия отговор. Без да се отчайва, Диана продължи да следва списъка и набра следващия номер. Очаквайки да чуе подобен отговор, тя се изненада, когато мъжът от другия край на линията замълча за миг и попита:

— Гарет Блейк ли имате предвид? Гарет!

Тереза едва не падна от стола, като чу да се произнася името му. Диана потвърди и мъжът продължи:

— Той е в „Айланд Дайвинг“. Но не желаете ли да ползвате нашите услуги? Ние също имаме курсове и занятията ни започват много скоро.

Диана бързо се извини.

— Не, съжалявам. Аз вече имам уговорка с Гарет. — Когато остави слушалката на мястото ѝ, Диана се усмихна до уши на Тереза.

— Ето че нещата потръгнаха.

— Не мога да повярвам, че стана толкова лесно…

— Не чак толкова, като се замислиш. Защото, ако беше намерила само едно писмо, щеше да е направо невъзможно.

— Мислиш ли, че става дума за същия Гарет?

Диана сви рамене и вдигна вежди.

— А ти как мислиш?

— Не знам. Може би.

— Е, добре, скоро и това ще разберем. Започва да става забавно.

Диана отново позвъни на „Справки“ и получи телефонния номер на отдела „Корабна регистрация“ в Уилмингтън. Когато се свърза, съобщи името си, каза каква информация ѝ е нужна и поиска да разговаря със съответния служител.

— Бях със съпруга си на почивка там — започна да обяснява тя на жената, която се обади. — Но яхтата ни се повреди и един отзивчив господин ни се притече на помощ и ни изведе на брега. Името му е Гарет Блейк, а мисля, че неговата яхта се казваше „Хепънстанс“, но все пак искам да съм напълно сигурна, когато седна да пиша материала си.

Диана продължи, не давайки възможност на жената да изрече дума. Каза ѝ колко се била изплашила и колко навреме ги спасил Гарет. После я отрупа с комплименти за това колко мили били хората на юг и особено в Уилмингтън, затова много искала да напише за южняшкото гостоприемство, за предразположението им към непознати хора. Явно поласкана, жената с охота откликна на молбата ѝ:

— Тъй като искате само потвърждение на информацията, а не питате за нещо, което не знаете, сигурно ще мога да ви помогна. Изчакайте един момент.

Диана забарабани с пръсти по бюрото, заслушана в приятната музика, която се чуваше от слушалката. След малко жената отново се обади.

— Така. Да видим сега…

Диана я чу как натисна няколко клавиша на компютъра, после се разнесе странно пиукане. Миг след това жената изрече думите, които Диана и Тереза очакваха.

— Да, ето го. Гарет Блейк. Мммда… Правилно сте запомнили името му, поне според информацията, с която разполагаме. Тук е записано, че името на лодката е „Хепънстанс“.

Диана я обсипа с благодарности и я попита как се казва, „за да включи още едно име, символизиращо гостоприемството на Юга.“ Когато затвори телефона, лицето ѝ сияеше.

— Гарет Блейк! — изрече тя с победоносна усмивка. — Нашият загадъчен писмописец се казва Гарет Блейк!

— Не мога да повярвам, че го откри.

Диана закима така, сякаш беше извършила нещо, на което и тя самата не вярваше, че е способна.

— А трябва. Твоята стара приятелка все още знае как да извлича информация.

— Уверих се в това.

— Нещо друго да те интересува по случая?

Тереза се замисли.

— А можеш ли да намериш нещо за Катерин?

Диана сви рамене и се приготви да поеме задачата.

— Не знам, но можем да опитаме. Дай да се обадим във вестника им, за да питаме дали са отразили нещо по случая. Ако е починала при злополука, сигурно са го обявили.